Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (20)

8
Връщане при кравите

В пет часа и петдесет и две минути влакът пристигна в Ла Рош-сюр-Йон, където цареше пронизващ студ. Градът беше смълчан и спокоен, съвършено спокоен. „Добре — казах си аз, — ето удобен случай да си направя разходка на село…“

Тръгнах по пустите — или почти пустите — улици на квартал с двуетажни жилища. Отначало се опитах да сравнявам характеристиките на къщите, но не беше лесно — още не се бе съмнало и набързо се отказах.

Някои жители вече бяха станали въпреки ранния час. Гледаха ме от гаражите си как се разхождам. Явно се чудеха какво правя там. Ако ме бяха попитали, щеше да ми бъде доста трудно да им отговоря. Защото нищо не оправдаваше присъствието ми тук. А и където и да било другаде, ако трябва да бъда откровен.

После пристигнах в околностите на самото село. Имаше огради, а зад тях и крави. Слаба синева предизвестяваше настъпващото зазоряване.

Погледнах кравите. Повечето не спяха, вече бяха започнали да пасат. Помислих си, че са абсолютно прави — сигурно им беше студено, така че малко упражнения нямаше да им се отразят зле. Наблюдавах ги добронамерено, без никакво намерение да нарушавам утринното им спокойствие. Някои се приближиха до мен чак до оградата, без да мучат, и ме изгледаха. Те също ме оставиха на мира. Много хубаво.

По-късно се отправих към Департаменталната дирекция по земеделието. Тисран вече беше там. Стисна ми ръката с изненадваща топлота.

Директорът ни чакаше в кабинета си. Веднага осъзнах, че е твърде симпатичен — личеше си, че е душа човек. В замяна на това беше абсолютно неподатлив към технологичното послание, което се очакваше да му предадем. „Информатиката — открито ни заяви той — ми е последна грижа.“ Нямал никакво желание да промени работните си навици заради удоволствието да се прави на модерен. Нещата вървели добре, както са си, и щели да вървят така, поне докато той е там. Съгласил се да ни приеме само за да не си усложнява отношенията с Министерството, но още с нашето заминаване щял да прибере софтуера в някой шкаф и повече нямало да го пипне.

При тези условия обучението се превръщаше в любезна шега, в един вид разговор за прекарване на времето. Това изобщо не ме притесняваше.

През следващите дни осъзнах, че Тисран започва да откача. След Коледа щял да ходи на ски в младежки клуб — от ония, които са „забранени за дъртаци“ и в които вечер се ходи на дискотека, а сутрин се закусва късно. Накратко, има много секс. Но говори за плановете си без мерак — усещам, че вече съвсем не е убеден. От време на време погледът му иззад очилата се зарейва над мен. Прилича ми на омагьосан. Това ми е добре познато — изпитах същото преди две години, веднага след раздялата ми с Вероник. Струва ви се, че ще се търкаляте по пода, ще си прережете вените с бръснач или ще мастурбирате в метрото и никой няма да обърне внимание, никой няма да си помръдне пръста. Сякаш сте защитени от света с прозрачна, ненакърнима, съвършена ципа. Впрочем Тисран ми го каза оня ден (беше пил): „Струва ми се, че съм пилешко бутче в тарелка на рафт в някой супермаркет“. След това каза: „Струва ми се, че съм жаба в буркан. Впрочем приличам на жаба, нали?“. Отговорих тихо, с лек упрек в гласа: „Рафаел…“. Той се сепна — за пръв път го наричах с малкото му име. Смути се и повече нищо не каза.

На другия ден на закуска дълго гледаше чашата си с нескуик, после почти замечтано въздъхна: „Егати, на двайсет и осем съм и още съм девствен!…“. Все пак се учудих. Тогава той ми обясни, че някаква остатъчна гордост му пречела да ходи по курви. Укорих го за това. Може би малко разпалено, защото още същата вечер, точно преди да отпътува за уикенда в Париж, той настоя да ми обясни отново своето виждане. Бяхме на паркинга на Департаменталната дирекция по земеделието. Лампите излъчваха доста неприятна жълтеникава светлина. Въздухът беше студен и влажен. Тисран каза: „Разбираш ли, направил съм си сметката — мога да си позволя по една курва седмично. Събота вечер би било много добре. Може би най-накрая ще го направя. Но знам, че някои мъже могат да имат същото нещо без пари, освен това и с любов. Предпочитам да опитам. Засега все още предпочитам да опитам“.

Естествено, нямаше какво да му отговоря, но се прибрах в хотела доста замислен. В нашите общества — казвах си аз — сексът определено е вторична система за диференциация, напълно независеща от парите. И действа като поне също толкова безмилостна система за диференциация. Впрочем последиците от тези две системи са напълно еднакви. Подобно на неудържимия икономически либерализъм и по сходни причини сексуалният либерализъм води до абсолютно обедняване. Някои правят секс всеки ден, други пет-шест пъти през живота си или никога. Някои се любят с десетки жени, други с нито една. Това се нарича „пазарен принцип“. В икономическа система, при която са забранени съкращенията, всеки успява, малко или много, да си намери работа. В сексуална система, при която е забранено прелюбодейството, всеки успява, малко или много, да си намери креватно другарче. В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия. В абсолютно либералната сексуална система някои водят разнообразен и вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота. Икономическият либерализъм означава по-широко поле за борбата, разширяването му към всички възрасти в живота и към всички класи в обществото. По същия начин сексуалният либерализъм означава по-широко поле за борбата, разширяването му към всички възрасти в живота и към всички класи в обществото. В икономически аспект Рафаел Тисран е от лагера на победителите. В сексуално отношение — от този на победените. Някои печелят и в двата аспекта, други губят и в двата. Предприятията се карат за някои току-що дипломирани младежи; жените се карат за някои млади мъже; мъжете се карат за някои млади жени; смутът и недоволството са значителни.

Малко по-късно излязох от хотела с ясното намерение да се насвяткам. Намерих едно отворено кафене срещу гарата. Няколко юноши играеха на флипера и това беше почти всичко. След третия коняк си спомних отново за Жерар Льоверие.

Жерар Льоверие беше администратор в Националното събрание, в същия отдел като Вероник (тя работеше там като секретарка). Жерар Льоверие беше на двайсет и шест години и вземаше трийсет хиляди франка месечна заплата. Иначе Жерар Льоверие беше срамежлив и склонен към депресия. В една петъчна вечер през декември (бил си взел — малко против волята си — петнайсет дни отпуск „за празниците“ и затова не го очакваха в понеделник на работа) Жерар Льоверие се прибрал вкъщи и се застрелял в главата.

Новината за смъртта му в действителност не учуди никого в Националното събрание. Там той беше известен най-вече като човек, който среща затруднения със закупуването на легло. От няколко месеца беше решил да направи тази покупка, но се оказа невъзможно да конкретизира своя план. Тази случка обикновено се разказваше с леко иронична усмивка. И все пак нямаше нищо смешно — в наши дни закупуването на легло наистина е свързано със значителни затруднения и действително може да ви подтикне към самоубийство. Най-напред трябва да се предвиди доставка вкъщи и следователно да се вземе половин ден отпуск с всички произтичащи от това проблеми. Понякога носачите не идват или не успяват да пренесат леглото по стълбите и тогава се налага да се поиска още половин ден отпуск. Такива трудности възникват и при закупуването на всякакви мебели и домашни уреди, а натрупването на произтичащите от това притеснения е достатъчно, за да извади от равновесие някой по-чувствителен човек. Но леглото в сравнение с всички други мебели представлява особено, изключително болезнен проблем. Ако искаме да спечелим уважението на продавача, сме длъжни да си купим двуместно легло, независимо дали ни е необходимо, без значение дали имаме място за него. Да купиш едноместно легло, означава да признаеш публично, че не водиш полов живот и че не предвиждаш да водиш такъв в краткосрочен, а и в дългосрочен план (защото в наши дни леглата траят дълго, доста над гаранционния срок — могат да откарат пет, десет, че и двайсет години; това е сериозна инвестиция, която ви ангажира на практика за остатъка от дните ви; леглата траят доста по-дълго от браковете, това е пределно известно). Дори купуването на легло със 140 сантиметра широчина ви кара да изглеждате като дребнав, тесногръд еснаф. Според продавачите единствено леглото със 160 сантиметра широчина наистина си струва да бъде купено. Едва тогава можете да си спечелите тяхната почит, тяхното уважение и дори една лека съучастническа усмивка. Определено признават само леглото със 160 сантиметра широчина.

Вечерта, когато се самоубил Жерар Льоверие, баща му се обадил в службата. Понеже него го нямало в кабинета, разговора водила Вероник. Бащата поръчал синът му спешно да му се обади, но тя забравила да предаде съобщението. Жерар Льоверие се прибрал вкъщи в шест часа, без да е получил съобщението, и се застрелял в главата. Вероник ми разказа това в края на деня, когато в Националното събрание бяха научили за смъртта му. Добави, че от това й станало „малко кофти“ — точно така се изрази. Представих си, че сигурно ще изпита чувство на вина, някакви угризения, но нищо подобно — на другия ден вече беше забравила.

Вероник ходеше, както се казва, „на психоаналитик“. Днес съжалявам, че съм я познавал. В най-общ план човек няма какво да извлече от жени, които ходят на психоаналитик. Неведнъж съм се убеждавал, че жена, попаднала в ръцете на психоаналитиците, окончателно става негодна за всякаква употреба. Това явление не следва да се разглежда като страничен ефект от психоанализата, а действително като нейна основна цел. Под претекст, че реконструират аза, психоаналитиците всъщност недопустимо разрушават човешката психика. Невинност, щедрост, чистота… всичко това бързо бива смазано от грубите им ръце. Психоаналитиците, тлъсто възнаградени, претенциозни и тъпи, окончателно унищожават у така наречените си пациентки всяка способност да обичат както умствено, така и физически. Всъщност те се държат като същински врагове на човечеството. Безмилостна школа по егоизъм, психоанализата атакува с най-голям цинизъм сериозни, но малко нещо неориентирани момичета и ги превръща в безсрамни, умопомрачително егоцентрични курветини, които вече могат да пораждат само закономерно отвращение. Не бива в никакъв случай да се оказва доверие на жена, минала през ръцете на психоаналитиците. Дребнавост, егоизъм, арогантна простотия, пълна липса на морал, хронична неспособност да обича — това е изчерпателният портрет на „психоанализираната“ жена.

Трябва да кажа, че Вероник отговаряше на това описание до най-малката подробност. Обичах я, доколкото ми беше по силите — а това значи много любов. Сега вече знам, че тази любов е била пропиляна нахалост — по-добре да й бях счупил и двете ръце. Разбира се, тя като всички депресивни хора винаги си е била предразположена към егоизъм и безсърдечност, но психоанализата необратимо я превърна в същинска отрепка, безгръбначна и безсъзнателна — боклук, опакован в гланцирана хартия. Помня, че имаше бяла дъска за писане с флумастер, върху която обикновено отбелязваше неща от рода на „грах“ или „химическо чистене“. Една вечер, връщайки се от поредния сеанс, тя написа следното изречение от Лакан: „Колкото по-гаден сте, толкова по-добре ще се чувствате“. Усмихнах се, а не е трябвало. На тогавашния етап това изречение все още беше програма, но Вероник щеше да започне да я изпълнява точка по точка.

Една вечер, когато я нямаше, изгълтах флакон „Ларгактил“. Обзе ме паника и се обадих на „Бърза помощ“. Наложи се да ме закарат в болницата, да ми направят промивка на стомаха и прочее. Без малко да си замина. А оная мръсница (как другояче да я нарека?) дори не дойде да ме види в болницата. Когато се върнах „у дома“, ако мога да се изразя така, единственото, което намери да ми каже за добре дошъл, беше, че съм бил жалък егоист. Според нейното тълкувание на събитието аз съм правел всичко възможно да й създавам допълнителни грижи, при условие че тя „и бездруго си имала толкова проблеми в службата“. Долната уличница дори добави, че съм се опитвал да й въздействам с „емоционален шантаж“. Само като си спомня, съжалявам, че не съм й изтръгнал яйчниците. Карай, нали вече е минало.

Помня и вечерта, когато се обади в полицията, за да ме изгони от дома си. Защо „от дома си“? Защото апартаментът беше на нейно име и плащаше наема по-често от мен. Това е първата последица от психоанализата: да развие у жертвите си смешна, почти невероятна алчност и дребнавост. Няма смисъл да ходите на кафене с човек, който следва психоаналитично лечение — той неизбежно ще обсъжда подробно сметката и накрая ще се скара със сервитьора. Та онези три тъпи ченгета дойдоха с портативните си радиостанции и с претенциите си, че познават живота по-добре от всички. Бях по пижама и треперех от студ; под покривката ръцете ми бяха вкопчени в краката на масата; бях твърдо решен да окажа съпротива, ако решат да ме отведат насила. През това време оная курветина им показваше бележки за наема, за да докаже правото си на обитаване — сигурно чакаше ония да извадят палките си и да ме натупат. Същата вечер бе ходила на „сеанс“, така че всичките й запаси от низост и егоизъм бяха възстановени, но аз не се предадох, настоях за допълнително разследване и ония тъпи полицаи се ометоха. Впрочем на другия ден си тръгнах завинаги.