Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Post Office, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 28гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Чарлз Буковски. Поща

 

Charles Bukowski

Post Office

Copyright © 1971 by Charles Bukowski

Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.

 

Превод © Марин Загорчев

Художествено оформление © ФАМА & Z Design

© ФАМА 2013

ISBN 978-954-597-475-5

 

Редактор: Мария Коева

Технически: редактор Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Предпечат: Николай Дъбов

Формат 60/90/16

печ. коли 14.25

 

ИК ФАМА

Печат СИМОЛИНИ

 

Цена 14.00 лв.

История

  1. —Добавяне

21.

Джойс също си намери държавна работа — не другаде, а в окръжната полиция. Живеех с полицайка! Добре, че работеше денем — така членът ми най-после си почина от галещите й ръце. Само дето Джойс купи две вълнисти папагалчета и проклетите пернати не говореха, но пък по цял ден цвърчаха.

С Джойс се виждахме на закуска и на вечеря — много за кратко — но така си беше супер. Пак успяваше да ме изнасилва от време на време, но всичко друго бе много по-добре. Освен папагалчетата!

— Слушай, коте…

— Какво има сега?

— Ето какво. Приех мушкатата, мухите и Пикасо, но трябва да разбереш, че работя по дванайсет часа всяка нощ и отделно от това уча за изпит, а ти тормозиш останалата ми енергия…

— Тормозя ли?

— Добре де, не се изразих добре. Извинявай.

— Как така те „тормозя“?

— Казах, че няма значение. Проблемът е в папагалите.

— Аха, сега пък папагалите! И те ли те тормозят?

— Да, тормозят ме.

— Кой ще е отгоре.

— Слушай, не започвай с шегите. Не започвай с мръсотиите. Опитвам се да ти кажа нещо.

— Опитваш се да ми казваш с какво да започвам!

— Добре! Мамка му! Ти си тази с парите! Ще ме оставиш ли да се доизкажа? Отговори ми, да или не?

— Добре, момченце, кажи на мама.

— Добре. Момченцето казва: „Мамче! Мамче! Тези шибани папагали ме влудяват!“

— Добре, кажи на мама как те влудяват папагалите.

— Ами ето как, мамче, по цял ден цвърчат, не спират, а аз ги чакам да кажат нещо, но те не казват нищо, и аз по цял ден ги слушам тия идиотчета!

— Добре, момченцето на мама, ако не ти дават да спиш, изнеси ги навън.

— Да ги изнеса ли, мамче?

— Да, изнеси ги.

— Добре, мамче.

Тя ме целуна, после се измъкна по стълбите на път към полицейското управление.

Легнах и се опитах да заспя. Как цвърчаха! Всеки мускул на тялото ме болеше. Ако легнех на едната страна, ако легнех на другата, ако легнех по гръб, болеше. Най-безболезнено беше по корем, но това ме уморяваше. Лежах две-три минути в едно положение, после се завъртах в друго.

Мятах се и се въртях, псувах, крещях по малко и по малко се смеех, защото беше смешно. А те цвърчаха. Издразниха ме. Не познаваха ли болка в този малък кафез? Кресливи яйчени глави! Само перушина; мозъци колкото главичка на топлийка.

Станах, довлякох се до кухнята, сипах чаша вода, отидох при клетката и лиснах водата върху тях.

— Копеленца!

Те ме гледаха мръсно изпод мократа перушина. Мълчаливо! Няма нищо по-ефикасно от стария метод със студената вода. Заимствах го от психиатрите.

Зеленият с жълтите гърдички се наведе и се клъвна по коремчето. Вдигна глава и зацвърча към червения със зелените гърдички. И пак почнаха.

Седнах на ръба на леглото, слушах ги. Пикасо дойде и ме ухапа по глезена.

Това преля чашата. Изнесох клетката на двора. Пикасо излезе с мен. Във въздуха литнаха 10 000 мухи. Оставих клетката на земята, отворих вратичката и седнах на стълбите.

Двете птици погледнаха вратичката. Не разбираха. Усещах как се опитват да размърдат миниатюрните си мозъчета. Вътре си имаха храна и вода, но какво беше това открито пространство?

Зеленият с жълтите гърдички излезе първи. Подскочи от стойката към вратичката. Хвана се за телта. Погледна мухите. Остана така петнайсет секунди, опитваше се да реши. После нещо прещрака в малката му главичка. Или в нейната главичка. Не излетя. Направо се изстреля към небето. Нагоре, нагоре, нагоре, нагоре. Право нагоре! Право като стрела! С Пикасо седяхме и гледахме. Проклетата птица изчезна.

Беше ред на червения със зелените гърдички.

Той беше по-колеблив. Крачеше нервно по пода на клетката. Адски трудно решение. Хора, птици, всеки трябва да взема такива решения. Играта беше трудна.

Червеното пернато се разхождаше и мислеше. Жълто слънце. Жужащи мухи. Човек и куче гледат. И толкова небе, толкова много небе.

Не се издържаше. Червеното пернато скочи на телта. Три секунди.

ЗУУП!

Птицата отлетя.

С Пикасо взехме празната клетка и се върнахме в къщата.

 

 

За първи път от седмици спах добре. Дори забравих да навия будилника. Яздех бял кон по „Бродуей“ в Ню Йорк. Току-що ме бяха избрали за кмет. Бях се надървил яко и изведнъж някой ме замери с кал… и Джойс ме разтърси.

— Къде са птиците?

— Майната им на птиците! Аз съм кмет на Ню Йорк!

— Попитах за птиците! Виждам само празната клетка!

— Птици? Птици? Какви птици?

— Събуди се, мамка ти!

— Труден ден в службата, коте? Май си нервна.

— Къде СА ПТИЦИТЕ?

— Нали каза да ги изнеса, ако не ми дават да спя.

— Имах предвид да ги оставиш на верандата или навън, глупак такъв!

— Глупак ли?

— Да, глупак! Да не си ги пуснал от клетката? Наистина ли ги пусна от клетката?

— Е, не са в банята. Не са в гардероба.

— Там ще умрат от глад!

— Могат да си хващат червеи, да кълват плодове, такива неща.

— Не могат, не могат. Не знаят как! Ще умрат!

— Ще се научат, ако искат да оцелеят.

Обърнах се бавно и пак заспах. В просъница чувах как готви, пуска капаци и лъжици на пода, псува. Пикасо обаче остана в леглото с мен, Пикасо беше защитен от острите й токчета. Протегнах ръка, той ме лизна и заспах.

Това е, известно време покой. Когато се събудих, нещо ме душеше. Погледнах и тя ме гледаше в очите като полудяла. Беше гола, гърдите й висяха пред очите ми. Косата й гъделичкаше носа ми. Сетих се за милионите й, вдигнах я, обърнах я по гръб и й го нацепих.