Чарлс Буковски
Поща (21)

3.

Баща й ме мразеше и в червата. Мислеше, че целя да прилапам кинтите му. А мен хич не ми дремеше за неговите кинти. Не исках дори любимата му дъщеря.

Единственият път, когато го видях, беше, когато влезе в спалнята ни една сутрин в десет. С Джойс си почивахме. Добре, че току-що бяхме свършили.

Фиксирах го от кревата. Не можах да се овладея — ухилих се и му намигнах.

Той се разръмжа, разпсува се и изтърча навън.

Ако можеха да ме отстранят, той със сигурност щеше да се включи лично.

Дядката бе по-непроницаем. Ходехме у тях, пиехме уиски и слушахме кънтри записите му. Бабката беше просто безразлична. Нито ме харесваше, нито ме мразеше. С Джойс много се караха и аз веднъж-дваж взех страната на старата. Така май я спечелих. Дядката обаче нищо не издаваше. Мисля, че и той беше в заговора.

Веднъж отидохме в неговото кафене и хапнахме; всички ни се подмазваха и зяпаха. Бяхме дядката, бабата, Джойс и аз.

После се качихме в колата и тръгнахме.

— Виждал ли си бизон, Ханк? — попита дядката.

— Не, Уоли, не съм.

Наричах го „Уоли“. Стар другар по чашка. Дявол го взел.

— Тука имаме бизони.

— Мислех, че са на изчезване.

— О не, тука има десетки.

— Не вярвам.

— Покажи му, татко Уоли — каза Джойс.

Тъпа кучка. Наричаше го „татко Уоли“. Ама не й беше татко.

— Добре — каза той.

Потеглихме и стигнахме до празна оградена ливада. Имаше наклон и другият й край не се виждаше. Простираше се на километри във всички посоки. Имаше само ниска зелена трева.

— Не виждам бизони — отбелязах аз.

— Вятърът е благоприятен — каза Уоли. — Качи се там и походи малко. Трябва да влезеш по-навътре, за да ги видиш.

Ливадата беше пуста. Мислеха си, че е много забавно да будалкат гражданчето. Прескочих оградата и влязох навътре.

— Е къде са бизоните?

— Там са. Върви още малко.

Аха, искаха да ме оставят и да отпрашат с колата — изтъркан номер. Проклети селяци. Щяха да изчакат да се отдалеча и после да офейкат. Е, хубаво, щом искаха. Можех да се прибера пеша. Малко да си почина от Джойс.

Тръгнах бързо през ливадата. Чаках да потеглят. Обаче не чувах шума на мотора. Продължих още напред, после се обърнах, събрах ръцете си във фуния и извиках:

— КЪДЕ СА ТИЯ БИЗОНИ?

Отговорът дойде зад мен. Чух тропота на копитата им. Бяха три, големи, като във филмите; и тичаха, приближаваха се БЪРЗО! Единият беше водач. Нямаше съмнение кой е мишената им.

— Олеле, мамка му!

Обърнах се и хукнах. Оградата изглеждаше адски далече. Изглеждаше невъзможно да я стигна. Не смеех да погледна назад. Забавянето можеше да е фатално. Тичах като луд, опулен. Як спринт! Обаче те ме настигаха! Земята около мен се тресеше. Чувах как пръскат слюнка. Чувах дишането им. Със сетни сили се вкопчих в оградата и я прескочих. Не се покатерих по нея. Прелетях я. Приземих се в една канавка, а едно от ония същества се надвеси над оградата и се втренчи в мен.

Ония в колата си умираха от смях. Мислеха, че това е най-смешното нещо на света. Джойс се смееше по-силно от всички.

Глупавите зверове се завъртяха и отприпкаха откъдето бяха дошли.

Измъкнах се от канавката и се качих в колата.

— Видях бизоните — измърморих. — Сега искам да пийна нещо.

Смяха се през целия път обратно. Млъкваха за малко, после някой пак се разсмиваше и всички почваха. Веднъж се наложи Уоли да спре колата. Не можеше да шофира от смях. Отвори вратата и се изтъркаля навън, като се кикотеше. Дори бабата се хилеше, и Джойс.

По-късно случката се разчу из града и вече не се разхождах толкова наперено. Трябваше да се подстрижа. Казах на Джойс.

— Иди в бръснарницата — отговори тя.

— Не мога. Заради бизоните.

— Да не би да те е страх от хората в бръснарницата?

— Заради бизоните!

Джойс ме подстрига.

Окепази ми прическата.