Урсула Ле Гуин
Четири и половина (6)

Изкопи

Бащата на Ан неотдавна беше направил езерце от извора под къщата в ранчото и след обяд отидоха да го видят. На високия гол, златен хълм от другата страна на водата пасяха коне. От линията на високата през дъждовния сезон вода бреговете надолу бяха голи и кални до лятното ниво, така че се получаваше червеникав пояс. Гребна лодка, прекалено голяма на вид, беше изтеглена до миниатюрния кей. Те седяха на кея по бански костюми, краката им се потапяха в хладката вода. Бяха прекалено пълни с храна и вино, за да им се иска да плуват. Въпреки че бебето още не пълзеше и в момента спеше дълбоко, мисълта, че спи на сантиметри от водата, заобиколено от нея от всички страни, беше смътно притеснение в ума на Ан, караше я непрекъснато да поглежда към него и твърде често да докосва памучното одеяло, на което беше оставено. За да скрие прекалената си притеснителност или за да я оправдае пред себе си, всеки път, когато поглеждаше към бебето, наместваше памучната риза, която беше свалила и беше сложила като палатка, за да пази главата му от слънцето.

— Добре — каза баща й. — Искам да знам как живееш. Къде живееш. Коя е жената, с която живееш. Започни от това.

— Живея на приземния етаж на стара къща в Сан Пабло. Две стаи и стаичка за склад, която съм приспособила за Тоди. На горния етаж живее семейство възрастни японци. Кварталът е по-скоро бедняшки, но наоколо има много свестни хора, а нашата къща е много хубава. Това е. А тя се казва Мари. Обратна е, но не живеем заедно. Всъщност тя се интересуваше повече от Тоди.

— Боже!

— Имах предвид, че искаше да ми помага да отгледам бебето. — Ан се засмя едновременно искрено и нервно. — Занимава се с компютърно програмиране и консултации, така че често си е у дома. Поделяме си грижите много добре. Така, както сме, всяка от двете има съпруга.

— Чудесно — промърмори Стивън.

— Всяка от нас може да разчита на другата, ако не може да свърши нещо. И да се занимава с мръсната домакинска работа.

— Нямам подобен опит със съпругите си — каза баща й. — Значи си се отказала от мъжете?

— Не. Казах ти, с Мари не сме заедно. Тя има обратни приятелки, повечето мои приятели са нормални. Не знам, просто не ми е до това в момента. Отново ще го правя. Не че съм ядосана или нещо. Аз исках да имам бебето. Чисто и просто засега предпочитам да съм основно с него. Налага се да работя по всякакво време, така че, когато ме няма. Мари е там, а когато той е буден, аз най-често съм при него. Наистина е добре. По-късно нещата ще се променят…

Докато говореше, почувства у баща си, седнал на по-малко от метър от нея, някаква физическа съпротива, силно нетърпение. Усети я като висока, наклонена плоскост, като гребло на булдозер. Собственикът на земята има право да я разчисти, да махне шубраците от плодните нивя, наполовина държащите се връзки, наетите складове, приспособленията. Греблото напредваше.

— Откакто се разведохме с Пени, мислих много. Докато си седя тук, точно на това място. Или докато яздя Доли, ето я там, в ранчото.

Баща й посочи към другия бряг на езерото, към пасящата кобила и жребчето, към белия скопен кон.

— Мислих за двата си брака. Особено за първия, колкото и да е странно. Започнах да си давам сметка, че още не се бях справил с последиците от него, когато се ожених за Пени. Така и не се справих с болката, която майка ти ми причини. Отричах я. Мачо, корав мъжага — истинските мъже не чувстват болка. Можеш да се влачиш с тези лайна години наред. Накрая обаче ще те застигнат. И тогава си даваш сметка, че си пазил лайната, за да се удавиш в тях. И се заех с неща, с които трябваше да съм се справил преди десет, дванайсет години. И за някои от тях май вече е прекалено късно. Трябва да се справя с факта, че пропилях много от тези години, провалих един брак. Започнах го и го приключих сред всички неразчистени сметки от първия ми брак. Добре. Чудесно. Губиш един, печелиш един. В момента се занимавам с установяване на приоритети. Кое е важно. Кое е на първо място. И когато го правя, успявам да видя коя беше грешката ми, истинската ми грешка. Знаеш ли коя е?

Погледна я толкова проницателно със светлосините си очи, че тя трепна. Той чакаше, леко усмихнат, нащрек.

— Че си се развел с мама, предполагам — отговори тя, погледна надолу и преглътна думите, защото знаеше, че не са верни. Той не каза нищо и тя го погледна. Той още се усмихваше и тя си помисли колко хубав мъж е той, прилича на римски генерал с късата си коса и сребристосини очи, широка уста и орлов нос, но с индиански талисман от мъниста, нанизани на кожен ремък около врата. Беше силно загорял от слънцето. В ранчото през лятото ходеше само по къси панталони и кожени сандали или направо гол.

— Това не беше грешка — каза той. — Това беше едно от правилните неща, които направих. Другото е, че купих ранчото. Трябваше да продължа напред. А Ела няма желание, не е способна да върви напред, да действа, да се движи, да се развива. Силата й е да стои на едно място. И то каква сила! Там е цялата работа. И така, лайната се трупат около нея, а тя не ги разчиства. Напротив! Изгражда стени от тях! Фекални фортификации. Пазят я, да пази бог, от промяна. От, да пази бог, свобода… Аз трябваше да се измъкна от тази крепост. Задушавах се. Бях погребан жив. Опитах да я взема със себе си. Не пожела да дойде. Не искаше да помръдне. Ела никога не е знаела какво да прави със свободата, нейната или на някой друг. По онова време аз вече бях толкова отчаян, та бях готов да получа свободата си независимо от условията. Е, там направих и грешката си.

Чувстваше се виновна, че все още не разбираше каква е била тази грешка, но той замълча и тя се почувства длъжна да признае.

— Все още не разбирам каква е тази грешка — каза и докато го казваше, досети се, че има нещо общо с нея, и се почувства потисната от чувството. Погледна през рамо към спящото бебе.

— Че те оставих — отвърна баща й тихо. — Че не се борих докрай за попечителство.

Тя знаеше, че това е много важно за него и би трябвало да е важно и за нея, но чувстваше единствено, че наклоненото, риещо гребло я избутва, изтласква я, и посегна за пореден път към бебето, за да придърпа без нужда ризата, така че да пази краката му.

— Малко късно е за това, така смята тя — добави баща й нежно.

— О, не знам. Все едно, нали се виждахме всяко лято — отвърна тя и се изчерви.

Греблото се придвижи напред, изравняваше, разкриваше.

— Нужна ми беше свобода, за да продължа да живея, а теб виждах като част от затвора. Като част от Ела. Буквално не те отделях от нея… разбираш ли? Тя не допускаше такава възможност, дори само като идея. Ти беше тя, ти беше нейното майчинство, а тя беше Великата майка. Беше те вградила в стените. И аз се хванах на това. Може би, ако беше момче, щях по-рано да си дам сметка какво се случва. Щях да почувствам своя дял в теб, правото да претендирам — правото да те измъкна от лайняните укрепления, от изкопите. Моето право да защитя твоето право на свобода. Разбираш ли? Аз не го проумях. Дори не опитах. Просто се отървах и те оставих за заложница. Трябваха ми дванайсет години, за да успея да го призная. Искам да знаеш, че го признавам сега.

Ан напипа стрък трева в ъгъла на бебешкото одеяло, до бедрото си.

— Да, добре — каза тя. — Всичко стана добре и бездруго, нали? Мама и аз, а и Пени не искаше някаква си заварена дъщеря тийнейджърка да се мотае в краката й непрекъснато.

— Ако се бях борил и бях получил попечителство — а ако се бях борил, щях да го получа, — какво иска или не иска Пени, щеше да е въпрос с върховна незначителност. Може би нямаше да се оженя за нея. Една грешка води до друга. Ти щеше да живееш тук. Щеше да прекарваш тук летата. Щеше да учиш в добро училище. И в четиригодишен колеж, може би на Източното крайбрежие. И сега нямаше да живееш с лесбийка в Сан Пабло, нито да работиш нощно време за телефонна компания. Не обвинявам теб, обвинявам себе си. Просто не мога да повярвам колко невероятно постоянна е Ела, колко неизменно неизменна — как те окопа, огради те със същата мръсотия, натика те в същия капан, без бъдеще. А какво бъдеще вещае на детето ти твоят живот, Ан?

„Но аз наистина извадих късмет, че си намерих тази работа — помисли си Ан, — и хубавото е, че известно време нещата няма да се променят непрекъснато, а ти не си виждал мама от десет години, така че откъде знаеш?“ Тези мисли бяха само сенки и шубраци, между които умът й подскачаше като заек.

— Е — каза на глас, — всичко стана добре, както се случи.

И понеже не успяваше да овладее засилващата се тревога за Тоди, обърна гръб на баща си и коленичи над заспалото бебе, като се престори, че се е събудило.

— Е, добре. Ставаме тогава. Ей, бебче, зайче! Ей, сънливо зайче!

Главата на бебето се залюля, очите му прогледнаха в различни посоки и веднага щом го сложи в скута си, то заспа отново. Малката му, топла, спретната тежест й даваше плътност. Раздвижи повърхността на езерото с пръстите на крака си и каза:

— Не трябва да се тревожиш за това, татко. Наистина съм щастлива. Просто искам и ти да си, ако не си.

— Ти си щастлива — отвърна той и я погледна със светлите си очи, почти презрително точно докосване, което помнеше и което обръщаше полюсите.

— Да, така е — съгласи се тя. — Но има нещо, което трябва да ти кажа.

Докато търсеше думите, Стивън със задоволство от проницателността си каза:

— Така си и мислех. Бащата отново влиза в картинката.

— Не — възрази вяло Ан, без да му обръща внимание. — Виж какво, в клиниката смятат, че Тоди има някакво мозъчно увреждане, вероятно получено при раждането. Заради това се развива бавно в някои отношения. Забелязахме го доста рано. Още не могат да кажат какво е и не смятат, че е много сериозно. Сигурни са обаче, че има нещо нередно. — Прокара върха на пръста си много бързо по розовата извивка на ухото на бебето. — Така. Доста мислих. Свиквах с мисълта. Не е кой знае какво, казвах си. Но пък е, в някои отношения.

— И какво правиш в тази връзка?

— Няма какво да се направи. Това е. Един вид чакаме и ще видим. Наблюдаваме. Сега е само на пет месеца. Забелязаха…

— Какво правиш, за да го оправиш?

— Няма какво да се направи.

— И просто ще се примириш?

Тя замълча.

— Ан, това е моят внук.

Тя кимна.

— Не ме изолирай. Може да си ядосана на баща си, но не си го изкарвай на мъжете, не отивай при кастратите, за бога! Нека помогна. Позволи ми да се свържа с добри лекари, нека изясним ситуацията. Не се заравяй в дупка заедно със страховете и бабините деветини, не задушавай детето в тях! Няма да приема това. Няма да се доверя на думите на някаква си акушерка в родилна клиника, която е увредила детето при раждането! За бога, Ан! Не можеш да си го изкарваш на него! Винаги има какво да се направи!

— Водих го в „Перманенте“ — каза Ан.

— По дяволите! „Перманенте“! Тук са нужни първокласни лекари, специалисти, невролози… Бил ще ни препоръча някого. Ще се заема с това веднага щом се приберем в къщата. Ще му се обадя. Боже! Точно това имах предвид! Това е. В това те зарязах, в… калта… Боже! Как можа да седиш цял ден тук и да не ми кажеш?!

— Вината не е твоя, татко.

— Напротив — каза той. — Моя е. Точно. Ако бях…

Тя го прекъсна.

— Той е такъв. Сигурно има най-добър вариант за него, както и за всеки друг. Това можем да направим — да го открием. Затова, моля те, не говори за „оправяне“. Виж, сега искам да поплувам. Ще го подържиш ли?

Видя, че баща й се сепна, дори се изплаши, но не й каза нищо. Внимателно премести розовото, запотено, копринено бебе върху слабите му бедра, покрити с редки, изрусени от слънцето косми. Видя как голямата му длан обхваща малката главичка на детето. След това стана и направи три крачки до края на малкия кей, спря на изядените от времето сиви дъски. Водата не беше дълбока, така че не скочи с главата надолу, а цопна, краката й за миг се заплетоха в лигави водорасли. Заплува. След петнайсетина метра се обърна, престана да гребе и се завъртя, за да погледне към кея. Стивън седеше неподвижно в пороя от светлина, навел глава над бебето, което тя дори нямаше как да види в сянката на баща си.