Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Post Office, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Чарлз Буковски. Поща
Charles Bukowski
Post Office
Copyright © 1971 by Charles Bukowski
Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.
Превод © Марин Загорчев
Художествено оформление © ФАМА & Z Design
© ФАМА 2013
ISBN 978-954-597-475-5
Редактор: Мария Коева
Технически: редактор Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Предпечат: Николай Дъбов
Формат 60/90/16
печ. коли 14.25
ИК ФАМА
Печат СИМОЛИНИ
Цена 14.00 лв.
История
- —Добавяне
21.
Джойс също си намери държавна работа — не другаде, а в окръжната полиция. Живеех с полицайка! Добре, че работеше денем — така членът ми най-после си почина от галещите й ръце. Само дето Джойс купи две вълнисти папагалчета и проклетите пернати не говореха, но пък по цял ден цвърчаха.
С Джойс се виждахме на закуска и на вечеря — много за кратко — но така си беше супер. Пак успяваше да ме изнасилва от време на време, но всичко друго бе много по-добре. Освен папагалчетата!
— Слушай, коте…
— Какво има сега?
— Ето какво. Приех мушкатата, мухите и Пикасо, но трябва да разбереш, че работя по дванайсет часа всяка нощ и отделно от това уча за изпит, а ти тормозиш останалата ми енергия…
— Тормозя ли?
— Добре де, не се изразих добре. Извинявай.
— Как така те „тормозя“?
— Казах, че няма значение. Проблемът е в папагалите.
— Аха, сега пък папагалите! И те ли те тормозят?
— Да, тормозят ме.
— Кой ще е отгоре.
— Слушай, не започвай с шегите. Не започвай с мръсотиите. Опитвам се да ти кажа нещо.
— Опитваш се да ми казваш с какво да започвам!
— Добре! Мамка му! Ти си тази с парите! Ще ме оставиш ли да се доизкажа? Отговори ми, да или не?
— Добре, момченце, кажи на мама.
— Добре. Момченцето казва: „Мамче! Мамче! Тези шибани папагали ме влудяват!“
— Добре, кажи на мама как те влудяват папагалите.
— Ами ето как, мамче, по цял ден цвърчат, не спират, а аз ги чакам да кажат нещо, но те не казват нищо, и аз по цял ден ги слушам тия идиотчета!
— Добре, момченцето на мама, ако не ти дават да спиш, изнеси ги навън.
— Да ги изнеса ли, мамче?
— Да, изнеси ги.
— Добре, мамче.
Тя ме целуна, после се измъкна по стълбите на път към полицейското управление.
Легнах и се опитах да заспя. Как цвърчаха! Всеки мускул на тялото ме болеше. Ако легнех на едната страна, ако легнех на другата, ако легнех по гръб, болеше. Най-безболезнено беше по корем, но това ме уморяваше. Лежах две-три минути в едно положение, после се завъртах в друго.
Мятах се и се въртях, псувах, крещях по малко и по малко се смеех, защото беше смешно. А те цвърчаха. Издразниха ме. Не познаваха ли болка в този малък кафез? Кресливи яйчени глави! Само перушина; мозъци колкото главичка на топлийка.
Станах, довлякох се до кухнята, сипах чаша вода, отидох при клетката и лиснах водата върху тях.
— Копеленца!
Те ме гледаха мръсно изпод мократа перушина. Мълчаливо! Няма нищо по-ефикасно от стария метод със студената вода. Заимствах го от психиатрите.
Зеленият с жълтите гърдички се наведе и се клъвна по коремчето. Вдигна глава и зацвърча към червения със зелените гърдички. И пак почнаха.
Седнах на ръба на леглото, слушах ги. Пикасо дойде и ме ухапа по глезена.
Това преля чашата. Изнесох клетката на двора. Пикасо излезе с мен. Във въздуха литнаха 10 000 мухи. Оставих клетката на земята, отворих вратичката и седнах на стълбите.
Двете птици погледнаха вратичката. Не разбираха. Усещах как се опитват да размърдат миниатюрните си мозъчета. Вътре си имаха храна и вода, но какво беше това открито пространство?
Зеленият с жълтите гърдички излезе първи. Подскочи от стойката към вратичката. Хвана се за телта. Погледна мухите. Остана така петнайсет секунди, опитваше се да реши. После нещо прещрака в малката му главичка. Или в нейната главичка. Не излетя. Направо се изстреля към небето. Нагоре, нагоре, нагоре, нагоре. Право нагоре! Право като стрела! С Пикасо седяхме и гледахме. Проклетата птица изчезна.
Беше ред на червения със зелените гърдички.
Той беше по-колеблив. Крачеше нервно по пода на клетката. Адски трудно решение. Хора, птици, всеки трябва да взема такива решения. Играта беше трудна.
Червеното пернато се разхождаше и мислеше. Жълто слънце. Жужащи мухи. Човек и куче гледат. И толкова небе, толкова много небе.
Не се издържаше. Червеното пернато скочи на телта. Три секунди.
ЗУУП!
Птицата отлетя.
С Пикасо взехме празната клетка и се върнахме в къщата.
За първи път от седмици спах добре. Дори забравих да навия будилника. Яздех бял кон по „Бродуей“ в Ню Йорк. Току-що ме бяха избрали за кмет. Бях се надървил яко и изведнъж някой ме замери с кал… и Джойс ме разтърси.
— Къде са птиците?
— Майната им на птиците! Аз съм кмет на Ню Йорк!
— Попитах за птиците! Виждам само празната клетка!
— Птици? Птици? Какви птици?
— Събуди се, мамка ти!
— Труден ден в службата, коте? Май си нервна.
— Къде СА ПТИЦИТЕ?
— Нали каза да ги изнеса, ако не ми дават да спя.
— Имах предвид да ги оставиш на верандата или навън, глупак такъв!
— Глупак ли?
— Да, глупак! Да не си ги пуснал от клетката? Наистина ли ги пусна от клетката?
— Е, не са в банята. Не са в гардероба.
— Там ще умрат от глад!
— Могат да си хващат червеи, да кълват плодове, такива неща.
— Не могат, не могат. Не знаят как! Ще умрат!
— Ще се научат, ако искат да оцелеят.
Обърнах се бавно и пак заспах. В просъница чувах как готви, пуска капаци и лъжици на пода, псува. Пикасо обаче остана в леглото с мен, Пикасо беше защитен от острите й токчета. Протегнах ръка, той ме лизна и заспах.
Това е, известно време покой. Когато се събудих, нещо ме душеше. Погледнах и тя ме гледаше в очите като полудяла. Беше гола, гърдите й висяха пред очите ми. Косата й гъделичкаше носа ми. Сетих се за милионите й, вдигнах я, обърнах я по гръб и й го нацепих.