Чарлс Буковски
Поща (14)

13.

Гласовете на хората бяха еднакви; където и да носиш писмата, чуваш все едни и същи неща, пак и пак.

— Закъсня!

— Къде е щатният пощальон?

— Здрасти, Чичо Сам!

— Момче! Момче! Това не е за тук!

Улиците бяха пълни с ненормалници и тъпаци. Повечето обитаваха хубави къщи и не изглеждаше да работят, да се чудиш как преживяваха. Имаше един, дето не позволяваше да пускаш писмата в кутията му. Заставаше пред къщата и те гледаше как се приближаваш от две-три пресечки, стоеше и протягаше ръка.

Питах неколцина от другите, обслужвали този маршрут:

— Какво му е на оня тип с протегнатата ръка?

— Кой тип с протегната ръка? — питаха ме всички.

Те имаха също и еднакъв глас.

Един ден, докато минавах по маршрута, мъжът с изпънатата ръка стоеше малко по-надалеч на улицата. Говореше с някакъв съсед, забеляза ме на няколко къщи от него и прецени, че има време да се върне и да ме посрещне. Когато се обърна с гръб, хукнах напред. Никога не съм доставял писмо толкова бързо, решително и стремглаво, без да се спра или да се замисля, готов да го убия. Писмото бе наполовина в процепа, когато той се обърна и ме видя.

— О, НЕ, НЕ, НЕ! — закрещя. — НЕ ПУСКАЙ ПИСМОТО В КУТИЯТА!

Хукна по улицата към мен. Краката му се виждаха размазано от бързината. Трябва да е взел сто метра за 9,2 секунди.

Връчих му писмото. Той го разпечата, качи се на верандата, отвори вратата и си влезе. От какъв зор беше това, кажете ми да ви кажа.