Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (26)

4
Изповедта на Жан-Пиер Бюве

От следващите седмици ми е останал споменът за бавно сгромолясване, прекъсвано от ужасни фази. Не се виждах с никой друг освен с психиатъра. Щом паднеше нощта, излизах за цигари и нарязан хляб без кора. Една събота вечер обаче ми се обади Жан-Пиер Бюве. Изглеждаше напрегнат.

— Как е? Още ли си кюре? — попитах аз, за да разтопя ледовете.

— Трябва да се видим.

— Да, бихме могли…

— Веднага, ако е възможно.

 

 

Никога не бях стъпвал у тях — знаех само, че живее във Витри. Блокът му беше добре поддържан. Двама арабски младежи ме проследиха с поглед, единият се изхрачи точно когато минавах край тях. Добре поне, че не ми се изплю в лицето.

Наемът за апартамента му се плащаше от епархията или нещо такова. Сринат психически, той гледаше предаването „Адска вечер“ с навъсено изражение. Явно беше обърнал доста бири, докато ме е чакал.

— Охоо — добродушно рекох аз.

— Казвал съм ти, че Витри не е лесна енория — още по-зле е, отколкото можеш да си представиш. Откакто съм дошъл тук, се опитвам да сформирам групи от млади хора. Така и не се отзова нито един младеж. От три месеца не съм правил кръщене. На неделната меса идват не повече от петима души: четири африканки и една стара бретонка. Мисля, че беше на осемдесет и две години. Бивша служителка на железниците. Била овдовяла доста отдавна. Децата й вече не й ходели на гости, дори не им знаеше адреса. Една неделя не я видях на месата. Отидох у тях, живееше в държавно жилище ей там… (той направи неопределено движение с кена в ръка и наръси мокета с няколко капки бира). От съседите й научих, че била нападната и я закарали в болницата, но се отървала само с леки счупвания. Отидох да я видя. Фрактурите щяха да зараснат бавно, разбира се, но нямаше опасност за живота й. Когато отидох отново след седмица, беше починала. Поисках обяснения, но лекарите отказаха да ми дадат. Вече я бяха кремирали — никой от семейството не дошъл. Сигурен съм, че би искала църковно погребение. Не ми беше казвала, никога не говореше за смъртта, но съм сигурен, че би искала да бъде погребана според обичая.

Той отпи глътка бира и продължи:

— След три дена ме посети Патрисия.

Той направи многозначителна пауза. Погледнах към телевизора, чийто звук беше изключен. Една певица с прашки от черно ламе беше наобиколена от питони и дори от анаконди. После отново насочих погледа си към Бюве, като се опитах да придобия приветливо изражение. Той продължи:

— Искаше да се изповяда, но не знаеше как — не й беше ясна процедурата. Патрисия беше медицинска сестра в отделението, където закарали старицата. Без да иска, чула разговор между лекарите. Не искали да оставят старата да заема легло през месеците, необходими за нейното възстановяване — казали, че била ненужно бреме. Тогава решили да й бият „литичен коктейл“ — смес от високи дози транквиланти, която води до бърза и лека смърт. Съвещавали се не повече от две минути, след което шефът на отделението помолил Патрисия да направи инжекцията. Тя я направила още същата нощ. За пръв път извършвала евтаназия, но това често се случвало на колегите й. Жената починала бързо, в съня си. Оттогава Патрисия не можела да спи — все й се присънвала старицата.

— И ти какво направи?

— Ходих в митрополията. Там вече бяха запознати с въпроса. В тази болница явно има много случаи на евтаназия. Никой не е подавал оплакване. Така или иначе, досега всички дела са завършвали с оправдателни присъди.

Той млъкна, допи си бирата на един дъх и отвори друга бутилка, след което продължи доста смело:

— В продължение на месец се виждах с Патрисия практически всяка нощ. Не знам какво ми стана. От семинарията насам не бях имал изкушения. Тя беше толкова мила, толкова наивна. Нищо не знаеше за религията, беше много любопитна да научи разни работи. Не разбираше защо на свещениците е забранено да правят секс, питаше дали водят полов живот, дали мастурбират. Отговарях на всичките й въпроси без никакво стеснение. През този период много се молех, непрекъснато четях Евангелието. Нямах усещането, че правя нещо лошо. Усещах, че Христос ме разбира, че е с мен.

Той отново замълча. По телевизията течеше реклама на „Рено Клио“ — колата изглеждаше доста удобна.

— Миналия понеделник Патрисия ми съобщи, че се запознала с друго момче. В една дискотека, „Метрополис“. Каза ми, че повече няма да се виждаме, но била доволна, че сме били заедно. Харесвало й да сменя момчетата — тя е само на двайсет години. Харесвала ме, нищо повече. Възбуждала я мисълта да спи с кюре, било й забавно. Но на никого нямало да казва — обеща ми.

Този път тишината продължи повече от две минути. Чудех се какво би казал един психолог на мое място. Вероятно нищо. Накрая ми хрумна странна идея.

— Вземи се изповядай.

— Утре ще водя месата. Няма да успея. Не мисля, че ще успея. Не усещам присъствието.

— Какво присъствие?

После не говорихме кой знае колко. От време на време произнасях изрази от рода на „хайде, хайде…“, а той продължаваше да жули бири една след друга. Явно нищо не можех да направя за него. Накрая си поръчах такси.

Когато си тръгвах, той ми каза: „До скоро виждане…“. Не съм убеден — определено ми се струва, че никога повече няма да се видим.

 

 

Вкъщи е студено. Помня, че по-рано вечерта, точно преди да изляза, счупих един прозорец с юмрук. Странно, но на ръката ми нищо й няма — никаква следа от порязване.

Все пак си лягам и заспивам. Кошмарите ще дойдат по-късно през нощта. Отначало не приличат на кошмари и дори са приятни.

Рея се над катедралата в Шартър. Имам мистично видение, свързано с нея. Тя като че ли крие и представлява някаква тайна — върховна тайна. През това време монахини се събират на групи в градинките до страничните входове. Посрещат старци и дори агонизиращи, като им обясняват, че ще разкрия една тайна.

Аз обаче вървя по коридорите на болница. Някакъв човек ми е определил среща, но не е дошъл. Налага се да чакам известно време в хладилен хангар, след което поемам по друг коридор. Все така го няма човека, който би могъл да ме измъкне от болницата. Тогава се озовавам на някаква изложба. Патрик Льороа от Министерството на земеделието е организирал всичко. Изрязал е глави на хора от илюстровани вестници, налепил ги е по някакви си картинки (изобразяващи например флората от триас) и продава фигурките си скъпо и прескъпо. Струва ми се, че иска да си купя една от него. Изглежда доволен от себе си и почти застрашителен.

После отново се рея над Шартърската катедрала. Невероятен студ. Абсолютно сам съм. Крилата ми ме носят добре.

Приближавам се до кулите, но вече нищо не различавам. Тези кули са огромни, черни, злокобни, изработени са от черен мрамор, който пръска груби отблясъци.

В мрамора са инкрустирани фигурки с крещящи цветове, в които избухват ужасите на органичния живот.

Падам, падам между кулите. Лицето ми, което ще се разбие, се покрива с ивици кръв точно по местата на разпадане. Носът ми е зейнала дупка, през която изтича като гной органичната материя.

А сега съм в пустата Шампанска низина. Навсякъде хвърчат снежинки заедно с листове от илюстрован вестник с агресивно едри букви. Датира някъде от 1900 година.

Репортер ли съм, или журналист? Явно съм едно от двете, защото стилът на статиите ми е познат. Написани са с този тон на жестоко оплакване, присъщ на анархистите и сюрреалистите.

Октави Леонсе, деветдесет и две годишна, е била намерена убита в хамбара си. Малка ферма във Вогезите. Сестра й Леонтин Леонсе, осемдесет и седем годишна, с най-голямо удоволствие показва трупа на журналистите. Оръжията на престъплението ясно се виждат: трион за дърва и свредел. И двете, разбира се, са изцапани с кръв.

А престъпленията не спират. Все стари жени, живеещи изолирано в своите ферми. Всеки път убиецът, млад и неуловим, оставя работните си инструменти на показ: кога длето, кога градинарски ножици, кога просто ръчен трион.

И всичко това е вълшебно, авантюристично, анархистично.

 

 

Събуждам се. Студено е. Отново заспивам.

Всеки път пред тези окървавени инструменти усещам до най-малките подробности страданията на жертвата. Не след дълго получавам ерекция. На масата до леглото ми има ножица. Идеята се налага от само себе си: да си отрежа члена. Представям си ножицата в ръката ми, кратката съпротива на плътта и изведнъж кървавото чуканче, вероятният припадък.

Парчето на мокета. Лепнещо от кръв.

 

 

Събуждам се отново към единайсет. Имам две ножици — по една във всяка стая. Събирам ги и ги поставям под няколко книги. Това е усилие на волята, вероятно недостатъчно. Желанието упорства, нараства и се преобразува. Този път планът ми е да взема ножица, да я забия в очите си и да ги изтръгна. По-специално лявото око, на място, което познавам добре, там, където изглежда най-вдлъбнато в орбитата.

После гълтам успокоителни и всичко се оправя. Всичко се оправя.