Чарлс Буковски
Поща (23)

5.

Та така, дядката написа на Джойс тлъст чек и тръгнахме. Наехме малка къща на една височина и тогава Джойс си науми едно глупаво моралистично нещо.

— И двамата трябва да си намерим работа — заяви един ден, — за да докажем, че не се домогваш до парите им. Да докажем, че можем да се издържаме сами.

— Коте, това е елементарно. Всеки глупак може да се примоли за някаква работа. Трябва да си мъдрец, за да измислиш как да живееш, без да работиш. Тук го наричаме „хайманосване“. Аз искам да бъда добър хаймана.

Тя не искаше.

Тогава й обясних, че мъжът не може да си намери работа, ако няма кола да се придвижва. Джойс взе телефона и дядката веднага прати пари. Докато се усетя, вече седях в чисто нов плимут. Тя ме изпрати навън наконтен с хубав нов костюм и с обувки за четирийсет долара. Помислих си: „Какво пък, ще се пробвам.“ Аз бях прост пощальон. Като не можеш да правиш нищо друго, такъв ставаш: раздавач, приемач, товарач. Проверих две обяви, отидох на две места — и на двете ме взеха. Първото място намирисваше на яко бачкане, затова постъпих на второто.

И ето ме, с руло опаковъчно тиксо в един магазин за художници. Беше лесно. Имах само по час-два работа на ден. Слушах радио, направих си малък офис от талашит, сложих старо бюро, телефона и там седях и четях „Конен бюлетин“. Когато ми станеше много скучно, отивах в близкото кафене и сядах, пиех кафе, хапвах пай и свалях сервитьорките.

Доставчиците ме търсеха:

— Къде е Чинаски?

— В кафето.

Идваха, пиеха кафе, после заедно се връщахме в офиса да свършим малко работа, сваляхме няколко кашона или пък качвахме. Пишехме товарителници.

Не ме уволняваха. Дори хората от продажбите ме харесваха. Постоянно крадяха от собственика, но аз си траех. Това си беше тяхна далавера. Не ме засягаше. Аз лично не бях такъв крадец на дребно. Исках всичко или нищо.