Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (24)

2

На другия ден, понеделник, се върнах на работа, просто за всеки случай. Знаех, че моят началник-отдел е взел отпуск от Коледа до Нова година — вероятно за да отиде на ски в Алпите. Струваше ми се, че никой няма да е на работа, че никой няма да се чувства дори малко от малко свързан с мен и че денят ми ще премине в произволно тракане по някаква клавиатура. За съжаление, към единайсет и половина някакъв тип ме засича на косъм. Представя ми се като нов пряк началник. Нямам никакво желание да оспорвам думите му. Явно донякъде е запознат с моята работа, макар и доста мъгляво. Ето защо се стреми да установи контакт, да завърже отношения. Аз обаче не се поддавам на неговите опити.

В дванайсет часа почти от отчаяние отидох да обядвам с един специалист по продажбите и с една секретарка. Възнамерявах да пообщувам с тях, но не ми се удаде случай — те явно бяха решили да продължат някакъв стар разговор:

— За радиото в колата — започна специалистът по продажбите — в крайна сметка си взех двайсетватови тонколони. Десетватовите ми се струваха доста слаби, а трийсетватовите са много скъпи. Не си струва чак толкова за кола.

— Аз лично — отвърна секретарката — поръчах да ми монтират четири тонколони — две отпред и две отзад.

Специалистът по продажбите се усмихна закачливо. Това е то — всичко си продължава.

Прекарах следобеда в кабинета си в правене на разни неща — тоест на почти нищо. От време на време поглеждах в тефтера си по дати: беше 29 декември. Трябваше да отида някъде на 31-ви. Хората ходят някъде на 31-ви.

Вечерта набирам номера на „SOS приятелство“, но дава заето — винаги е така по време на празници. Към един часа през нощта вземам кутия грах и я мятам към огледалото в банята. То хубаво се разбива на парчета. Порязвам се, докато ги събирам, и започвам да кървя. Доволен съм. Точно това исках.

 

 

На другия ден отивам на работа още в осем. Новият ми пряк началник вече е там. Тоя глупак да не е спал в офиса? Над пространството между високите сгради се рее мръсна, видимо неприятна мъгла. Неоновите лампи в кабинетите, в които шетат чистачките от фирма „Коматек“, светват и угасват една след друга, създавайки усещането за живот в забавен каданс. Прекият ми началник ме черпи с кафе — явно не се е отказал да спечели доверието ми. Имам глупостта да приема, при което в следващите минути получавам една по-скоро деликатна задача: да открия грешките в един пакет, наскоро продаден на Министерството на промишлеността. Изглежда, вътре имало грешки. Проверявам цели два часа, без обаче да открия нито една. Е, вярно, че не полагам голямо старание.

Към десет часа научаваме за смъртта на Тисран. Обажда се някой от семейството му и една секретарка веднага разтръбява новината на целия персонал. Щели сме да получим писмено известие по-късно. Не мога да повярвам — това твърде много прилича на допълнителен елемент от кошмар. Но не, истина е.

Малко по-късно преди обяд ми се обажда Катрин Льошардоа. Няма конкретен повод. „Може би ще се видим пак…“ — казва тя. Аз обаче бих се учудил.

Към обед излязох. От книжарницата на площадката пред сградата си купих карта №80 на „Мишлен“ (на маршрута Родез — Алби — Ним). Върнах се в кабинета си и я разгледах внимателно. Към седемнайсет часа ми се яви следното заключение: трябваше да отида в Сен-Сирг-ан-Монтан. Името се простираше, прекрасно изолирано, сред гори и обозначени с триъгълничета върхове. Нямаше никакво населено място в радиус от трийсет километра. Усещах, че съм пред прага на епохално откритие, че ме чака откровение свише там, между 31 декември и 1 януари, точно в мига, в който годината се превърта. Оставих бележка на бюрото си: „Наложи се да си тръгна по-рано поради транспортната стачка“. След кратък размисъл оставих друга бележка с печатни букви: „БОЛЕН СЪМ“. И се прибрах вкъщи не без затруднения. Започналата сутринта стачка доста се бе разраснала — вече нямаше метро, само няколко заблудени автобуса.

 

 

Лионската гара в Париж беше практически в обсада. Полицейски патрули бяха разделили главната чакалня на зони и сновяха по пероните. Говореше се, че бойни групи от „по-твърди“ стачници решили да спрат напълно движението. Влакът ми обаче се оказа почти празен, а пътуването — съвсем спокойно.

На гара „Пераш“ в Лион беше разгърнато впечатляващо множество от автобуси за Морзин, Ла Клюза, Куршевел, Вал д’Изер… За департамент Ардеш — нищо подобно. Взех такси по посока към гара „Пар Дийо“, където прекарах четвърт час в досадно прелистване на развалено електронно табло, за да открия най-накрая, че на другата сутрин в шест и четирийсет и пет заминава автобусът за Обна. Беше дванайсет и половина през нощта. Реших да прекарам тези няколко часа в автогара „Пар Дийо“. Явно не беше добра идея. Над автогарата се издига супермодерна сграда от стомана и стъкло на четири-пет етажа, свързани с никелирани ескалатори, които се задействат веднага щом някой се приближи. Навсякъде само луксозни магазини (парфюмерия, висша мода, играчки…) с абсурдно агресивни витрини. В никой от тях не се продава нищо практично. Почти навсякъде видеоекрани излъчват клипове и реклами. И разбира се, като постоянен звуков фон — класацията на 50-те най-нови хита. През нощта банда хулигани и полуклошари превземат сградата. Кирливи и злобни, брутални, съвършено тъпи същества, които живеят в кръв, омраза и в собствените си изпражнения. Трупат се там, в нощта, като едри мухи лайнарки, около пустите луксозни витрини. Ходят на тумби, тъй като самотата в тези среди е почти фатална. Стоят пред видеоекраните и поглъщат без никаква реакция рекламните клипове. Понякога се карат, вадят ножове. От време на време някой бива намерен мъртъв на сутринта, заклан от себеподобните си.

Цяла нощ бродих сред тези същества. Въобще не ме беше страх. Дори най-предизвикателно изтеглих от един банкомат всичките пари от банковата си карта. Хиляда и четиристотин франка в брой. Хубава плячка. Те ме гледаха, гледаха ме продължително, но никой не се опита да ме заговори или дори да се доближи на по-малко от три метра до мен.

Към шест сутринта се отказах от плана си; следобед хванах обратно влака стрела.

Нощта на 31 декември няма да бъде лека. Чувствам как някакви неща се трошат у мен като стени от стъкло. Крача напред-назад в плен на ярост, на потребност да действам, но нищо не мога да направя, защото всички опити ми се струват предварително обречени на неуспех. Провал, навсякъде провал. Единствено самоубийството блести най-отгоре, непостижимо.

Към полунощ усещам нещо като глухо раздиране — в мен се случва нещо болезнено. Вече нищо не разбирам.

 

 

На първи януари — значително подобрение. Състоянието ми е близко до затъпяването. Не е чак толкова зле.

Следобед си вземам час при психиатър. Има една система за спешни психиатрични консултации чрез Минител — набирате в колко часа ви е най-удобно и те ви намират лекар. Много практично.

Моят доктор се казва Непот. Живее в шести парижки район — като редица психиатри, струва ми се. Пристигам при него в 19,30 часа. Има вид точно на психиатър — направо зашеметяващо. Библиотеката му е безупречно подредена, в нея няма нито африканска маска, нито оригинално издание на „Sexus“. Значи, не е психоаналитик. Но затова пък явно е абониран за списание „Синапс“. Всичко това ми се струва добра поличба.

Епизодът с проваленото пътуване до Ардеш видимо го заинтригува. Като се поразрови, успя да ме накара да призная, че родителите ми са родом от този департамент. И се впусна по тази следа — според него съм търсел „ориентири на идентичността“. Всичките ми пътувания — смело обобщава той — били „търсения на идентичност“. Възможно е, но все пак нещо ме съмнява. Например командировките очевидно са ми наложени от друг. Но не искам да споря. Той си има теория — добре. В крайна сметка винаги е по-добре да имаш теория.

Странно, но след това ме пита за работата ми. Нещо ми убягва — не успявам да придам реално значение на въпроса му. Залогът очевидно не е в това.

Той се изяснява, като ми говори за предоставената от работата „възможност за социални взаимоотношения“. Избухвам в смях за негово леко учудване. Дава ми нов час за понеделник.

На другия ден се обаждам във фирмата и им съобщавам, че „болестта май ме е повторила“. На тях като че ли изобщо не им пука.

Уикенд без нищо особено. Спя много. Учудвам се, че съм само на трийсет години — чувствам се много по-стар.