Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (19)

7

Върнах се в апартамента си без особен ентусиазъм. В пощенската ми кутия имаше само напомнително писмо за плащане на еротичен телефонен разговор („Наташа, пъшкане на живо“) и дълго писмо от магазин „Троа Сюис“, с което ме уведомяваха за създаването на телематична система за улеснени поръчки — „Шушутел“. В качеството си на привилегирован клиент вече съм можел да се възползвам от нея. Целият компютърен екип (снимка в овална рамка) здравата се бил потрудил, за да може услугата да заработи преди Коледа. Още отсега мениджърката по продажбите на „Троа Сюис“ се радвала да ми даде моя личен промоционален код „Шушу“.

Броячът за получени обаждания на телефона ми показваше цифрата 1. Това донякъде ме изненада — сигурно беше грешка. В отговор на мое старо съобщение някаква уморено-злобна жена бе просъскала: „Нещастен глупак…“, и бе треснала слушалката. Така че нищо не ме задържаше в Париж.

Пък и много ми се ходеше във Вандея. От тази област са ми останали много спомени за летувания (е, по-скоро неприятни, но и това е нещо). Бях записал един от тях във вид на анималистично повествование, озаглавено „Диалозите на дакела и пудела“, което би могло да се определи като юношески автопортрет. В последната глава на съчинението едното куче чете на спътника си ръкопис, открит в писалището на младия му господар:

„Миналата година около 23 август се разхождах заедно с пудела си по плажа на Сабл д’Олон. Докато четириногият ми приятел видимо се възползваше неограничено от ласката на морския въздух и от слънчевия блясък (особено жив и приятен в тази късна сутрин), не успях да попреча на менгемето на размисъла да стисне прозирното ми чело и натежалата ми от непосилно бреме глава тъжно бе оборена на гърдите ми.

В такова разположение се спрях пред една девойка, която вероятно беше на около четиринайсет години. Играеше с баща си федербал или някаква друга игра, за която се използват ракети и летящ предмет. Облеклото й се отличаваше с най-откровена простота, защото се състоеше само от бански, и то от долнище. Само че — и тук можем единствено да се преклоним пред подобна последователност — в цялото й поведение бе разгърната несекваща склонност към прелъстителство. Възходящото движение на ръцете й, когато пропускаше топчицата, имаше допълнителното предимство, че при него се изнасяха напред двете кремави полукълба, съставляващи една доста напреднала в растежа си гръд, и най-вече, че беше придружено от развеселена и опечалена едновременно усмивка — в крайна сметка усмивка, преливаща от жизнерадост и явно насочена към всички юноши от мъжки пол, които сновяха в радиус от петдесет метра. Следва да се отбележи, че всичко това се случваше в разгара на дейност от изключително спортно и семейно естество.

Впрочем, както не след дълго си дадох сметка, скромната й хитринка съвсем не беше безрезултатна — щом се приближеха до нея, момчетата залюляваха гръдния си кош и ритмичната ножица на тяхната походка се забавяше в значителна степен. Тогава, извръщайки глава към тях с отривисто движение, предизвикващо в косите й временно разрошване, нелишено от палава грациозност, тя удостояваше най-интересните си жертви с кратка усмивка, мигновено последвана от не по-малко очарователно движение, целящо този път да улучи правилно летящия предмет.

Така за пореден път се връщах към тема за размишление, която от години непрестанно спохожда моите мисли: защо момчетата и момичетата, щом стигнат до определена възраст, прекарват времето си във взаимно ухажване и съблазняване?

Някои ще кажат с любезен глас: «Поради пробуждането на сексуалното им желание, ни повече, ни по-малко — това е». Разбирам тази гледна точка. Самият аз дълго време съм я споделял. Тя има предимството, че е сплотила около себе си множеството мисловни линии, които се кръстосват като прозирно желе на нашия идеологически хоризонт, подобно на голямата центростремителна сила на здравия разум. Поради това би изглеждало дръзко и дори самоубийствено да се сблъскаме челно с непоклатимите й основи. Точно това няма да направя. Твърде далече съм от мисълта да отричам съществуването и силата на сексуалното желание при юношите. Дори костенурките го усещат и в такива смутни времена не рискуват да досаждат на младите си господари. Само че някои сериозни и съвпадащи белези, като например поредица от странни факти, ме доведоха до предположението, че съществува по-дълбока и по-скрита сила, своеобразен екзистенциален възел, от който струи желанието. Досега с никого не съм го споделял, за да не разколебая с непоследователни брътвежи вярата в умственото ми здраве, която хората обичайно изпитват, докато траят нашите взаимоотношения. Но сега убеждението ми е твърдо и е време всичко да бъде казано.

 

 

Пример номер 1. Да разгледаме група младежи, които са заедно на купон или на почивка в България. Сред тези младежи има една предварително оформена двойка. Нека наречем момчето Франсоа, а момичето — Франсоаз. По този начин ще разполагаме с конкретен, банален, леснонаблюдаем пример.

Да оставим тези младежи на техните развлекателни дейности, но нека най-напред отделим от техните преживявания една проба от случайни времеви сегменти, които ще заснемем със замаскирана в декора високоскоростна камера. От поредицата наблюдения излиза, че Франсоаз и Франсоа ще прекарат около 37% от времето си в целувки, в докосвания от гальовно естество, накратко, в засвидетелстване на най-голяма взаимна нежност.

Сега да повторим опита, като премахнем гореспоменатата социална среда, тоест да оставим Франсоаз и Франсоа насаме. Съотношението веднага спада на 17 процента.

 

 

Пример номер 2. Сега ще ви говоря за едно клето момиче, което се казваше Брижит Бардо. Ами да. В класа ми в последната година от гимназията наистина имаше момиче с фамилно име Бардо, защото такава беше фамилията на баща й. Открих някои сведения за него: бил е железар близо до Трилпор. Жена му не работела — стояла си вкъщи. Тези хора изобщо не ходели на кино. Убеден съм, че не са го правели нарочно. Може би през първите години дори са се забавлявали от това съвпадение… Трудно може да се установи.

Когато се запознах с нея, в разцвета на седемнайсетте й години, Брижит Бардо направо беше отвратителна. Първо беше много дебела, същинско кюфте и дори свръхкюфте, с множество тлъсти гънки, грубо разположени в пресечните точки на шишкавото й тяло. Но дори и да се подложеше на най-ужасно строга диета за двайсет и пет години, от това съдбата й нямаше да стане по-лека. Защото кожата й беше червеникава, бабунеста и пъпчива. А лицето й беше широко, плоско и кръгло, с малки, хлътнали очи и с редки, безцветни коси. Сравнението със свиня наистина се налагаше от само себе си, неизбежно и естествено.

Нямаше си приятелки, нито, разбира се, приятели, така че беше съвършено сама. Никой не й говореше, дори и за упражнение по физика — всеки предпочиташе да се обърне към някой друг. Тя идваше на училище, после се прибираше вкъщи. Никога не чух някой да каже, че я е видял другаде освен в гимназията.

В час някои седяха до нея — бяха свикнали с масивното й присъствие. Също така не я забелязваха и не й се подиграваха. Тя не участваше в дискусиите в час по философия, не участваше в нищо. Не би била по-спокойна дори и на Марс.

Предполагам, че родителите й я обичаха. Какво ли правеше, щом се прибереше вечер у дома? Защото сигурно имаше своя стая с легло и мечета от нейното детство. Навярно гледаше телевизия с родителите си. Тъмна стая и трима души, сплотени от фотонния поток — не ми изниква друга гледка.

В неделите пък прекрасно си представям как близките й роднини я приемат с престорена сърдечност. И братовчедките й, вероятно красиви. Отвратително.

Имаше ли фантазии и ако да, какви? Романтични, в стил сантиментални романи ала Дели?^[1] Колебая се да си помисля дали изобщо си е мечтала, дори само насън, как някой младеж от добро семейство, който следва медицина, би се наканил един ден да я заведе с колата си кабриолет да разгледат абатствата по нормандския бряг. Освен ако тя не си е сложила предварително качулка на покаяница, придавайки по този начин мистериозен оттенък на приключението.

Хормоналните й механизми сигурно функционираха правилно — няма причина да си мисля обратното. Е, и? Достатъчно ли е това за еротични фантазии? Представяше ли си мъжки ръце, които се застояват между гънките на тлъстия й корем и слизат до слабините й? Питам медицината, но медицината нищо не отговаря. Има много неща относно Бардо, които не успях да изясня, но поне се опитах.

Не стигнах дотам да спя с нея — само направих първите стъпки по пътя, който трябваше да ме изведе дотам. По-точно, започнах да говоря с нея в началото на ноември, няколко думи след часовете, нищо повече, и така в продължение на две седмици. После два-три пъти я помолих да ми обясни някои работи по математика, много внимателно, като гледах да остана незабелязан. Към средата на декември започнах да й докосвам ръката, уж случайно. Всеки път тя реагираше, все едно я бе ударил ток. Беше по-скоро впечатляващо.

Кулминационната точка на нашите отношения настъпи точно преди Коледа, когато я придружих до гарата, за да си хване влака (в действителност автомотриса). Понеже гарата беше на повече от осемстотин метра, инициативата не беше незначителна — дори бях забелязан при изпълнението й. Обикновено в класа ме възприемаха, малко или много, като психичноболен, така че това не нанесе особено голям ущърб на социалния ми имидж.

В онази вечер на перона я целунах по бузата. Не я целунах по устата. Впрочем мисля, че тя парадоксално не би ми позволила, защото макар устните и езикът й никога, ама никога да не бяха преживявали контакта с мъжки език, тя имаше ясно понятие за времето и мястото, в които тази операция трябва да се случи в архетипния процес на юношеския флирт, дори бих казал, прекалено ясно понятие, защото то никога не е имало случай да бъде поправено и омекотено от флуидната пара на преживения миг.

Непосредствено след коледната ваканция престанах да говоря с нея. Пичът, който ме бе забелязал до гарата, явно беше забравил случката, но въпреки това здравата се бях изплашил. Така или иначе, за да ходя с Бардо, би ми трябвала морална сила, значително по-голяма от тази, с която можех да се похваля дори в онова време. Защото Бардо не само беше грозна, но и открито злобна. Засегната с пълна сила от сексуалната революция (бяхме в началото на осемдесетте години, още нямаше СПИН), тя, разбира се, не можеше да излезе с номера, че спазва някаква етика на девствеността. Освен това беше прекалено интелигентна и прозорлива, за да обясни състоянието си с някакво «юдео-християнско влияние» — родителите й, предполагам, са били агностици. Така че нямаше как да се измъкне. Можеше само да наблюдава с мълчалива омраза разкрепостяването на другите, да гледа как момчетата се трупат като морски раци край телата на другите момичета, да усеща как се завързват приятелства, заформят се преживявания, вихрят се оргазми, да изживява във всеки един аспект мълчаливо самоунищожение пред афишираното удоволствие на другите. Така е трябвало да протече юношеството й, така и протече: завистта и фрустрацията бавно ферментираха, докато се превърнат в оток от върховна омраза.

Всъщност не се гордея особено с тази история. Тя беше прекалено абсурдна, за да бъде лишена от жестокост. Например помня как една сутрин я посрещнах със следните думи: «Охо, днес си с нова рокля, Брижит…». Беше гадно, макар и вярно, защото този факт беше изумителен, но реален: беше си сменила роклята. Дори помня как веднъж си бе сложила панделка в косите: о, боже! Приличаше на телешка глава с магданоз. Моля я за прошка от името на цялото човечество.

Човешкият стремеж към любов е дълбок. Корените му стигат до учудваща дълбочина, а множеството му странични израстъчета се промъкват в самата сърдечна тъкан. Въпреки лавината от унижения, които съставляваха нейното ежедневие, Брижит Бардо тръпнеше в надежда и очакване. Може би и днес още тръпне в надежда и очакване. На нейно място някоя пепелянка вече да се е самоубила. Хората са неудържими.

 

 

След като пробягах с бавен и студен поглед поредицата от различни приложения на сексуалната функция, струва ми се, че е дошъл моментът да изложа основната теорема от моята апокритика. Освен ако не спрете неумолимия ход на моето разсъждение с възражението, което великодушно ще ви оставя да формулирате: «Та вие подбирате всичките си примери от юношеството, което, разбира се, е важен период от живота, но все пак трае твърде кратко. Не се ли опасявате, че изводите ви, чиито финес и точност ни възхищават, ще се окажат в крайна сметка частични и ограничени?». На този любезен възражател ще отговоря, че юношеството не е само важен период от живота, но е и единственият период, в който може да се говори за живот в пълния смисъл на думата. Нагоните със своя привличащ ефект се отприщват към тринайсетгодишна възраст, после постепенно намаляват или по-скоро се разлагат на поведенчески модели, които в крайна сметка са само застинали сили. Силата на първоначалното разпадане прави така, че изходът от конфликта може дълги години да остане неизвестен. В електродинамиката това се нарича преходен режим. Но постепенно трептенията се забавят, докато не се разложат на дълги, меланхолично нежни вълни. От този момент нататък всичко е ясно и животът вече е само подготовка за смъртта. Казано на по-груб и неточен език, човекът е юноша с намален капацитет.

Та значи, след като пробягах с бавен и студен поглед поредицата от различни приложения на сексуалната функция, струва ми се, че е дошъл моментът да изложа основната теорема от моята апокритика. За целта ще използвам в качеството й на лост следната сгъстена, но достатъчна формулировка:

Сексуалността е система на социална йерархия.

На този етап повече от всякога ми е нужно да обвия формулировката си със строгите останки на точността. Идеологическият враг често се спотайва близо до целта и с протяжен вик на омраза се нахвърля при навлизането в последния завой срещу непредпазливия мислител, който — опиянен от първите лъчи на истината, галещи бледото му чело — глупаво е пропуснал да си подсигури гърба. Няма да направя тази грешка, а ще оставя полилеите на стъписването да се запалят сами във вашите мозъци и ще продължавам да развивам отделните брънки на моето разсъждение с мълчаливата умереност на гърмяща змия. Например ще внимавам да не подмина възражението, което всеки внимателен читател непременно ще ми отправи: във втория пример аз подмолно въведох понятието любов, макар че дотук моята аргументация се основаваше върху чистата сексуалност. Противоречие? Несвързаност? Ха-ха-ха!

Марта и Мартен имат четирийсет и три годишен брак. Тъй като са се оженили на двайсет и една години, сега са на шейсет и четири. Вече са пенсионери или съвсем скоро ще се пенсионират, в зависимост от социалната схема, която се прилага към техния случай. Както се казва, ще завършат живота си заедно. При тези условия е твърде сигурно, че се образува единство, наречено «двойка», което е релевантно извън всеки социален контакт и което в някои второстепенни аспекти дори успява да се изравни или да надмине по значение старата горила единак. Според мен именно в тази рамка може да бъде преразгледана възможността да се придаде смисъл на думата «любов».

След като набучих в мисълта си колчетата на ограничението, сега вече мога да добавя, че понятието за любов, въпреки онтологичната си крехкост, съдържа или е съдържало до неотдавна всички атрибути на една изумителна оперативна мощ. Набързо изковано, то веднага си е спечелило широка аудитория и дори в наши дни рядко се срещат хора, които ясно и открито отказват да обичат. Този голям успех би бил доказателство за наличието на тайнствена връзка с някаква неведома изначална нужда на човешката природа. Въпреки това — и точно по този пункт бдителният анализатор се отличава от обикновения дърдорко — бих се въздържал да формулирам дори най-сбитата хипотеза относно природата на въпросната нужда. Каквото и да се каже, любовта съществува, щом можем да наблюдаваме нейните последствия. Това изречение е достойно за Клод Бернар и държа да го посветя на него. О, безспорни учени мъдрецо! Неслучайно наблюденията, привидно съвсем отдалечени от първоначално поставената ти цел, едно след друго се нареждат като тлъсти пъдпъдъци под лъчезарното величие на закрилническия ти ореол. Експерименталният протокол, който ти с рядка проницателност дефинира през 1865 година, трябва да е надарен с велика сила, та да може най-екстравагантните факти да преодоляват тъмната бариера на научността само ако се подчиняват на строгостта на непоклатимите ти закони. Поздравявам теб, незабравимия физиолог, и заявявам най-тържествено, че няма да направя нищо, което би съкратило дори с един миг продължителността на твоето царуване.

Полагайки с мярка устоите на една необорима аксиоматика, на трето място ще отбележа, че вагината, обратно на мисълта, на която би ни навел външният й вид, е много повече от дупка в парче месо (добре ми е известно, че чираците касапи мастурбират с пържоли… нека продължават — това няма да спре развоя на моята мисъл!). В действителност вагината служи или е служила до неотдавна за възпроизводството на видовете. Да, на видовете.

Някои литератори от миналото са смятали за удачно да споменават вагината и нейните придатъци с глупаво объркания подход и лицевата изразителност на километрични камъни. Други, подобни на сапрофитите, напротив, са предпочитали да тънат в низост и цинизъм. Подобно на опитен лоцман ще премина на равно разстояние от тези симетрични подводни скали, нещо повече — ще се опра на траекторията на тяхната ъглополовяща, за да проправя свой път, широк и праволинеен, към идиличните области на точното разсъждение. Следователно трите благородни истини, озарили вашия взор, трябва да бъдат разглеждани като плодоносен тристенник на пирамида на мъдростта, която като чудо невиждано с лекота ще прелита над низвергнатите океани на съмнението. Това в достатъчна степен подчертава тяхното значение. Само че понастоящем с размерите и грапавостта си те приличат по-скоро на три гранитни колони в пустинята (като тези, които може да бъдат наблюдавани в равнината край Тива). Общо взето, би било недружелюбно и несъобразно с духа на настоящия трактат да изоставя читателя си сам срещу отблъскващата им вертикалност. Ето защо около тези първи аксиоми ще се сплетат веселите спирали на различни допълващи положения, които сега ще изложа подробно…“

 

 

Естествено, този труд беше недовършен. Дакелът заспиваше, преди речта на пудела да свърши. Но някои признаци позволяват да се предположи, че съчинението съдържа истина и че тя може да се изрази с няколко прости изречения. Абе бях млад и се забавлявах. Всичко това беше преди Вероник, в доброто старо време. Помня, че на седемнайсетгодишна възраст, когато изразявах противоречиво объркани мнения за света, една петдесетина годишна жена, която бях срещнал във вагон-ресторант, ми каза: „Ще видите, когато човек започне да остарява, нещата стават много прости“. Колко права е била!