Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (13)

1

Малко преди Бабелмандебския проток под двусмислено неизменната морска повърхност се таят големи коралови рифове, разположени на неравно разстояние едни от други, и представляват реална опасност за корабоплаването. Издава ги само някое подаващо се червеникаво парченце, някаква съвсем лека разлика в оцветяването на водата. И стига мимолетният пътник да пожелае да си припомни невероятната гъстота на популацията от акули в този участък на Червено море (ако не ме лъже паметта, там имало близо две хиляди акули на квадратен километър), ще разберете, че го побиват леки тръпки въпреки смазващата, почти нереална жега, която кара околния въздух да трепти от лепкава мараня малко преди Бабелмандебския проток.

За късмет небето осигурява своеобразна компенсация — времето винаги е хубаво, прекалено хубаво, а хоризонтът никога не губи нажежения до бяло блясък, който може да се наблюдава и в металургичните заводи при третата фаза от обработката на желязната руда (имам предвид мига, когато се разлива — сякаш увиснала във въздуха и странно единосъщна с вътрешното си естество — новообразуваната, все още течна стомана). Ето защо повечето лоцмани преодоляват това препятствие без проблем и продължават тихо да порят кротките, топли, багрещи се в цветовете на дъгата води на Аденския залив.

 

 

Понякога такива неща наистина се случват и проявяват. Сега е понеделник сутрин, първи декември. Студено е и чакам Тисран до табелата за тръгване на влака за Руан. Намирам се на гара „Сен Лазар“, все по-студено ми е и все повече ми писва. Тисран пристига в последния момент. Трудно ще си намерим места. Освен ако не си е взел билет за първа класа — би му подхождало.

Можех да бъда в тандем с четирима или петима от фирмата, но ми се падна Тисран. Не се радвам особено. Той обаче твърди, че е очарован. „Двамата с теб сме суперекип — заявява той още от самото начало. — Чувствам, че ще се сработим много добре… (и прави някакво въртеливо движение с ръце, сякаш за да онагледи бъдещия ни сговор).“

Вече познавам този младеж — неведнъж сме си бъбрили до автомата за топли напитки. Обикновено разказва солени вицове. Чувствам, че тази командировка в провинцията ще бъде зловеща.

 

 

Малко по-късно влакът вече е потеглил. Сядаме сред група приказливи студенти, които явно учат в търговско училище. Настанявам се до прозореца, за да избегна донякъде околния шум. Тисран вади от дипломатическото си куфарче разни цветни брошури за счетоводен софтуер. Те нямат нищо общо с обучението, което ще провеждаме. Решавам да отбележа този факт. Спътникът ми отвръща неопределено: „О, да, «Сикомор» също е готин…“. След това продължава монолога си. Струва ми се, че по отношение на техническите подробности сто процента разчита на мен.

Носи великолепен костюм с червени, жълти и зелени мотиви — почти като средновековен гоблен. От сакото му се подава кърпичка по-скоро в стил „пътуване до Марс“, съчетана с подходяща вратовръзка. Цялото му облекло издава свръхдинамичния специалист по продажби, нелишен от чувство за хумор. Аз пък нося ватирана канадка и дебел пуловер в стил „уикенд на Хебридските острови“. Представям си, че в играта на роли, която се заформя, аз ще представлявам „експерта по системи и мрежи“, компетентния, но недодялан специалист, който няма време да мисли за облеклото си и е дълбоко неспособен да води диалог с потребителя. Това напълно ме устройва. Прав е — добър екип сме.

Като вади всички тези брошури, се питам дали не се опитва да привлече вниманието на седящото вляво от него момиче — студентка от търговското училище, голяма красавица, бога ми. Значи, всичките му приказки са предназначени за мен само привидно. Позволявам си да хвърля някой и друг поглед към пейзажа. Започва да се развиделява. Слънцето изгрява, кървавочервено, ужасно червено, над тъмнозелените поля и над обвитите в омара езерца. Малки селища пушат далече в равнината. Гледката е прекрасна, леко страховита. Тисран не й обръща внимание, но затова пък се опитва да привлече погледа на студентката отляво. Проблемът на Рафаел Тисран — всъщност основната негова черта — е, че е много грозен. Толкова грозен, че видът му отблъсква жените и те не искат да спят с него. Той обаче не се отказва, опитва с всички сили, но не се получава. Не го искат и това е.

И все пак тялото му е близко до нормата: той е средиземноморски тип, макар и леко пълен — както се казва, „набит“. Освен това плешивината му явно напредва бързо. Е, всичко това се ядва, но големият проблем е лицето му. Фасонът му е точно жабешки — дебели, груби, широки, безформени черти, пълна противоположност на красотата. Лъскавата му пъпчива кожа сякаш непрекъснато отделя някаква мазна слуз. Носи бифокални очила, защото на всичкото отгоре е силно късоглед, но се боя, че дори и да носеше контактни лещи, това не би решило проблема. Освен това при разговор му липсва финес, фантазия, хумор, няма абсолютно никакъв чар (чарът е качество, което понякога може да замести красотата, поне при мъжете; впрочем често се казва „той е много чаровен“ или „най-важен е чарът“ — поне така се казва). При това положение той, разбира се, ужасно страда. Но какво да направя? Гледам си пейзажа.

 

 

По-късно той вече говори със студентката. Пътуваме по протежение на Сена — алена, изцяло потопена в лъчите на изгряващото слънце, — човек наистина би си помислил, че реката е от кръв, а не от вода.

Към девет часа пристигаме в Руан. Студентката си взема довиждане с Тисран и разбира се, отказва да му даде телефонния си номер. Той ще изпадне в униние за няколко минути и ще се наложи аз да търся автобус.

Сградата на Департаменталната дирекция по земеделието е зловеща, освен това сме закъснели. Тук работят от осем часа — по-късно ще науча, че често е така в провинцията. Обучението започва веднага. Тисран взема думата — представя се, представя ме, представя и фирмата. Предполагам, че после ще говори за програмирането, за интегрираните софтуери и техните предимства. Би могъл да представи и курса, възприетия от нас метод на работа, много неща. Така без проблем бихме могли да изкараме до обед, особено ако не се лишим от добрата стара кафе пауза. Свалям си канадката, разстилам няколко бумаги край себе си.

Публиката се състои от петнайсетина души. Има секретарки и средни кадри, предполагам, техници — приличат на такива. Не изглеждат много лоши или много заинтересувани от програмирането — и все пак, викам си наум, програмирането ще промени живота им.

Веднага си давам сметка откъде ще дойде опасността — от един млад тип с очила, дълъг, тънък и гъвкав. Седи в дъното, сякаш за да надзирава всички. Дълбоко в себе си го наричам Змията, но в действителност той ще ни се представи още по време на кафе паузата под името Шнебеле. Той е бъдещият началник на новосъздадения отдел по програмиране и видимо е много доволен от това. До него седи някакъв тип на петдесетина години, доста якичък, със злобен вид и с изтънена рижа брада. Сигурно е бивш старшина или нещо от сорта. Едното му око е неподвижно — Индокитай, предполагам — и той дълго ще ме гледа с него, сякаш за да ме принуди да обясня причините за присъствието си тук. Изглежда предан телом и духом на шефа си Змията. Прилича по-скоро на дог — тъй де, на онази порода кучета, които захапят ли веднъж жертвата, никога не я пускат.

Съвсем скоро Змията ще зададе въпроси с цел да дестабилизира Тисран, да докаже колко е некомпетентен. Тисран е некомпетентен, това е факт, но не се оставя лесно. Той е професионалист. С лекота ще отблъсне всички атаки — ту ще избегне някой въпрос, ту ще отложи друг за по-нататък. Понякога дори ще успее да внуши, че въпросът сигурно би имал смисъл в по-стари времена, преди да се развие информатиката, но сега вече е безпредметен.

По обед ни прекъсва неприятно остър звънец. Шнебеле се люшва към нас. „Нали ще обядваме заедно?“ Въпросът му не търпи възражение.

Заявява ни, че трябвало да свърши няколко неща преди обяда, извинява се. Но можело да дойдем с него, за да ни „разведе“. Повлича ни по коридорите. Сподвижникът му ни следва на две крачки отзад. Тисран успява да ми каже, че би „предпочел да обядва с двете мацки от третата редица“. Значи, е успял да засече потенциалните си жертви сред публиката. Това беше почти неизбежно, но все пак малко се притеснявам.

Влизаме в кабинета на Шнебеле. Сподвижникът му застива на прага в изчаквателна поза, като че ли е на стража. Кабинетът е просторен, даже прекалено за толкова млад кадър, и отначало си мисля, че ни е довел тук само за да ни го покаже, защото нищо не прави — само чука нервно по телефона. Свличам се на кресло пред бюрото. Тисран прави същото. А оня глупак благоволява да ни разреши: „Ами да, седнете…“. В същия миг от странична врата изниква някаква секретарка и почтително се приближава до бюрото. Тя е доста възрастна, с очила. В ръцете си носи папка с писма за подпис. Ето най-сетне, мисля си аз, причината за целия този мизансцен.

Шнебеле играе ролята си впечатляващо. Преди да подпише първия документ, той дълго го изучава с важно изражение. Посочва някакъв „несполучлив в синтактично отношение израз“. Секретарката казва смутено: „Мога да го поправя, господине“. Оня великодушно отговаря: „Ама моля ви, може да остане и така“.

Отегчителният церемониал се повтаря и с втори, после с трети документ. Започвам да огладнявам. Ставам, за да разгледам снимките по стената. Любителски снимки, грижливо отпечатани и поставени в рамки. Явно изобразяват гейзери, ледни образувания, все неща от този сорт. Сигурно ги е разпечатал сам след ваканцията си в Исландия — вероятно туристическа обиколка, организирана от „Нувел Фронтиер“. Но всяка снимка е обработил със соларизация, с филтри за блик и други подобни, така че на практика нищо не може да се разпознае и се е получило много грозно.

Забелязвайки моя интерес, се доближава и заявява:

— Това е Исландия… Готино местенце.

— Аха… — отговарям аз.

 

 

Най-сетне ще ядем. Шнебеле върви пред нас по коридорите, като коментира разположението на кабинетите и „разпределението на пространството“, все едно че току-що е придобил всичко това. От време на време, когато взема завой под прав ъгъл, ми обгръща раменете с ръка, без обаче да ме докосва, слава богу. Крачи бързо, а късокракият Тисран едвам успява да го настигне — чувам го как пъхти до мен. Сподвижникът върви последен, на две крачки зад нас, сякаш за да предотврати някоя ненадейна атака.

Обядът се проточва до безкрай. Отначало всичко върви добре, Шнебеле говори за себе си. Отново ни уведомява, че на двайсет и пет години е началник на отдел „Програмиране“ или поне е на път да стане такъв в непосредствено бъдеще. Три пъти между предястията и основното блюдо ще ни припомни възрастта си: двайсет и пет години.

После поисква да научи какво „образование“ имаме, вероятно за да се увери, че е по-ниско от неговото (самият той бил инженер по селскостопански, водни и горски науки и очевидно се гордее с това; не знам точно какво означава, но по-нататък ще науча, че тези инженери са особена разновидност висши функционери, които се срещат само в ресора на Министерството на земеделието — нещо като възпитаниците на Висшия институт по администрация, но не чак като тях). В това отношение Тисран напълно го задоволява: твърди, че е завършил Висшето търговско училище в Бастия или нещо такова, на границата на достоверността. А аз си дъвча говеждия стек по беарнски и се преструвам, че не съм чул въпроса. Старшината ме гледа с неподвижното си око и за миг се питам дали няма да се развика: „Отговаряйте, като ви питат!“. Просто извръщам глава в друга посока. Накрая Тисран отговаря вместо мен и ме представя като „инженер по компютърни системи и мрежи“. За да придам достоверност на информацията, казвам няколко думи за скандинавските норми и комутацията на мрежи. Шнебеле заема отбранително положение, като се свива на стола си. А аз отивам да си взема крем карамел.

 

 

Следобедът ще бъде посветен на практически занятия с компютър. Тук се намесвам аз. Докато Тисран продължава с обясненията, аз обхождам групите, за да проверявам дали всички разбират и правилно изпълняват упражненията. Справям се нелошо — нали това ми е професията.

Двете мацки често ме викат за помощ — те са секретарки и явно за пръв път сядат пред компютър, поради което често изпадат в паника, впрочем напълно основателно. Но всеки път, когато се приближа до тях, Тисран се намесва, без да се колебае да прекъсне експозето си. Струва ми се, че го привлича най-вече едната от тях — вярно, че е сладка, сочна, много секси. Носи черно дантелено бюстие, а под него гърдите й леко шават. Уви — всеки път, когато той се приближава до горката малка секретарка, лицето й неволно се сгърчва от погнуса, почти би могло да се каже от отвращение. Съдба.

В седемнайсет часа отново отеква неприятният звънец. Курсистите си събират нещата, готвят се да си тръгват, но Шнебеле се приближава до нас — отровният персонаж явно крие още един коз. Най-напред се опитва да ме изолира чрез предварителна забележка: „Мисля, че този въпрос се отнася по-скоро до специалист по системите и мрежите като вас…“. И излага проблема си: трябвало ли да закупят инвертор, за да стабилизират входящото напрежение на тока, захранващ мрежовия сървър? Досега получавал все противоречиви отговори. Нищо не знам по въпроса и се готвя да му го кажа, но Тисран явно е в суперформа и ме изпреварва мълниеносно: по тази тема наскоро излязло проучване — дръзко твърди той. Изводът бил ясен: от определено ниво на експлоатация инверторът бързо си възвръщал парите, във всеки случай за по-малко от три години. За съжаление, не носел проучването в себе си и дори не му помнел точното заглавие, но обещавал да прати копие веднага щом се върне в Париж.

Браво. Шнебеле се измъква напълно сразен. Дори ни пожелава приятна вечер.

Вечерта засега преминава в търсенето на хотел. По инициатива на Тисран се настаняваме в „Арм Кошоаз“. Хубав хотел, даже много хубав, пък и нали не ние плащаме командировъчните си разходи?

После да сме пийнели по едно. Ама иска ли питане!…

В кафенето избира маса недалече от две момичета. Сяда, а двете си тръгват. Дето има една дума, пълен синхрон. Браво, момичета, браво!

В пристъп на отчаяние той поръчва сухо мартини. Аз се задоволявам с една бира. Нещо ми е нервно, непрекъснато пуша, буквално паля цигара от цигара.

Съобщава ми, че се записал в клуб по гимнастика, за да поотслабне „и за да свалям мадами, разбира се“. Чудесно, нямам никакво възражение.

Забелязвам, че пуша все повече — сигурно поне по четири кутии на ден. Пушенето на цигари е станало единствената истинска свобода в моето съществуване. Единствената дейност, зад която заставам напълно, с цялото си същество. Единственият ми проект.

После Тисран подхваща една от любимите си теми, а именно, че „ние, програмистите, сме царе“. Предполагам, че под това разбира висока заплата, известно професионално уважение, възможност за лесна смяна на работното място. Да, тук е прав. Царе сме.

Той доразвива мисълта си. Аз начевам петата кутия „Кемъл“. Не след дълго той си допива мартинито. Иска да се върне в хотела, за да се преоблече преди вечеря. Добре, чудесно, хайде да тръгваме.

Докато го чакам във фоайето, гледам телевизия. Говорят за студентски демонстрации. Една от тях, в Париж, особено се била разгърнала — според журналистите имало поне триста хиляди протестиращи по улиците. Отначало трябвало да бъде мирна демонстрация, нещо като голям купон. И като всички мирни демонстрации се изродила: на един студент му изболи окото, на някакъв полицай му откъснали ръката от китката и прочее.

На другия ден след тази огромна демонстрация в Париж се провела манифестация в знак на протест срещу „полицейското насилие“, която протекла в атмосфера на „затрогващо достойнство“, по думите на коментатора, който явно е на страната на студентите. Цялото това достойнство леко ми омръзва — сменям канала и попадам на секси клип. Накрая изключвам телевизора.

Тисран се връща, облечен в нещо като вечерен анцуг, черен, със златни кантове, който му придава вид на скарабей. Е, добре, да тръгваме.

По мое внушение отиваме в ресторант от веригата „Флънч“. Там можем да ядем пържени картофи с неограничено количество майонеза (просто си я сипваш на воля от една кофа). Впрочем ще се задоволя с чиния пържени картофи, удавени в майонеза, и с една бира. Тисран пък си поръчва кралски кускус и бутилка „Сиди Брахим“. След втората чаша вино той отново започва да заглежда сервитьорките, клиентките, който падне. Горкото момче. Горкото, горкото момче. Много добре знам защо всъщност цени моята компания — защото никога не говоря за моите приятелки, никога не се хваля със своя успех сред жените. Ето защо си мисли, че има основание да смята (и с право), че по определена причина не водя полов живот, а за него това е едно страдание по-малко, известно облекчение на неговите мъки. Спомням си една неприятна сцена в деня, когато Тисран беше представен на Томасен, който тъкмо беше постъпил в нашата фирма. Томасен е от шведски произход. Много е висок (струва ми се, малко над два метра), страхотно добре сложен, а лицето му е невероятно красиво, слънчево, лъчезарно — все едно гледаш свръхчовек, полубог.

Най-напред Томасен се ръкува с мен, после се приближи към Тисран. Тисран стана и осъзна, че оня го надвишава поне с четирийсет сантиметра. Рязко седна, лицето му пламна, стори ми се, че ще хване другия за гърлото — беше ужасна гледка.

След това на няколко пъти съм ходил с Томасен в провинцията за курсове от същото естество. Много добре се разбирахме. Неведнъж съм забелязвал, че изключително красивите хора често са скромни, любезни, приветливи, внимателни. Трудно създават приятелства, поне сред мъжете. Трябва непрекъснато да полагат усилия, за да омаловажават своето превъзходство, макар и само донякъде.

Слава богу, Тисран никога не е бил командирован с Томасен. Но знам, че всеки път, когато се задава поредица от курсове, той вътрешно се бои и прекарва ужасни нощи.

След вечеря решава, че му се ходело в някое „готино кафене“ Чудесно.

Тръгвам с него и трябва да призная, че този път изборът му се оказва отличен: влизаме в нещо като голямо сводесто мазе със старинни греди, явно автентични. Почти навсякъде са разположени малки дървени маси, осветени от свещи. В огромна камина в дъното гори огън. Цялата обстановка създава усещане за сполучлива импровизация, за симпатичен безпорядък.

Сядаме. Той си поръчва бърбън с вода, аз продължавам с бира. Оглеждам се и си казвам, че този път на моя нещастен спътник може да му се отвори парашутът. Намираме се в студентско кафене, всички са весели, всеки иска да се забавлява. Има няколко маси с по две-три момичета, дори има няколко самотни момичета на бара.

Гледам Тисран с най-добронамереното изражение, на което съм способен. В кафенето момчетата и момичетата се докосват. Жените отмятат косите си назад с грациозни жестове. Кръстосват крака, очакват случай да се изкикотят. Изобщо забавляват се. Сега му е майката да правиш свалки, точно в този миг, на това изключително подходящо място.

Тисран вдига очи от чашата си и ме поглежда иззад очилата. И виждам, че вече няма сили. Не може, няма смелост да опита, писнало му е отвсякъде. Гледа ме. Лицето му леко потреперва. Сигурно е от алкохола — изпи много вино с яденето, глупакът му с глупак. Питам се дали няма да избухне в плач, да ми разкаже отделните етапи от пътя си към Голгота, усещам, че е готов на всякакво подобно нещо — очилата му са леко овлажнели от сълзи.

Няма значение, готов съм да приема и това, да го изслушам докрай, ако трябва, и да го занеса до хотела, но знам, че утре сутринта ще ми е сърдит.

Мълча. Чакам безмълвно. Не виждам нищо смислено за казване. Несигурността трае цяла минута, после кризата отминава. Със странно слаб, почти писклив гласец той казва: „По-добре да си ходим. Утре трябва да ставаме рано“.

Добре, да си ходим. Само да си допием чашите, и тръгваме. Паля последна цигара, отново поглеждам Тисран. Явно е напълно замаян. Тихомълком ме оставя да платя сметката, тихомълком ме последва, когато тръгвам към вратата. Прегърбен, сломен, срамува се от себе си, мрази се, ще му се да е умрял.

Вървим към хотела. Започва да вали. Ето, първият ни ден в Руан свършва. За мен е ясно, за мен е очевидно, че и следващите дни ще бъдат абсолютно същите.