Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (27)

5
Венера и Марс

След тази нощ ми се стори уместно да преразгледам предложението на доктор Непот относно престоя в специализирано заведение. Той сърдечно ме поздрави за това решение. Според него този път водел право към пълното ми възстановяване. Фактът, че инициативата идвала от мен, бил особено благоприятен — започвал съм да се ангажирам с процеса на своето излекуване. Било добре, даже много добре.

И така, явих се в „Рюей-Малмезон“ с писмената му препоръка в ръка. Имаше парк, а пациентите се хранеха заедно. Честно казано, на първо време не можех да поглъщам твърда храна — веднага я повръщах с болезнено хълцане. Струваше ми се, че ще избълвам и зъбите си заедно с храната. Наложи се да ме сложат на системи.

Главният лекар от колумбийски произход не ми беше от голяма полза. С невъзмутимата сериозност на невротиците излагах категорични аргументи срещу моето оцеляване. И най-малкият от тях ми изглеждаше способен да ме доведе до непосредствено самоубийство. Лекарят се правеше, че слуша, или поне мълчеше — най-много от време на време да потисне лека прозявка. Едва след няколко седмици прозрях истината: говорех твърде тихо; познанията му по френски език бяха твърде повърхностни; в действителност не разбираше и дума от моите приказки.

За сметка на това асистиращата го психоложка — малко по-възрастна и с по-скромен социален произход — ми оказа ценна помощ. Вярно, че пишеше дисертация за тревожния страх и естествено, се нуждаеше от материал. Използваше магнетофон „Радиола“. Всеки път искаше разрешение да го включи. Аз, разбира се, й разрешавах. Харесваха ми напуканите й ръце, изгризаните й нокти, когато натискаше копчето за запис, въпреки че винаги съм мразел студентките по психология. Малки мръсници — такова ми е мнението за тях. Но тази по-възрастна жена, която си представях с ръце, потопени в леген с пране, и с увито в тюрбан лице, почти ми вдъхваше доверие.

Само че отношенията ни отначало не бяха лесни. Тя ме упрекваше, че съм използвал много общи, прекалено социологически понятия. Според нея не било интересно — трябвало, напротив, да се включвам по-активно, да се опитам да се „съсредоточа върху самия себе си“.

— Ама вече ми е писнало от мен… — възразявах аз.

— Като психолог не мога да приема такива думи или да ги насърча по какъвто и да е начин. Говорейки научно за обществото, вие изграждате бариера, зад която се защитавате. На мен се пада задачата да разруша тази бариера, за да можем да работим върху личните ви проблеми.

Този разговор между глухи продължи малко повече от два месеца. Мисля, че всъщност й бях симпатичен. Спомням си една сутрин — пролетта тъкмо вече бе дошла и през прозореца се виждаше как птиците подскачат по ливадата. Психоложката имаше свеж, спокоен вид. Отначало говорихме накратко за дозирането на моите лекарства, след което тя ме попита прямо, спонтанно, много неочаквано: „Всъщност защо сте толкова нещастен?“. Тази откровеност беше доста необичайна. Тогава аз също направих нещо необичайно — подадох й кратък текст, който бях написал предната нощ, за да не скучая поради безсънието.

— Предпочитам да чуя отговора ви… — каза тя.

— Прочетете текста все пак.

Тя определено беше в добро настроение. Взе листа, който й подадох, и прочете следните изречения:

„Някои хора още отрано изпитват ужасяваща невъзможност да живеят сами. Всъщност те не понасят да се вглеждат ясно в собствения си живот, да го виждат цял, без тъмни петна, без фон. Трябва да призная, че съществуването им е изключение от природните закони не само защото това фундаментално разкъсване, което възпрепятства тяхната адаптация, се случва извън всяка генетична предопределеност, но и поради предполаганата от него прекомерна трезвост, която, разбира се, е трансцендентна по отношение на перцептивните схеми на обикновеното съществуване. Понякога е достатъчно да поставим друг човек насреща им, стига да е чист и прозрачен като тях, за да се превърне това непоносимо разкъсване в светъл, напрегнат и постоянен стремеж към абсолютно непостижимото. Така например, докато някое огледало ден след ден отразява един и същ отчайващ образ, две успоредни огледала изработват и изграждат ясна и гъста мрежа, която увлича човешкото око по безкрайна, безпределна траектория, безкрайна в своята геометрична чистота, отвъд страданията и света.“

Вдигнах очи и я погледнах. Имаше леко учуден вид. В крайна сметка реши да се пробва да каже нещо: „Интересно е това с огледалото…“. Сигурно беше чела нещо от Фройд или в списанието за комикси „Мики Парад“. Правеше каквото може — беше любезна. Накрая събра смелост и добави:

— Но бих предпочела да ми говорите пряко за вашите проблеми. Още веднъж, вие сте прекалено абстрактен.

— Може би. Но не разбирам конкретно как хората успяват да живеят. Имам чувството, че всички би трябвало да са нещастни. Разбирате ли, живеем в толкова прост свят. Има една мъжка система, основана върху надмощието, парите и страха — нека я наречем Марс. Има и една женска система, почиваща върху съблазняването и секса — да я наречем Венера. Това е всичко. Нима е възможно да се живее и вярва, че няма нищо друго? Заедно с реалистите от края на XIX век Мопасан е вярвал, че няма нищо друго, и това го е довело до пълна лудост.

— Вие смесвате всичко. Лудостта на Мопасан е само класически стадий от развитието на сифилиса. Всяко нормално човешко същество приема двете системи, за които говорите.

— Не. Мопасан е полудял, защото е имал изострено съзнание за материята, небитието и смъртта — и за нищо друго. В това отношение той е приличал на нашите съвременници и поради това е правел абсолютно разграничение между индивидуалното си съществуване и останалия свят. Днес това е единственият начин, по който можем да мислим света. Например куршум от „Магнум 45“ може да изсвисти покрай лицето ми и да се забие в стената зад мен — аз ще остана невредим. Другият вариант е куршумът да порази плътта ми и тогава страданието ми ще е значително: лицето ми ще бъде обезобразено, а може би и окото ми ще се пръсне. Тогава ще бъда обезобразен и едноок и ще пораждам отвращение у хората. По-общо казано, всички ние сме подложени на остаряване и смърт. Представата за остаряването и смъртта е непоносима за човешкия индивид. В нашите цивилизации тя се развива приоритетно и необусловено, постепенно изпълва полето на съзнанието и не оставя място за нищо друго. Така лека-полека се появява убеждението, че светът е ограничен. Дори желанието изчезва — остават само горчивината, завистта и страхът. Най-вече горчивината. Никоя цивилизация, никоя епоха не е съумявала да развие у своите подвластни горчивина в такива размери. От тази гледна точка живеем в безподобно време. Ако трябва да сведа до една дума психическото състояние на съвремието, това несъмнено ще бъде горчивина.

Отначало тя нищо не отговори. Замисли се за няколко секунди, след което ме попита:

— Откога датират последните ви полови сношения?

— Отпреди малко повече от две години.

— Аха! — възкликна тя почти триумфално. — Виждате ли? При това положение как искате да обичате живота?…

— А вие бихте ли приели да правите секс с мен?

Тя се смути, дори ми се стори, че леко се изчерви. Беше четирийсетгодишна, слаба и доста похабена, но онази сутрин наистина ми изглеждаше очарователна. Съхранил съм много нежен спомен от този миг. Тя се усмихна пресилено и направо ми се стори, че ще каже „да“. Но в крайна сметка се окопити.

— Не ми е това работата. Като психолог ролята ми е да ви приведа в състояние да започнете процедури по съблазняване, за да можете отново да имате нормални взаимоотношения с млади жени.

За следващите сеанси тя помоли да бъде заместена от колега мъж.

Почти по същото време започнах да се интересувам от събратята си по несгода. Сред тях нямаше много яростни типове — най-вече депресивни и тревожни. Мисля, че това беше нарочно. Хората, които познават този вид състояния, бързо се отказват да се правят на хитри. Като цяло си лежат по цял ден благодарение на успокоителните. От време на време се въртят по коридора, изпушват четири-пет цигари една след друга и се връщат в леглото. Храненето обаче се извършва колективно. Дежурната сестра казваше: „Сипвайте си“. Не се чуваше никаква друга дума. Всеки си дъвчеше храната. Понякога някой от сътрапезниците изпадаше в криза и започваше да се тресе или да стене. Тогава се прибираше в стаята си и толкова. Постепенно ми хрумна, че всички тези хора (мъже и жени) изобщо не бяха разстроени — просто им липсваше любов. Техните жестове, пози, мимики издаваха крещяща жажда от физически контакт и от милувки, но естествено, това не беше възможно. Ето защо стенеха, викаха, деряха се с нокти, а по време на престоя ми имаше и един успешен опит за кастрация.

Седмиците минаваха и все повече се убеждавах, че съм там, за да изпълня предварително начертан план — почти както в Евангелието Христос изпълнява предреченото от пророците. Същевременно се оформяше интуитивното усещане, че този престой е само първият от поредицата все по-продължителни интернирания във все по-непристъпни и строги психиатрични заведения. Тази перспектива дълбоко ме натъжаваше.

От време на време виждах психоложката по коридорите, но не завързвахме истински разговор — отношенията ни бяха придобили твърде формален характер. Каза ми, че дисертацията й за тревожния страх напредвала — трябвало да се яви на изпити през юни.

Та, значи, днес вероятно имам смътно присъствие в една докторска дисертация сред други конкретни случаи. Това впечатление, че съм елемент от досие, ме успокоява. Представям си томчето, залепената му корица, леко тъжната му обложка. Бавно се сплесквам между страниците, размазвам се.

 

 

Излязох от клиниката на 26 май. Помня слънцето, жегата, атмосферата на свобода по улиците. Беше непоносимо.

Пак на 26 май съм бил заченат, късно следобед. Сношението се извършило в хола, върху псевдопакистански килим. В мига, когато баща ми проникнал в майка ми на задна прашка, тя имала злополучната идея да протегне ръка и да го погали по тестикулите, което ускорило еякулацията. Тя изпитала удоволствие, но не и истински оргазъм. Малко след това яли студено пиле. Това било преди трийсет и две години. По онова време все още се намирали истински пилета.

Що се отнася до живота ми след излизането от клиниката, не следвах точни разпореждания — трябваше само да се явявам веднъж седмично. Колкото до останалото, занапред следваше сам да се грижа за себе си.