Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (23)

1

Аха, значи, било в преносен смисъл! Олекна ми…

След тръгването на Тисран не спах добре. Сигурно съм мастурбирал. Когато се събудих, всичко беше лепкаво, а пясъкът — влажен и студен. Направо ми беше писнало. Съжалявах, че Тисран не уби негъра. Съмваше се.

Намирах се на километри от най-близкото населено място. Станах и тръгнах. Какво друго да правя? Цигарите ми бяха мокри, но все още ставаха за пушене.

Като се върнах в Париж, намерих писмо от Дружеството на бившите възпитаници на инженерното ми училище, което съдържаше предложение да си купя хубави питиета и гъши дроб на изключителни цени за празниците. Казах си, че това писмо е било изпратено с недопустимо закъснение.

На другия ден не отидох на работа. Без конкретна причина — просто нямах желание. Клечах на мокета и разлиствах каталози за поръчки по пощата. В брошура на „Галери Лафайет“ намерих интересно описание на човешки същества, озаглавено „Актуалните“:

След натоварения ден те се настаняват в дълбоко канапе с изчистени линии (марка Щайнер, Розе, Сина). Слушайки джаз, те оценяват положително десена на килимите си Дърис, веселите тонове на тапетите си Патрик Фрей. В банята ги очакват хавлии от модните серии на Ив Сен Лоран и Тед Лапидюс. И ще се опитат да променят света по време на вечеря с приятели в кухните си с дизайн на Даниел Ештер или на Примроз Бордие.

В петък и събота не правих нищо особено — да кажем, че разсъждавах, ако може изобщо да се даде име на това занимание. Помня, че си мислех за самоубийството, за парадоксалната му полезност. Да поставим шимпанзе в тясна клетка с бетонни прегради. Животното съвсем ще откачи, ще започне да се блъска в стените, ще си скубе космите, ще се хапе жестоко и в 73% от случаите чисто и просто ще се самоубие. А сега да направим отвор в някоя от стените и да го поставим с изглед към бездънна пропаст. Симпатичното четириръко животно, което е обект на нашите наблюдения, ще се приближи до ръба, ще погледне надолу, дълго ще стои до ръба, няколко пъти ще се връща до него, но обикновено никога няма да се хвърли в пропастта. И при всички случаи напълно ще се успокои.

Разсъждението ми за шимпанзетата продължи до късно през нощта на събота срещу неделя и накрая нахвърлих в основни линии анималистично повествование, озаглавено „Диалозите на шимпанзето и щъркела“, което всъщност представляваше политически памфлет с рядко срещан заряд. Пленено от ято щъркели, шимпанзето отначало е загрижено и разсеяно. Една сутрин обаче то събира смелост и настоява да се види с най-възрастния щъркел. Веднага го завеждат при него, то вдига пламенно ръце към небето и произнася следната отчаяна реч:

„От всички социално-икономически системи капитализмът безспорно е най-естествената. Това вече е достатъчно, за да покаже, че тя е и най-ужасната. При така направения извод остава само да се развие оперативен, а не заблуждаващ аргументативен апарат, чието механично функциониране би позволило въз основа на произволно въведени факти да се приведат редица доказателства в подкрепа на предварително установената аксиома, така както графитните пръти укрепват структурата на ядрен реактор. Това е лесна задача, достойна за млада маймуна. Аз обаче не бих си позволил да се отнеса небрежно към нея.

При напредването на семенната течност към шийката на матката — явление импозантно, внушително и съществено за възпроизводството на видовете — понякога у някои сперматозоиди се наблюдава анормално поведение. Те гледат напред, гледат назад, понякога съвсем за кратко дори плуват срещу течението и тогава ускореното мърдане на опашката им като че ли е израз на някакво онтологично оспорване. Ако те не компенсират тази изненадваща нерешителност с особена пъргавина, обикновено пристигат твърде късно и следователно рядко присъстват на големия празник на генетичната рекомбинация. Така се е случило през август 1793 година с Максимилиен Робеспиер, отнесен от движението на историята като халцедон от лавина в пустинна зона или по-скоро като младо щъркелче с все още твърде слаби крилца, излюпило се поради нещастна случайност точно преди идването на зимата и изпитващо редица трудности — това е лесноразбираемо — да държи правилно курса при прекосяването на въздушните течения. А както знаем, въздушните течения са особено силни над бреговете на Африка. Но нека доуточня мисълта си.

В деня на екзекуцията Максимилиен Робеспиер бил със счупена челюст. Тя била придържана от превръзка. Точно преди да положи главата му под ножа на гилотината, палачът изтръгнал превръзката. Робеспиер изревал от болка, потоци кръв бликнали от раната му, счупените му зъби се разпилели по пода. Палачът развял превръзката като трофей, за да я покаже на събралото се край ешафода множество. Хората се смеели и сипели хапливи подмятания.

Тук обикновено хронистите добавят: «Това беше знак, че революцията е свършила». Абсолютно вярно.

В мига, когато палачът е размахвал кървавата превръзка пред озверялата тълпа, ми се ще да мисля, че в главата на Робеспиер е имало не само болка. Не само усещане за провал. Надежда? Или може би чувството, че е направил, каквото е трябвало. Максимилиен Робеспиер, обичам те.“

Най-старият щъркел просто отговаря с бавен и страховит глас: „Тат твам аси“^[1]. Малко по-късно шимпанзето бива екзекутирано от ятото щъркели. Умира в страшни мъки, пронизано и скопено от острите им клюнове. Понеже е оспорило световния ред, шимпанзето трябва да умре. Действително това е разбираемо. Действително е така.

В неделя сутринта излязох да се поразходя из квартала. Купих си кифла със стафиди. Денят беше мек, но малко тъжен, както често са тъжни неделите в Париж, особено за човек, който не вярва в Бог.