Чарлс Буковски
Поща (17)

16.

Една сутрин с Джиджи подреждахме пратките си един до друг. Така го наричаха всички: Джиджи. Истинското му име беше Джордж Грийн. От години обаче му викаха „Джиджи“ и той си беше такъв — едно джиджи. Разнасяше писма от двайсетгодишен, а сега отиваше към седемдесетте. Беше изгубил гласа си. Не говореше. Само хриптеше. А когато хриптеше, не казваше нищо смислено. Останалите нито го харесвахме, нито го мразехме. Той просто беше там. Лицето му бе набръчкано и представляваше странен пейзаж от бразди и месести подутини. Нямаше светлина в очите му. Той беше просто един изхабен дъртак, който си е изпял песента: Джиджи. Очите му приличаха на мътни парчета глина, пуснати в орбитите. Най-добре беше изобщо да не мислиш за него и да не го гледаш.

Заради преклонната си възраст Джиджи обслужваше един от най-лесните маршрути, на самата граница на богаташкия квартал. Всъщност неговият район също можеше да се нарече богаташки. Макар и не стари, къщите бяха големи, повечето от тях — двуетажни. Имаха обширни морави, косени и поддържани от градинари японци. Там живееха някои филмови звезди. Един известен аниматор. Прочут писател. Двама бивши губернатори. В този район никой не говореше с пощальоните. Никой не се мяркаше по улиците. Можеше да видиш хора само в началото на маршрута, където къщите не бяха толкова скъпи и децата идваха да ти досаждат. Джиджи беше стар ерген, представете си. И носеше свирка. Когато започваше маршрута, заставаше изпъчен и я надуваше, като пръскаше слюнки навсякъде. С цел да разберат хлапетата, че той е там. Изскачаха отвсякъде, а той им раздаваше бонбони. Добрият стар Джиджи.

Разбрах за бонбоните първия път, когато ме пратиха по този маршрут. Павето не обичаше да ми дава толкова лесни райони, но понякога нямаше как да го избегне. И така, вървя си аз и едно хлапе ме пита:

— Ей, къде ми е бонбончето?

— Какво бонбонче бе, фъстък?

— Моето бонбонче! Искам си бонбончето!

— Виж какво, фъстък, нещо бъркаш. Майка ти така ли те пуска да обикаляш улиците?

Хлапето ме погледна някак странно.

 

 

Един ден обаче Джиджи загази. Добрият стар Джиджи. Срещнал едно ново момиченце в квартала. Дал й бонбони. И й казал:

— Леле, какво хубаво момиченце! Искам да бъдеш мое момиченце!

Майката дочула от прозореца и тутакси изскочила навън; разкрещяла се и го обвинила в тормоз над детето. Не знаела за Джиджи и когато го видяла да дава бонбони на момиченцето й и чула думите му, това й дошло в повече.

Добрият стар Джиджи. Да го обвинят в тормоз на деца.

Влязох точно когато Павето обясняваше на жената по телефона, че Джиджи е почтен човек. Старецът седеше до шкафа си като препариран.

След като Павето свърши и затвори телефона, аз му казах:

— Не трябваше да й се мазниш на тая. Явно има мръсно подсъзнание. Половината майки в Америка, със скъпоценните си путки и скъпоценните си щерки, са мръсници. Кажи й да го духа. Джиджи не може да го вдигне, много добре знаеш.

Павето поклати глава:

— Не, обществото е като динамит! Като динамит е!

Само това измисли да каже. Много пъти съм виждал Павето така — да се подмазва, да се моли, да се обяснява на всеки, който звънне в станцията за каквото и да било…

 

 

Дадоха ми шкафа до този на Джиджи, маршрут 501, който не беше много зле. Яко трябваше да се напъна, за да сортирам пощата навреме, но все пак беше възможно, а това даваше надежда.

Макар Джиджи да знаеше, че всичко в шкафа му е объркано, ръцете му отказваха. Той просто бе сортирал прекалено много писма през живота си — сега дори лишеното му от чувствителност тяло се бунтуваше. На няколко пъти тази сутрин виждах да се олюлява. Спираше и се накланяше, изпадаше в нещо като вцепенение, после се сепваше и подреждаше още няколко писма. Не харесвах особено този тип. Не водеше пълноценен живот и, общо взето, беше едно жалко лайно. Всеки път, когато го видех да залита обаче, нещо в мен потрепваше. Приличаше на предан кон, който не може повече. На стара кола, която една сутрин просто не запалва.

Писмата бяха тежки и докато гледах Джиджи, ме побиха тръпки. За първи път от четирийсет години можеше да не успее преди сутрешната доставка! За човек като него, гордеещ се с работата си, това би било трагедия. Аз закъснявах за много сутрешни доставки и се налагаше да разкарвам торбите по кутиите с личния си автомобил, но моето отношение беше друго.

Той отново се олюля.

„Боже — помислих си. — Никой освен мен ли не забелязва?“

Огледах се. Никой не изглеждаше загрижен. В един или друг момент всеки от тях бе твърдял, че го харесва: „Джиджи е добър човек.“ Обаче сега „добрият човек“ сдаваше багажа, а на никого не му дремеше. След известно време купчината писма пред мен стана по-малка от тази на Джиджи.

„Може да му помогна да сортира списанията“ — помислих си. Обаче в този момент мина един служител и изсипа още писма пред мен. Купчината ми стана почти колкото тази на Джиджи. И двамата щяхме да закъснеем. Прилоша ми за момент, но стиснах зъби, разкрачих се, запънах се, сякаш се свестявах от юмручен удар, и награбих пак камарата пликове.

Две минути преди доставката и двамата с Джиджи бяхме сортирали писмата си, подредили и опаковали списанията, подготвили въздушната поща. И двамата щяхме да се справим. Притесненията ми се оказаха напразни. В този момент дойде Павето. Носеше два вързопа рекламни брошури. Даде единия на Джиджи, другия — на мен.

— Оправете тези — нареди и се отдалечи.

Джонстън знаеше, че не можем да ги сортираме и да слезем навреме за доставката. Аз уморено срязах канапа и почнах да подреждам брошурите. Джиджи просто седеше и гледаше своя вързоп.

Сетне наведе глава, закри лицето си с ръце и тихо заплака.

Не можех да повярвам.

Огледах се.

Другите пощальони гледаха настрани. Сваляха писмата си, подреждаха ги, приказваха си и се смееха.

— Хей! — извиках. — Хей!

Никой не поглеждаше Джиджи.

Приближих се до него. Докоснах ръката му.

— Джиджи. Мога ли да ти помогна?

Той подскочи и изтича към тоалетната на горния етаж. Никой като че ли не забеляза. Прибрах още няколко писма, после и аз хукнах след него.

Стоеше, подпрял ръце на една маса. Само че сега не плачеше тихо. Хълцаше и стенеше. Цялото му тяло се тресеше. Не можеше да спре.

Изтичах долу, покрай всички пощальони, до бюрото на Джонстън.

— Хей, Паве! Мамка му, Паве!

— Какво има?

— Джиджи превъртя. На никого не му дреме! Горе плаче! Има нужда от помощ!

— Кой обслужва маршрута му?

— Няма значение! Казвам ти, зле му е! Има нужда от помощ!

— Трябва да изпратя някого по маршрута му! Павето стана от бюрото; почна да обикаля и да оглежда пощальоните, сякаш можеше да намери свободен. После се върна на бюрото си.

— Слушай, Паве, някой трябва да заведе човека у дома. Кажи ми къде живее и аз ще го закарам — без да го броя като работно време. После ще обслужа проклетия ти маршрут.

Павето ме погледна:

— Кой сортира шкафа ти?

— Ох, по дяволите да върви шкафът!

— ОТИДИ СИ ОПРАВИ ШКАФА!

Вдигна телефона и се обади на друг началник-станция:

— Ало, Еди? Слушай, трябва ми човек…

Този ден децата не получиха бонбони. Върнах се при шкафа. Другите пощальони бяха тръгнали. Започнах да сортирам рекламни брошури. Върху шкафа на Джиджи беше останал неразопакованият му вързоп. Отново изоставах от графика. И останах без камион. Когато се прибрах следобеда, Павето ми писа закъснение.

Повече не видях Джиджи. Никой не знаеше какво му се е случило. И никой повече не спомена за него. За „добрия човек“. Съвестният служител. С прерязано гърло заради няколко рекламни брошури от местния супермаркет — със специалната оферта: безплатен марков сапун и талон за намаление при покупка над 3 долара.