Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (16)

4

На другата вечер се разболях. След вечеря на Тисран му се приходи на заведение. Аз отклоних поканата. Болеше ме лявото рамо, втрисаше ме. След като се върнах в хотела, се опитах да поспя, но не се получи — когато легнах, не можех да дишам. Седнах в леглото. Тапетите бяха обезкуражаващи.

След час започнах да дишам със затруднение, дори и седнал. Отидох до мивката. Лицето ми беше мъртвешки бледо; болката бе започнала да се мести бавно от рамото към сърцето. Тогава си помислих, че може би не съм никак добре — напоследък наистина бях прекалил с цигарите.

Почти двайсет минути стоях подпрян на мивката и усещах как болката постепенно се усилва. Беше ми много досадно, че пак трябва да излизам, да ходя в болницата и прочее.

Към един часа през нощта хлопнах вратата и излязох на улицата. Сега вече болката определено бе стигнала до сърцето. Всяко вдишване ми костваше неимоверни усилия и се проявяваше като приглушено свистене. Не можех да вървя като хората, правех само ситни крачки, трийсет сантиметра, не повече. Постоянно се налагаше да се подпирам на колите.

Няколко минути си почивах при едно „Пежо-104“, после поех нагоре по една улица, която ми се струваше, че води до по-голямо кръстовище. За около половин час едва извървях петстотин метра. Болката вече не се увеличаваше, но и не отслабваше. За сметка на това затрудненията ми с дишането още повече се утежняваха и това беше най-тревожното. Струваше ми се, че ако продължавам така, бързо ще пукна, още в близките часове, във всеки случай преди да съмне. Мисълта за внезапна смърт ме възмущаваше поради своята несправедливост — не можеше да се каже, че съм злоупотребявал с живота. Вярно, че от няколко години бях в затруднено положение, но това не е причина да прекратя експеримента; тъкмо напротив — можеше животът напълно закономерно да реши да ми се усмихне. Всичко това определено беше зле организирано.

Освен това още от самото начало този град и неговите жители ми бяха опротивели. Не само че не исках да умра, но най-вече не исках да умра точно в Руан. Мисълта да умра в Руан, сред руанци, дори ми беше особено неприятна. Това би означавало — мислех си аз в състояние на лек делириум, вероятно поради страданието — да окажа прекалено голяма чест на тези глупави руанци. Спомням си една млада двойка, успях да спра колата им на един светофар — сигурно излизаха от заведение или поне такова впечатление създаваха. Питам ги накъде е болницата. Момата ми указва набързо посоката с известна досада. Следва секунда мълчание. Едва ми стига силата да говоря, да се държа на крака, ясно е, че не съм в състояние да отида сам. Гледам ги, безгласно ги моля за милост, същевременно се питам дали съзнават какво правят. После светва зелено и оня потегля. Разменили ли са по някоя дума след това, за да оправдаят поведението си? Едва ли.

В крайна сметка отнякъде изниква такси. Опитвам се да кажа с изкуствено непринуден тон, че искам да ме закара до болницата, но не се получава и шофьорът, аха, да откаже. Този нещастник обаче намира начин да ме уведоми, точно преди да потеглим, че се надявал „да не му оплескам възглавничките“. Всъщност вече бях чувал, че бременните жени се сблъсквали със същия проблем, когато отивали да раждат — с изключение на някои камбоджанци, всички таксиметрови шофьори отказвали да ги качат от страх да не им изцапат задната седалка с органични течности.

Тъй ами!

Трябва да призная, че в болницата формалностите бързо се уреждат. Поема ме някакъв стажант, подлага ме на серия от тестове. Според мен навярно иска да се застрахова, че няма да умра в ръцете му в близкия час.

След като приключва тестовете, той се приближава до мен и ми съобщава, че съм имал перикардит, а не инфаркт, както си мислел отначало. Обяснява ми, че първите симптоми били абсолютно еднакви, но за разлика от инфаркта, който често е със смъртоносен изход, перикардитът бил много безобидна болест и от нея никога не се умирало. И добавя: „Сигурно сте се уплашили“. Отговарям с „да“, за да не правя изпълнения, но всъщност изобщо не се бях уплашил, просто ми се беше сторило, че ще пукна до няколко минути — не е същото.

После ме пренасят в спешното отделение. Седнал в леглото, започвам да стена. Това донякъде помага. Сам съм в стаята — няма от какво да се притеснявам. От време на време една сестра си подава носа от вратата, уверява се, че стенанията ми са почти постоянни, и се маха.

Съмва се. Докарват някакъв пияница и го слагат на съседното легло. Продължавам да стена тихо, равномерно.

Към осем часа пристига някакъв лекар. Съобщава ми, че щели да ме преместят в кардиологичното отделение и че щял да ми бие инжекция за успокоение. Мисля си, че можеха да се сетят по-рано. Инжекцията действително ме приспива начаса.

Когато се събуждам, виждам Тисран до леглото ми. Видимо е притеснен и същевременно се радва да ме види; малко съм развълнуван от вниманието му. Когато не ме открил в стаята ми, се притеснил, започнал да звъни навсякъде: в Департаменталната дирекция по земеделието, в полицейското управление, във фирмата ни в Париж… Все още изглежда малко обезпокоен. Вярно, че с това бледо лице и с тая система за перфузия сигурно не изглеждам особено здрав. Обяснявам му, че съм прекарал перикардит, нищо страшно, ще се възстановя за няма и две седмици. Той иска от една сестра да потвърди диагнозата, тя обаче нищо не знае. Тогава настоява да говори с лекар, с началника на отделението, с когото и да е… Най-накрая дежурният стажант му дава търсеното успокоение.

Връща се при мен. Обещава да продължи обучението сам, да се обади във фирмата, да ги уведоми, да се заеме с всичко. Пита ме дали имам нужда от нещо. Не, от нищо засега. Тогава си тръгва с широка, дружелюбна, окуражителна усмивка. Заспивам почти веднага.