Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (12)

12

Този коктейл в чест на пенсионирането на служителя се оказа жалък апогей на отношенията ми с Министерството на земеделието. Бях събрал всички необходими сведения за курса по подготовка. Нямаше да ни се налага повече да се виждаме. Оставаше ми седмица до отпътуването за Руан.

Тъжна седмица. Беше краят на ноември — месец, който обикновено се признава от всички за тъжен. Струваше ми се нормално, при отсъствие на по-осезаеми събития, промените в климата да заемат известно място в моя живот. Впрочем говори се, че старците вече дори не могат да говорят за нещо друго.

Толкова малко съм живял, та съм склонен да си въобразявам, че няма да умра. Струва ми се неправдоподобно човешкият живот да бъде толкова незначителен — представяме си, щем не щем, че нещо рано или късно ще се случи. Груба грешка. Животът може да бъде едновременно кух и кратък. Дните се изнизват плачевно, без следа или спомен, и после изведнъж секват.

Понякога съм си мислил също, че ще успея да се задържа по-трайно в някакъв отнесен живот. Че скуката, относително безболезнена, ще ми позволи да продължавам да върша обичайните неща от ежедневието. Отново грешка. Продължителната скука е нещо неудържимо — рано или късно, се превръща в доста по-мъчително усещане за несъмнена болка. Точно това се случва с мен.

Може би, казвам си, тази командировка в провинцията ще ме пренастрои, сигурно в отрицателен смисъл, но ще ме пренастрои — ще причини поне някакво преобразувание, някакъв трус.