Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (4)

4
Бернар, о, Бернар

Когато дойде понеделник и отидох на работа, научих, че фирмата продала някакъв софтуер на Министерството на земеделието и че съм избран да обуча служителите да боравят с него. Новината ми съобщи Анри Ла Брет (той много държи името му да се пише с игрек накрая вместо с „и“, а фамилията му — разделено). И той като мен е на трийсет години, но ми е пряк началник; отношенията ни са обагрени с прикрита враждебност. Затова той още от самото начало уточни с видимо злорадство, сякаш се радваше да ме притисне, че покрай този договор ще се наложи да пътувам неведнъж: до Руан, до Ла Рош-сюр-Йон и къде ли още не. Подобни командировки винаги са били кошмарни за мен; Анри Ла Брет много добре го знае. Можех да възразя, че в такъв случай напускам, но не го направих.

Далече преди да стане модно, фирмата ми бе разгърнала истинска екипна подготовка (създаде си лого, раздаде суичъри на служителите, организира поощрителни семинари в Турция). Тя е високоефективно предприятие и се радва на завидна репутация в бранша — добра фирма, откъдето и да се погледне. Сигурно разбирате, че не мога да напусна само защото така ми е щукнало.

Десет сутринта е. Седя в тих бял кабинет срещу един тип, малко по-млад от мен, който наскоро постъпи във фирмата. Май се казва Бернар. Посредствеността му е отчайваща. Непрекъснато говори за пари и за вложения: инвестиционни фондове, държавни облигации, спестовни влогове за жилище… край няма. Разчита на лихвен процент, малко по-висок от инфлационния. Досаден ми е — не успявам да му отговоря. А мустакът му мърда.

Когато излиза от кабинета, отново настъпва тишина. Работим в напълно опустошен квартал, заприличал почти на лунен пейзаж, някъде в тринайсети парижки район. Като пристигаш с автобус, ти се струва, че току-що е свършила третата световна война. Нищо подобно — просто поредният градоустройствен план.

Прозорците ни гледат към запустял терен, който практически се простира докъдето ти поглед стига — кален, с настръхнали огради. Няколко скелети на сгради. Неподвижни кранове. Атмосферата е спокойна и хладна.

Бернар се връща. За по-весело му разказвам, че в кооперацията ми се носи воня. Забелязал съм, че обикновено хората обичат подобни смрадливи истории; пък и действително тази сутрин, като слизах по стълбите, наистина усетих отвратителна миризма. Какво прави чистачката? Обикновено е толкова работлива.

Той казва: „Сигурно някъде е умрял плъх“. Незнайно защо, тази вероятност видимо го забавлява. Мустакът му леко помръдва.

Горкият Бернар всъщност. Как ли живее? Дали си купува сидита от FNAC?^[1] Човек като него трябва да има деца; ако имаше деца, бихме могли да се надяваме все нещо да излезе от гъмжилото дребни Бернаровци. Но не, той дори не е женен. Напразно се надяваме.

Всъщност не е чак толкова за оплакване добрият Бернар, милият Бернар. Дори си мисля, че е щастлив в отредената му мярка, разбира се — в мярката му на Бернар.