Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (15)

3
Играта на площад „Старият пазар“

Взех донякъде абсурдното решение да остана в Руан за уикенда. Тисран много се учуди. Обясних му, че искам да разгледам града и че нямам нищо интересно за правене в Париж. Всъщност изобщо не ми се разглежда градът.

Иначе има много красиви средновековни останки, наистина очарователни старинни къщи. Преди пет-шест века Руан трябва да е бил един от най-красивите френски градове, но сега изглежда скапан. Всичко е мръсно, кирливо, неподдържано, провалено поради вездесъщите коли, шума, замърсяването. Не знам кой е кмет, но ти стига да се разходиш десет минути по улиците на стария град, за да разбереш, че е абсолютно некомпетентен или корумпиран.

За капак на всичко десетки асоциални типове кръстосват улиците, яхнали мотори или малки мотоциклети със скъсен ауспух. Идват от предградията на Руан, които са в състояние на пълна индустриална разруха. Целта им е да издават остри, максимално неприятни звуци, които да бъдат наистина трудно поносими за гражданите. И определено успяват.

Към четиринайсет часа излизам от хотела. Без да се колебая, тръгвам към площад „Старият пазар“. Той е доста широк, изцяло обграден с кафенета, ресторанти и луксозни магазини. Там са изгорили Жана д’Арк преди повече от петстотин години. В памет на събитието е построена нещо като купчина от странно закривени, наполовина забити в земята бетонни плочи, които при по-внимателен оглед се оказват църква. Има и някакви наченки на градинка, цветни лехи и наклонени повърхности, явно предназначени за любителите на скейтборд, освен ако не са за инвалидните колички — трудно е да се каже. Но комплексността на мястото не се изчерпва с това: насред площада има и магазини под нещо като бетонна ротонда, както и приличаща на автогара постройка.

Сядам на една от бетонните плочи, твърдо решен да изясня фактите. Този площад сигурно е сърцето, средоточието на града. Каква точно игра се играе тук?

Най-напред забелязвам, че хората обикновено се движат на тумби или на групички от двама до шестима души. Никоя групичка не ми се струва подобна на другите. Те, разбира се, много си приличат, но тази прилика не може да се нарече тъждественост. Сякаш настоятелно конкретизираха антагонизма, който по необходимост съпровожда всяка индивидуализация, възприемайки определени начини на обличане, на движение, леко различаващи се форми на прегрупиране.

После забелязвам, че всички тези хора изглеждат доволни от себе си и от Вселената — това е учудващо и дори страшничко. Те се разхождат сдържано, някои с хитра усмивка, други с тъпо изражение. Някои от по-младите носят якета с мотиви от най-дивия хардрок; по тях са изписани изречения като Kill them all! („Избий ги до крак!“) или Fuck and destroy! („Еби и руши!“) — но всички живеят с увереността, че си прекарват един приятен следобед, отреден основно за консумация, и дори че по този начин спомагат за укрепването на своето битие.

Накрая осъзнавам, че се чувствам различен от тях, без обаче да мога да определя естеството на това различие.

Най-накрая това безизходно наблюдение ми омръзва и решавам да се подслоня в едно кафене. Пак грешка. Между масите снове огромен немски дог, още по-чудовищен от повечето представители на неговата порода. Спира пред всеки клиент, сякаш се чуди дали може да си позволи да го ухапе.

На два метра от мен младо момиче седи пред голяма чаша какао със сметана. Животното дълго стои пред нея, души чашата с муцуна, като че ли всеки момент ще излочи съдържанието й с един замах на езика. Усещам, че е стресната. Ставам, иде ми да се намеся, мразя такива зверове. Но в крайна сметка песът продължава обиколката си.

После се мотах по малките улички. Съвсем случайно влязох в гробищния ансамбъл „Сен Маклу“ — голям, великолепен квадратен двор, изцяло обграден от готически скулптури от тъмно дърво.

Малко по-нататък видях сватба — тъкмо излизаха от църквата. Много старомодна сватба: сиво-син костюм, бяла рокля и портокалови цветчета, малки шаферки… Седях на пейка не много далече от стъпалата на църквата.

Младоженците не бяха в първа младост. Леко червендалест дебелак с вид на богат селянин, малко по-висока от него жена с ъгловато лице и очила. Със съжаление трябва да изтъкна, че впечатлението беше нелепо. Неколцина млади минувачи се присмиваха на младоженците. Естествено.

Няколко минути наблюдавах това зрелище съвсем обективно. После започна да ме обзема неприятно чувство. Станах и бързо си тръгнах.

Два часа по-късно — вече се беше стъмнило — излязох от хотела. Изядох една пица, прав, сам, в празно заведение, което заслужаваше да си остане такова. Тестото на пицата беше отвратително. Декорът се състоеше от бели мозаечни плочки и от сиви стоманени лампиони като в операционна зала.

После отидох да гледам порно в едно руанско кино, специализирано за такъв вид филми. Салонът беше полупълен, което си е постижение. Предимно пенсионери и имигранти, разбира се. Имаше обаче и няколко двойки.

След известно време с изненада установих, че хората често си сменят местата без видима причина. В стремежа си и аз да разбера причината за това явление се преместих на свой ред, заедно с още един тип. Всъщност е много просто: всеки път, когато идва някоя двойка, към нея веднага се насочват двама-трима мъже, сядат на няколко стола разстояние и веднага започват да мастурбират. Мисля си, че се надяват жената от въпросната двойка да забележи члена им.

Постоях около час в това кино, след което отново прекосих Руан по посока към гарата. Във фоайето се влачеха няколко просяци, леко заплашителни. Не им обърнах никакво внимание и си записах графика на влаковете за Париж.

На другия ден станах рано, стигнах навреме за първия влак, купих си билет, чаках, но не тръгнах и не мога да разбера защо. Всичко това е крайно неприятно.