Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (11)

11

Никога повече нямаше да видя Жан-Ив Фрео, а и защо ми е да го виждам? В крайна сметка не си бяхме симпатизирали. Така или иначе, в наши дни хората не се виждат отново кой знае колко дори когато връзката им е започнала доста ентусиазирано. Понякога се водят запъхтени разговори за общи аспекти на живота, пак понякога се случва някоя гореща прегръдка. Разбира се, разменят се телефонни номера, но по принцип хората рядко се обаждат. И дори когато се обаждат и се виждат, разочарованието и огорчението бързо изместват първоначалния ентусиазъм. Вярвайте ми, познавам живота — механизмът действа безотказно.

Това постепенно изличаване на човешките взаимоотношения донякъде създава проблеми на романа. Ами да — как да сътвориш разказ за буйни страсти, които траят дълги години и понякога засягат няколко поколения? Далече сме от „Брулени хълмове“ — това е най-малкото, което може да се каже. Романът като форма не е замислен за описване на безразличието или на небитието — би трябвало да се намери някаква по-плоска, по-сбита и по-мрачна конструкция.

Ако човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, това, разбира се, е поради въпросното мултиплициране на степените на свобода, чийто ентусиазиран пророк беше Жан-Ив Фрео. Сигурен съм, че самият той не бе имал никакви връзки с никого — намираше се в състояние на крайна свобода. Не влагам нищо язвително в тези думи. Както вече казах, този човек беше щастлив. Което обаче не означава, че му завиждам за това щастие.

Видът мислители програмисти, към който принадлежеше Жан-Ив Фрео, не е толкова рядък, колкото може да ни се стори. Във всяка средно голяма фирма има по един такъв, по-рядко двама. Освен това повечето хора неопределено допускат, че всяка връзка, и по-специално всяко човешко взаимоотношение, се свежда до обмен на информация (разбира се, ако в понятието „информация“ включим посланията, които не са от неутрално естество, сиреч подразбират възнаграждение или наказание). При тези условия мислителят програмист бързо се превръща в мислител на обществения напредък. Начинът му на говорене често е блестящ и поради това убедителен. Тук може да се включи дори и емоционалното измерение.

На другия ден — пак по повод на прощален коктейл, само че този път в Министерството на земеделието — имах случай да говоря с теоретика, съпроводен както обикновено от Катрин Льошардоа. Той никога не се беше срещал с Жан-Ив Фрео и надали щеше да го срещне. Но при една среща си представям, че интелектуалният обмен би бил любезен, но и по-извисен. Двамата сигурно биха постигнали консенсус по някои ценности като свободата, прозрачността и необходимостта от установяване на система на повсеместни трансакции, обхващащи всички обществени дейности.

Целта на това задушевно събиране беше да се отпразнува пенсионирането на шейсетина годишен човечец с посивели коси и големи очила. Колегите му бяха събрали пари, за да му подарят въдица — японски модел, много ефикасен, с трискоростен спининг и променлива амплитуда само чрез натискане с пръст, — но той все още не знаеше. Стоеше на видно място до бутилките шампанско. Всички един по един отиваха при него, за да го потупат приятелски или да си спомнят някакво общо преживяване.

После началникът на отдел „Програмни проучвания“ взе думата. „Незавидна участ е — започна той — да се вмести в няколко изречения една трийсетгодишна кариера, изцяло отдадена на селскостопанското програмиране. Луи Лендон — припомни той — преживя епичните години на компютризацията. Перфокартите! Спирането на тока! Магнитните барабани!“ При всяко възклицание енергично разперваше ръце, сякаш за да прикани присъстващите да оставят въображението си да полети към този отминал период.

Човечецът, за когото се отнасяше изказването, слушаше с лукаво изражение и хапеше мустака си по не особено приятен начин, но като цяло се държеше прилично.

„Луи Лендон — пламенно завърши началник-отделът — остави свой отпечатък върху селскостопанското програмиране. Без него компютърната система на Министерството на земеделието нямаше да бъде точно такава, каквато е днес. А това никой от сегашните му и дори бъдещи колеги (тук гласът му леко потрепери) не би могъл да забрави напълно.“

Последваха бурни ръкопляскания, които продължиха около трийсет секунди. Младо момиче, избрано сред най-непорочните, връчи въдицата на бъдещия пенсионер. Той срамежливо я размаха. Това беше сигнал за втурване към бюфета. Началник-отделът се доближи до Луи Лендон и го отведе настрана с бавна стъпка и с ръка на рамото, за да размени с него няколко по-нежни и лични думи.

Теоретикът избра точно този момент, за да ми пошушне, че Лендон все пак принадлежи на друго поколение в програмирането. Като програмист нямал реален метод, а действал малко интуитивно — винаги му било трудно да се приспособи към принципите на функционалния анализ. За него понятията от метода „Мьориз“ до голяма степен останали само на книга. Всъщност наложило се всички разработени от него програми да бъдат пренаписани. От две години вече не му възлагали нищо съществено — в известен смисъл го държали в девета глуха. „Разбира се — разпалено добави моят събеседник, — тук съвсем не говорим за личните му качества. Просто нещата се променят, нормално е.“

След като запрати Луи Лендон в дебрите на миналото, теоретикът вече можеше да се отдаде на любимата си тема. Според него въвеждането и придвижването на информацията трябвало да претърпят същите промени като производството и движението на стоките: преход от занаятчийски към индустриален стадий. „В областта на въвеждането на информация — горчиво отбеляза той — все още сме далече от безпогрешността. Претрупаността и неточността често са закон. Недостатъчно развитите мрежи за разпространение на информация си остават неточни и анахронични (Например — гневно изтъкна той — телефонните оператори продължават да разпространяват указатели на хартиен носител!).“ Слава богу, младите искали все повече и по-надеждна информация. Слава богу, те ставали все по-взискателни спрямо времето за отговор. Но все още ни чакал дълъг път, докато стигнем до съвършено информирано, съвършено прозрачно и комуникиращо общество.

Разви и други идеи. Катрин Льошардоа не се откъсваше от него. От време на време се намесваше, потвърждавайки: „Да, това е важно“. Имаше червило по устата и син грим по очите. Полата й достигаше до средата на бедрата, а чорапогащникът й беше черен. Внезапно си казах, че навярно си купува пликчета, може би дори прашки. Шумът от говора в помещението се позасили. Представих си я как избира в „Галери Лафайет“ яркочервени бразилски дантелени прашки. Обзе ме прилив на болезнено съчувствие.

В този миг до теоретика се приближи някакъв негов колега. Двамата леко се извърнаха и се почерпиха с хавански пури „Панатела“. Двамата с Катрин Льошардоа останахме лице в лице. Последва неловко мълчание. По едно време тя намери изход и заговори за хармонизирането на работните процедури между фирмата за услуги и Министерството, сиреч между нас двамата. Беше се приближила още към мен — между телата ни имаше разстояние от трийсет сантиметра, не повече. По едно време, сигурно неволно, леко стисна с пръсти ревера на сакото ми.

Не изпитвах никакво влечение към Катрин Льошардоа. Въобще не ми се искаше да я шибам. Тя ме гледаше усмихнато, пиеше пенливо вино, опитваше се да бъде смела, но аз си знаех — така й се искаше да бъде нашибана. Онази дупка между краката й сигурно й се струваше толкова ненужна. Един кур винаги може да бъде отрязан, но как да забравиш празнотата на влагалището? Положението й ми се струваше отчайващо, а вратовръзката започваше леко да ми стяга. След третата чаша едва не й предложих да си тръгнем заедно, да се изчукаме в някой кабинет, на бюрото или на мокета, все едно; чувствах се готов да извърша необходимите действия. Но си замълчах. А и не мисля, че тя би приела. Или пък трябваше най-напред да я хвана през кръста, да й кажа, че е хубава, да я целуна нежно по устата. Определено нямаше изход. Извиних се набързо и отидох да повръщам в тоалетните.

Когато се върнах, теоретикът се беше върнал при нея и тя го слушаше покорно. В крайна сметка бе успяла да си възвърне самоконтрола — може би така беше по-добре за нея.