Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (9)

9

Сега шестима души са се събрали около красива овална маса, вероятно от имитация на махагон. Тъмнозелените завеси са спуснати; човек би казал, че се намираме по-скоро в малък салон. Изведнъж ме обзема предчувствието, че заседанието ще продължи цяла сутрин.

Първият представител на Министерството на земеделието е синеок. Млад е, носи малки кръгли очила, сигурно до неотдавна е бил студент. Въпреки младата си възраст създава забележително впечатление за сериозност. През целия предобед си води записки, понякога в най-неочаквани моменти. Явно е някакъв шеф или поне бъдещ шеф.

Вторият представител на Министерството е човек на средна възраст с обрамчваща лицето му брадица, като строгите възпитатели от „Великолепната петорка“^[1]. Той явно упражнява силно въздействие върху седящата до него Катрин Льошардоа. Голям теоретик. С всичките си изказвания целѝ да припомни колко важна е методологията и изобщо — да се мисли, преди да се действа. В случая не виждам защо: софтуерът вече е купен, няма какво повече да се мисли, но се въздържам да го кажа на глас. Веднага усещам, че той нещо не ме долюбва. Как да направя тъй, че да ме залюби? Решавам, докато трае заседанието, на няколко пъти да подкрепя изказванията му с леко глуповат израз на възхищение, сякаш ми е открил невероятни перспективи, в които личи мъдрост и широта на възгледите. По принцип би трябвало да си направи заключението, че съм добронамерен хлапак, готов да последва неговите наставления относно правилната насока.

Третият представител на Министерството е Катрин Льошардоа. Горката — тази сутрин има тъжен вид. Цялата й борбеност от миналия път като че ли я е напуснала. Дребното й грозно личице е начумерено и тя непрекъснато си бърше очилата. Питам се дали не е плакала — представям си как избухва в ридания сутрин, преди да се облече, съвсем самичка.

Четвъртият представител на Министерството е някаква карикатура на земеделец социалист — носи ботуши и канадка, сякаш се връща от теренна експедиция. Има голяма брада и пуши лула. Не бих искал да съм му син. На масата пред себе си е изложил на показ книга, озаглавена „Производството на сирена и новите техники“. Не разбирам какво прави тук, явно нищо не разбира от разглежданата тема; може би е представител на широката база. Във всеки случай явно си е поставил за цел да вгорчава обстановката и да предизвика конфликт чрез непрекъснати забележки относно „безполезността на тези заседания, които никога не водят доникъде“ или относно „тези софтуери, избрани в някакъв кабинет в Министерството, които никога не отговарят на действителните нужди на хората по места“.

Срещу него седи един тип от моята фирма, който неуморно оборва неговите възражения — според мен доста несръчно — с престорената позиция, че оня преувеличава и дори че чисто и просто, се шегува. Той е един от преките ми началници — май се казва Норбер Льожаи. Не знаех, че ще бъде тук, и не мога да кажа, че съм очарован от присъствието му. Този човек има физиономия и поведение на свиня. Възползва се от всяка възможност да се хили дълго и мазно. Когато не се хили, бавно си потрива ръцете една в друга. Пълен е, дори тлъст, а самочувствието му, което няма никакво солидно покритие, обикновено ми е непоносимо. Но тази сутрин наистина се чувствам добре и дори на два пъти се изсмивам с него в отзвук на уместните му забележки.

През целия предобед един седми герой се появява епизодично и разведрява сбирката. Става дума за началника на отдел „Програмни проучвания“ в Министерството на земеделието, с когото се разминах оня ден. Човекът явно си е поставил за цел да въплъщава свръхнаелектризиран образ на млад и динамичен шеф. В това отношение води с няколко обиколки пред всички подобни случаи, които съм наблюдавал досега. Разгърдил се е, сякаш не е имал време да си закопчае ризата, а вратовръзката му е наклонена настрани, все едно заметната от вятъра при придвижването. Наистина, той не ходи по коридорите, а се плъзга. Даже би летял, ако можеше. Лицето му лъщи, косата му е разрошена и влажна, все едно току-що е излязъл от басейна.

При първото си влизане забелязва мен и моя шеф; мълниеносно се озовава до нас, без да съм разбрал как — сигурно е изминал десетте метра за по-малко от пет секунди, във всеки случай не успях да проследя пробега му.

Полага ръка на рамото ми и ми говори мило колко съжалявал, че оня ден ме е накарал да чакам напразно. Усмихвам му се като някаква мадона, казвам, че няма проблеми, че разбирам много добре и че знам, рано или късно, ще се срещнем. Искрен съм. Мигът е особено нежен; навел се е над мен, единствено над мен — някой може да си помисли, че сме влюбени, които животът отново е събрал след дълга раздяла.

Преди да дойде обед, той се появява още два пъти, но всеки път остава на прага и се обръща само към очилатия младеж. Всеки път започва с извинения за безпокойството, усмихвайки се чаровно. Стои на прага, подпрян на крилата на вратата, стъпил само на един крак, сякаш вътрешното напрежение, което го задвижва, не му позволява да се застоява прав на едно място за дълго време.

От самото заседание са ми останали немного спомени; така или иначе, не беше взето никакво конкретно решение, освен през последните петнайсет минути (много набързо, точно преди да отидем да обядваме), когато направихме план-график на обучението в провинцията. Това пряко ме засяга, понеже аз ще трябва да пътувам дотам. Ето защо набързо записвам определените дати и места на хартийка, която изгубвам още същата вечер.

На другия ден всичко ще ми бъде повторно обяснено на брифинг с теоретика. Така например научавам, че Министерството (тоест той, ако правилно съм разбрал) е разработило сложна, тристепенна система за обучение. Целта е да се посрещнат оптимално нуждите на потребителите посредством навързване на допълващи се, но напълно независими едно от друго обучения. Във всичко това, разбира се, личи почеркът на един остър ум.

По-конкретно аз ще трябва да направя обиколка, като най-напред ще отида в Руан за двуседмичен период, после в Дижон за една седмица и накрая в Ла Рош-сюр-Йон. Ще замина на първи декември и ще се прибера обратно за Коледа, за да мога „да прекарам празниците в семейна обстановка“. Има и елемент на човещина. Прекрасно.

Научавам също така — и тук е изненадата, — че няма само аз да провеждам тези обучения. Фирмата ни е решила да прати двама души. Така че ще действаме в тандем. В течение на двайсет и пет минути, сред тревожна тишина теоретикът подробно излага предимствата и недостатъците на обучението в тандем. В крайна сметка в последния момент се оказва, че предимствата май са повече.

Нямам представа кое е другото лице, което ще ме съпровожда. Вероятно някой, когото познавам. Във всеки случай никой не е сметнал за нужно да ме уведоми.

Умело възползвайки се от направена от него странична забележка, теоретикът изтъква, че било жалко, че въпросното друго лице (чиято самоличност до последно ще си остане загадка) не било тук и че никой не счел за уместно да го извика. Изяснявайки аргумента си, той дори имплицитно намеква, че при тези обстоятелства моето присъствие също не е нужно или поне не чак толкова. И аз съм на това мнение.