Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (25)

3

Първият инцидент се случи следващия понеделник към четиринайсет часа. Видях отдалече как един колега идва при мен и се почувствах малко тъжен. С него бяхме в добри отношения, беше мил човек, твърде нещастен. Знам, че беше разведен, че живее сам с дъщеря си, и то доста отдавна. Знаех също, че пие много. Нямах никакво желание да го намесвам в тази история.

Приближи се до мен, поздрави ме и поиска да му дам информация за някакъв софтуер, който сигурно съм познавал. Разплаках се. Той веднага отстъпи назад, стъписан и леко уплашен. Дори мисля, че се извини. Наистина нямаше защо да се извинява горкият.

Очевидно е трябвало да си тръгна още тогава — бяхме сами в кабинета, нямаше свидетели, всичко можеше да се уреди по относително подобаващ начин.

Вторият инцидент се случи около час по-късно. Този път кабинетът беше пълен с хора. Влезе една девойка, огледа неодобрително присъстващите и накрая избра да се обърне точно към мен, за да ми каже, че много съм пушел, че било непоносимо, че изобщо не ми пукало за другите. В отговор й зашлевих два шамара. Тя ме изгледа, също стъписана. Очевидно не беше свикнала — подозирам, че не са я шляпали достатъчно като малка. За миг се запитах дали и тя няма да ми удари плесница. Бях сигурен, че ако ме плесне, веднага ще се разрева.

След кратка пауза тя казва „е…“ с глупаво увиснала челюст. Сега вече всички са се обърнали към нас. Настъпва гробна тишина. Обръщам се и изстрелвам напосоки със силен глас: „Имам час при психиатър!“. И излизам. Краят на един специалист.

Впрочем беше вярно — наистина имах час при психиатър, но дотогава оставаха още три часа. Прекарах ги в заведение за бързо хранене, като късах на ситно картонената кутия на моя хамбургер. Без определен метод, така че резултатът се оказа разочароващ. Най-обикновено накъсване.

Когато разказах малките си фантазии на лекаря, той ми даде едноседмичен отпуск по болест. Дори ме попита дали не искам да отида за кратко в специализирано заведение. Отговорих, че не искам, защото ме е страх от лудите.

След седмица отново отивам при него. Нямам кой знае какво да му кажа. Въпреки това произнасям няколко изречения. Макар че гледам наопаки какво записва в тетрадката си със спирала, все пак разпознавам думите „идеаторно забавяне“. Ха-ха. Значи, според него се превръщам в идиот. Това си е хипотеза.

От време на време поглежда към часовника си (жълто-червена каишка, позлатен правоъгълен циферблат) — явно не го интересувам особено. Питам се дали не крие в чекмеджето си револвер за буйстващи пациенти. След половин час произнася няколко изречения от общ характер относно периодите на спад, продължава отпуска ми по болест и аргументира дозировката на лекарствата ми. Разкрива ми също така, че състоянието ми си имало название: депресия. Значи, официално съм в депресия. Формулировката ми се струва сполучлива. Не че се чувствам в ниското — по-скоро светът край мен ми се струва нависоко.

На другата сутрин отивам във фирмата — моят началник-отдел пожелава да ме види, за да „направим равносметка“. Както очаквах, той е хванал силен тен при престоя си във Вал д’Изер, но различавам няколко фини бръчици в ъгълчето на очите му — вече не е така красив, както в спомена ми. Не знам, разочарован съм.

Още в самото начало го уведомявам, че съм в депресия. Той поема удара и веднага се съвзема. После разговорът тече приятно цели трийсет минути, но знам, че занапред между нас ще се издига невидима стена. Той вече няма да ме счита за равен с него или за възможен наследник. За него аз дори вече не съществувам — изпаднал съм в немилост. Така или иначе, знам, че ще ме уволнят веднага щом изтекат законните два месеца отпуск по болест. Така правят винаги в случай на депресия — разполагам с конкретни примери.

В рамките на тези правила той се държи доста добре, опитва се да намери оправдание за моето състояние. По едно време казва:

— В нашата професия понякога сме подложени на ужасно напрежение…

— Е, не чак толкова — отвръщам аз.

Той се сепва като от сън и слага край на разговора. Прави едно последно усилие и ме изпраща до вратата, като обаче се държи на безопасно разстояние от два метра, сякаш се бои да не се издрайфам ненадейно отгоре му. „Е, почивайте си, колкото време е необходимо“ — заключава той.

Излизам. Вече съм свободен човек.