Мишел Уелбек
По-широко поле за борбата (10)

10
Степени на свобода според Ж.-И. Фрео

После се връщам в офиса на фирмата. Посрещат ме добре — явно съм си възвърнал позициите в дружеството.

Моят началник-отдел ме извиква настрани и ми разкрива важността на този договор. Знае, че съм сериозно момче. Казва няколко горчиво реалистични думи относно кражбата на колата ми. Това е един вид разговор по мъжки до автомата за топли напитки. Признавам този човек за голям специалист по управление на човешките ресурси. Вътрешно ликувам. Изглежда ми все по-красив.

По-късно следобед отивам на прощалния коктейл на Жан-Ив Фрео. „Напуска ни един ценен кадър — подчертава началник-отделът, — един опитен експерт.“ Сигурно в по-нататъшната си кариера ще постига поне същите успехи, както в досегашната — това било единственото зло, което му желаел. И да наминавал, щом му се приискало, да пийва по чашка със старите си приятели! „Първият трудов договор — свойски заключава той — е нещо, което не може да се забрави; почти като първата любов.“ В този миг се питам дали не се е почерпил малко повече.

Кратки ръкопляскания. Настъпва раздвижване около Ж.-Ив Фрео. Той бавно се върти около себе си с доволен вид. Познавам донякъде това момче. Постъпихме по едно и също време във фирмата преди три години, работихме в един кабинет. Веднъж говорихме за цивилизацията. Той казваше — и в известен смисъл си вярваше, — че повишаването на потока от информация в обществото само по себе си е нещо добро. Че свободата не е нищо друго освен възможност за установяване на разнообразни връзки между индивиди, проекти, органи, служби. Според него максималната свобода се състояла в максимален брой възможности за избор. Служейки си с метафора, заета от физиката на твърдото тяло, той наричаше тези възможности за избор „степени на свобода“.

Помня, че седяхме до централния компютър. Климатикът тихо бръмчеше. В известен смисъл колегата сравняваше обществото с мозък, а индивидите — с мозъчни клетки, за които наистина е желателно да изграждат максимум връзки помежду си. Но аналогията свършваше дотук. Защото той беше либерал, което ще рече противник на нещо толкова необходимо за един мозък — проект за обединение.

По-късно щях да науча, че личният му живот е изключително функционален. Живееше в гарсониера в петнайсети район. Отоплението влизало в наема. Той само спял там, защото всъщност много работел — и често в извънработно време четял списание „Микросистеми“. Що се отнасяше до самия него, прословутите степени на свобода се състояха в това, да избира вечерята си по Минител (беше абониран за тази нова за онова време услуга, която осигуряваше доставки по домовете на топли ястия в точно определен час и за относително кратък срок).

Обичах вечер да го гледам как си избира меню, използвайки Минитела в левия край на бюрото си. Закачах го за „розовия чат“, но в действителност бях убеден, че е девствен.

В известен смисъл беше щастлив. Напълно основателно се чувстваше като фактор на телематичната революция. Той действително възприемаше всяко нарастване на компютърната мощ, всяка крачка напред към глобализацията на мрежата като лична победа. Гласуваше за Социалистическата партия. И странно, но обожаваше Гоген.