Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (22)

10
Междинно пристанище

О, да, да имаш ценности!…

Когато се върнах в Ла Рош-сюр-Йон, си купих нож за рязане на пържоли в магазин „Унико“. В главата ми се оформяше някакъв план.

Неделята не се усети, понеделникът беше особено сив. Без да питам Тисран, долових, че е прекарал гаден уикенд — въобще не се учудих. Вече беше 22 декември.

На следващия ден отидохме да вечеряме в пицария. Сервитьорът наистина приличаше на италианец. Предполагах, че е космат и сваляч. Дълбоко ме отвращаваше. Впрочем тръсна ни спагетите на бърза ръка, без да прояви внимание. О, ако носехме поли с цепки, щеше да бъде съвсем друга работа!…

Тисран поглъщаше пълни чаши вино. Аз говорех за различните тенденции в съвременната танцувална музика. Той не отговаряше — всъщност струва ми се, че изобщо не слушаше. Но когато подхвърлих фраза за установеното редуване на рок парчета с блусове, за да подчертая неизменния характер, който то бе придало на процедурите по съблазняване, интересът му се съживи (дали му се е случвало лично на него да танцува блус? — не бях сигурен). Реших да премина в настъпление.

— Предполагам, че си предвидил нещо за Коледа. Навярно със семейството…

— Нищо не правим на Коледа. Аз съм евреин — уведоми ме той с нотка на гордост.

После уточни по-трезво:

— Е, родителите ми са евреи.

Това разкритие ме смути за няколко секунди. Но в края на краищата евреин или не, това променяше ли нещата? Ако да, не виждах точно как. Продължих нататък.

— Дали да не отидем някъде на 24-ти? Знам едно заведение в Сабл д’Олон, казва се „Междинно пристанище“. Много е готино…

Струваше ми се, че думите ми звучат фалшиво. Засрамих се. Но Тисран вече не беше в състояние да долови толкова тънки подробности. „Мислиш ли, че ще има хора там? Май хората прекарват 24-ти в семейна обстановка…“ — това беше жалкото му, плачевно възражение. Съгласих се, разбира се, че 31-ви е по-добрият вариант. „Момичетата много обичат да си лягат с някого на 31-ви“ — авторитетно казах аз. Но за тая работа и 24-ти не е за пренебрегване. „Момичетата хапват стриди с майките и бабите си, получават подаръци, но след полунощ отиват на дискотека.“ Оживих се, започвах сам да си вярвам. Както предполагах, Тисран лесно се остави да бъде убеден.

 

 

На следващата вечер той се подготвя цели три часа. Докато го чаках, играх сам на домино във фоайето на хотела. Играех едновременно за двамата противници. Беше много досадно, а и нещо бях притеснен.

Той се появи в черен костюм и златиста вратовръзка. Прическата сигурно му бе коствала много усилия. Днешните гелове дават изненадващи резултати. В крайна сметка най-добре му отиваше черен костюм. Горкото момче.

Оставаше ни около час за уплътняване. В никакъв случай не можеше да отидем на дискотека преди единайсет и половина вечерта — по този пункт бях категоричен. След кратко обсъждане решихме да се отбием на полунощната меса. Свещеникът говореше за огромната надежда, появила се в човешките сърца — нямаше какво да възразя. Тисран скучаеше, мислеше си за друго. Започна да ми дотяга, но трябваше да се държа. Бях оставил ножа за пържоли в найлонова торбичка в предната част на колата.

Намерих „Междинно пристанище“ без затруднения. Трябва да си призная, че там съм прекарал доста неприятни вечери. Оттогава бяха минали повече от десет години, но лошите спомени се изличават по-бавно, отколкото си мислим.

Заведението беше полупълно — все юноши между петнайсет и двайсет години, а това убиваше още в зародиш скромните шансове на Тисран. Много минижупи и дълбоки деколтета, накратко — свежа плът. Видях как изведнъж се изблещи, докато оглеждаше дансинга. Отидох на бара да си поръчам бърбън. Когато се върнах, той вече стоеше колебливо на границата с мъглявината от танцуващи. Промълвих неопределено: „Ще се видим по-късно…“, и се запътих към една маса, която благодарение на леко издигнатото си положение ми осигуряваше отличен изглед към театъра на военните действия.

 

 

Тисран най-напред се поинтересува от една брюнетка на около двайсет години, най-вероятно секретарка. Бях склонен да одобря неговия избор. От една страна, момичето не беше кой знае колко красиво и не се очертаваше да бъде много ухажвано. Гърдите й, макар и внушителни, вече бяха поувиснали, а дупето й изглеждаше меко. По всичко личеше, че до няколко години всичко това ще се е скапало. От друга страна, облеклото й, твърде дръзко, недвусмислено подчертаваше намерението й да си намери сексуален партньор: роклята й от лека тафта се въртеше при всяко движение, разкривайки жартиери и миниатюрни прашки от черна дантела, така че задникът беше съвсем гол. И накрая сериозното й, дори леко заинатено изражение говореше за предпазливост. Това момиче сигурно носеше презервативи в чантата си.

Няколко минути Тисран танцува недалече от нея, като изнасяше пламенно ръцете си напред, за да изрази ентусиазма, който музиката пораждаше у него. На два-три пъти той дори плесна с ръце, но явно момичето изобщо не го забелязваше. При настъпилата кратка пауза между две парчета той прояви инициативност и я заговори. Тя се обърна, изгледа го презрително и прекоси целия дансинг, само и само да се махне от него. Никаква милост.

Всичко мина според предвижданията. Отидох на бара и си поръчах още един бърбън.

 

 

Когато се върнах, усетих, че нещо се е променило. На масата до мен седеше момиче, съвсем само. Беше много по-младо от Вероник — сигурно на седемнайсет, — но ужасно приличаше на нея. Семплата й, по-скоро свободна рокля от бежов плат не подчертаваше особено формите на тялото й — това просто не се налагаше. Широк ханш, твърдо и гладко дупе; гъвкава талия, която води ръцете до две обли, едри и нежни гърди; ръце, които доверчиво обгръщат талията и прилепват към благородната закръгленост на ханша. Познавах всичко това — стигаше ми да затворя очи, за да си спомня веднага. И лицето, кръгло и невинно, изразяващо спокойната съблазън на естествената, сигурна в красотата си жена. Тихото спокойствие на младата кобилка, все още весела, готова да изпробва крайниците си в бърз галоп. Тихият покой на Ева, влюбена в своята голота, знаеща, че е очевидно, вечно желана. Осъзнах, че две години раздяла нищо не са заличили. Пресуших бърбъна си на един дъх. Точно тогава Тисран реши да се върне. Беше леко запотен. Заговори ме — мисля, че попита дали смятам да пробвам нещо с момичето. Не отговорих. Започваше да ми се повръща и се бях надървил — не бях добре. Казах: „Извини ме за момент…“. Прекосих дискотеката по посока към тоалетните. Щом затворих вратата, бръкнах с два пръста в гърлото си, но количеството повърня се оказа слабо и разочароващо. После мастурбирах с по-голям успех: отначало си мислех за Вероник, разбира се, но после се съсредоточих върху вагините изобщо и се успокоих. Еякулацията настъпи след две минути. Донесе ми увереност и сигурност.

Когато се върнах, видях, че Тисран е завързал разговор с подобието на Вероник. Тя го гледаше спокойно и без отвращение. Това момиче беше прекрасно, бях дълбоко убеден, но нямаше нищо страшно — вече бях мастурбирал. В любовно отношение Вероник принадлежеше като всички нас на едно пожертвано поколение. Сигурно е била способна да обича и дори още би искала да бъде способна, убеден съм в това, но вече не беше възможно. Като рядко, изкуствено и закъсняващо явление, любовта може да се разгърне само при специални душевни условия, които рядко могат да бъдат заедно налице и във всяко едно отношение противоречат на характерната за нашето съвремие свобода на нравите. Вероник бе ходила по много дискотеки и мъже. Такъв начин на живот обеднява човешкото същество и му нанася понякога тежки, но винаги безвъзвратни щети. Любовта като невинност и като податливост на илюзии, като годност да сведеш всички представители на противоположния пол до едно-единствено любимо същество, рядко устоява на едногодишно сексуално скитничество и никога на двегодишно. В действителност поредицата сексуални преживявания, натрупани през юношеството, подриват и бързо разрушават всяка възможност за сантиментална и романтична проекция. Постепенно и всъщност много бързо човек става толкова способен да обича, колкото някой стар парцал. И съвсем естествено заживява като стар парцал. С годините става все по-несъблазнителен и поради това язвителен. Завижда на младите и поради това ги мрази. Тази омраза, обречена да остане неизказана, се ожесточава и разгаря все повече и повече. После утихва и угасва, както угасва всичко. Остават само горчивината и отвращението, болестта и очакването на смъртта.

На бара успях да се договоря с момчето да ми продаде бутилка бърбън за седемстотин франка. На връщане се блъснах в млад двуметров електротехник. Той ми каза със сравнително приятелски тон: „Ей, май нещо не е наред“. Аз отвърнах, като го изгледах изотдолу: „Сладкият мед на човешката нежност…“. Видях лицето си в огледалото — беше изкривено в ехидна усмивка, наистина неприятна. Електротехникът примирено поклати глава, а аз реших да прекося дансинга с бутилка в ръка. Преди да стигна до местоназначението, се спънах в една касиерка и се сгромолясах на пода. Никой не ме повдигна. Виждах краката на танцуващите, които се мятаха над мен — идеше ми да ги насека с брадва. Осветлението беше непоносимо силно. Чувствах се в ада.

На нашата маса бяха седнали група момчета и момичета — сигурно съученици на подобието на Вероник. Тисран не се отказваше, но все повече губеше контрол над положението и постепенно биваше изтласкан от обсега на разговора — това си личеше от километри. И когато едно от момчетата предложи да плати по едно питие на бара, се подразбираше, че моят колега вече не влиза в сметката. Но той понечи да стане, опита се да пресрещне погледа на подобието на Вероник — напразно. Щом осъзна ситуацията, той грубо се тръшна обратно на дивана. Изцяло свит в себе си, той вече не забелязваше моето присъствие. Налях си още една чаша.

Неподвижността на Тисран продължи малко повече от минута. Последва подскок, който явно се дължеше на така наречената енергия на отчаянието. Стана рязко — почти ме докосна — и се насочи към дансинга. Лицето му беше усмихнато и целеустремено, но все така грозно.

Без да се колебае, той се изтъпани пред петнайсетгодишно маце, русо и много секси. Носеше къса, силно вталена, снежнобяла рокля. Поради изпотяването беше залепнала за тялото й. Отдолу явно нямаше нищо. Малкото й закръглено дупе се очертаваше със съвършена точност. Ясно се различаваха кафявите, втвърдени от възбудата зърна на гърдите й. Диджеят обяви петнайсетминутна ретро пауза.

Тисран я покани да танцуват рок. Леко изненадана, тя прие. Още от първите тактове на Come on everybody усетих, че той се самозабрави. Грубо мяташе момичето, стискайки зъби със злобно изражение. Всеки път, когато я приближаваше до себе си, се възползваше, за да залепи ръка за дупето й. Веднага щом отзвучаха последните тактове на песента, мацето се втурна към група момичета на нейната възраст. Тисран стоеше насред дансинга със заинатен вид. Дори леко му течаха лиги. Момичето говореше с приятелките си и сочеше към него. Те го гледаха и се кискаха.

Тогава подобието на Вероник се върна от бара със своята компания. Разговаряше задълбочено с млад негър или по-скоро мулат. Той беше малко по-голям от нея — прецених, че е може би на двайсет години. Седнаха до нашата маса. Когато минаваха край нас, махнах приятелски с ръка на подобието на Вероник. Тя ме изгледа изненадано, но не реагира.

След второто рок парче диджеят пусна блус. Беше песента „Юг“ на Нино Ферер — трябва да призная, чудесен блус. Мулатът леко докосна подобието на Вероник по рамото и двамата се изправиха едновременно. Тогава Тисран се обърна лице в лице с нея. Разпери ръце, отвори уста, но не мисля, че успя да каже нещо. Мулатът го отстрани спокойно, почти нежно и след няколко секунди двамата с момичето вече бяха на дансинга.

Бяха прекрасна двойка. Двойничката на Вероник беше доста висока, може би метър и седемдесет, но момчето стърчеше с една глава над нея. Тя доверчиво се сгуши в него. Тисран седна до мен. Трепереше с цялото си тяло. Гледаше двойката хипнотизирано. Почаках близо минута. Помня, че този блус ми се стори безкраен. После нежно го разтърсих за рамото, повтаряйки: „Рафаел…“.

— Какво да направя? — попита той.

— Бий си една чекия.

— Мислиш ли, че всичко е изгубено?

— Разбира се. Изгубено е отдавна, от самото начало. Рафаел, ти никога няма да представляваш еротична мечта за никое момиче. Трябва да свикнеш с тази мисъл. Тия работи не са за теб. Пък и вече е много късно. Рафаел, сексуалните неуспехи, които търпиш още от юношеството, фрустрацията, която непрекъснато изживяваш от тринайсетгодишна възраст, ще оставят у теб незаличима следа. Дори да предположим, че занапред можеш да си намериш жени — нещо, в което, ако трябва да бъда искрен, не съм убеден, — няма да бъде достатъчно. Нищо вече няма да бъде достатъчно. Винаги ще си останеш неосъществен заради юношеската любов, която не си познал. Раната в теб вече е болезнена и все повече ще те боли. Рано или късно, сърцето ти ще се изпълни с ужасна, безмилостна горчивина. За теб няма да има нито изкупление, нито избавление. Така стоят нещата. Това обаче не означава, че нямаш възможност за реванш. Тези жени, които така силно желаеш, също можеш да ги притежаваш. Дори можеш да притежаваш най-ценното в тях. А кое е най-ценното в тях, Рафаел?

— Красотата — опита се да отвърне той напосоки.

— Грешиш, не е красотата. Не е и вагината им, нито дори любовта им, защото всичко това изчезва с живота. А можеш още сега да притежаваш живота им. Впусни се още тази вечер в кариерата на убиец. Вярвай, приятелю, това е единственият възможен шанс за теб. Когато усетиш как тези жени треперят под ножа ти и те молят за милост към тяхната младост, тогава наистина ще им бъдеш господар, ще ги притежаваш телом и духом. И дори преди да ги принесеш в жертва, може би ще успееш да получиш няколко сладки екстри. Ножът, Рафаел, е внушителен съюзник.

Той продължаваше да гледа към двамата, които бавно се въртяха прегърнати по дансинга. С едната си ръка подобието на Вероник обгръщаше мулата през кръста, а с другата — раменете му. Тихо, почти срамежливо Тисран ми каза: „Предпочитам да убия пича…“. Тогава усетих, че съм спечелил. Изведнъж се отпуснах и напълних чашите ни.

— Добре де! — възкликнах аз. — Какво ти пречи?… Ами да! Защо да не направиш първия си опит върху млад негър!… Така или иначе, двамата ще си тръгнат заедно — почти сигурно е. Разбира се, трябва да убиеш пича, за да стигнеш до тялото на момичето. Впрочем оставил съм един нож в предната част на колата.

 

 

След десет минути двамата наистина си тръгнаха заедно. Станах и взех мимоходом бутилката. Тисран покорно ме последва.

Вън нощта беше странно мека, почти топла. След кратко съвещание на паркинга момичето и негърът се отправиха към един скутер. Седнах на предната седалка в колата и извадих ножа от торбичката. Зъбците му блестяха красиво на лунната светлина. Преди да се качат на скутера, двамата дълго се целуваха — беше мило и много нежно. До мен Тисран непрекъснато трепереше. Струваше ми се, че усещам как скапаната му сперма се изкачва по члена му. Той нервно пипаше командните лостове и без да иска, включи фаровете. Момичето замижа. Тогава двамата решиха да си тръгнат. Колата ни бавно потегли след тях. Тисран ме попита:

— Къде ли ще си легнат?

— Най-вероятно при родителите на момичето — това е най-разпространената практика. Но трябва да ги спрем преди това. Щом тръгнат по някой второстепенен път, ще блъснем скутера. Това вероятно ще ги зашемети и ти лесно ще довършиш пича.

Колата плавно се носеше по крайбрежния път. Пред нас, в светлината на фаровете, момичето държеше спътника си през кръста. След кратко мълчание добавих:

— А можем и да ги прегазим, за да сме сигурни.

— Те явно въобще не подозират… — замечтано отбеляза той.

Изведнъж скутерът зави надясно и пое по път, който водеше към морето. Това не беше предвидено. Казах на Тисран да намали. Малко по-далече скутерът спря. Забелязах, че пичът най-напред го заключи и после помъкна момичето към дюните.

 

 

След като минахме през първия ред дюни, всичко ми светна. Морето се простираше пред нас, почти равно, образувайки огромна извивка. Лунната пътека нежно играеше по водната повърхност. Двойката се отдалечаваше на юг по протежение на брега. Температурата на въздуха беше все по-мека, ненормално мека, все едно беше юни. При тези условия всичко ми стана ясно. Да правиш секс на морския бряг под великолепието на звездите — разбирах много добре, на тяхно място бих постъпил точно по същия начин. Подадох ножа на Тисран. Той тръгна, без да пророни дума.

Върнах се при колата. Седнах на пясъка, подпирайки се на капака. Отпих няколко глътки бърбън направо от шишето, след което седнах зад волана и подкарах колата към морето. Беше малко непредпазливо, но шумът на мотора ми се струваше приглушен, недоловим. Нощта беше пленителна и нежна. Страшно ми се искаше да дам газ право към морето. Отсъствието на Тисран се проточи.

Когато се върна, не обели и дума. Държеше дългия нож в ръка. Острието нежно лъщеше. Не се виждаха петна от кръв по повърхността му. Изведнъж ми докривя. Накрая той проговори.

— Когато се приближих до тях, бяха между две дюни. Той вече й беше свалил роклята и сутиена. Гърдите й бяха толкова красиви, толкова обли на лунна светлина. После тя се обърна и се надвеси над него. Разкопча му панталона. Когато започна да му духа, не можах да го понеса.

Млъкна. Чаках да чуя нататък. Морето беше неподвижно като езеро.

— Обърнах се. Крачех между дюните. Можеше да ги убия — нищо не чуваха, не ме забелязваха. Мастурбирах. Не исках да ги убивам — кръвта нищо няма да промени.

— Кръвта е навсякъде.

— Знам. Спермата също е навсякъде. Писна ми вече. Прибирам се в Париж.

Не ми предложи да се прибера с него. Станах и тръгнах към морето. Бутилката бърбън беше почти празна. Изпих и последната глътка. Когато се обърнах, плажът беше пуст — дори не бях чул кога е потеглила колата.

 

 

Повече никога не видях Тисран — уби се с колата същата нощ при връщането си в Париж. Имало много мъгла малко преди Анже. Той карал с пълна газ, както обикновено. Неговото „Пежо-205 GTI“ се блъснало челно в един камион, който малко преди това се бил хлъзнал и препречил шосето. Загинал на място, малко преди зазоряване. Следващият ден беше почивен, празнуваше се раждането на Христос. Семейството му се обади във фирмата едва след три дни. Вече го бяха погребали според обичая и по този начин отпадна всякаква идея за изпращане на венец или на делегация. Разменихме си по някоя дума за това, колко тъжна е тази смърт и колко трудно се шофира при мъгла, върнахме се към задачите си и това беше всичко.

Когато научих за смъртта му, си казах, че той поне се бори до края. Младежкият клуб, ски курортът… Поне не се отказа, не скръсти ръце. До края, въпреки поредицата от провали, той търсеше любовта. Макар и смазан между ламарините на своето „Пежо-205 GTI“, стегнат в черния си костюм и златистата си вратовръзка, на почти празната магистрала, знам, че в сърцето си още носеше борбата, желанието и волята за борба.