Урсула Ле Гуин
Четири и половина (5)

Отразяване

Долният край на моравата над речния бряг беше засаден с червени кани. Отвъд този интензивен цвят реката беше барутносиня. И червената ивица, и синята се отразяваха в огледалните слънчеви очила на Стивън, движеха се нагоре и надолу по повърхността и като че ли променяха недоловимо изражението му. Тод отдели очи от гледката с раздразнено завъртане на главата. Стивън го попита веднага:

— Какво има?

— Ще ми се да не носиш огледални очила.

— Виждаш в тях отражението си ли? — С усмивка, Стивън бавно свали очилата. — Толкова ли е зле?

— Виждам само цветове, които пресичат лицето ти, все едно си някакъв робот от филмите. Огледалните очила изглеждат агресивно, нали знаеш? Носят ги чернокожите баровци, които си придават тежест. Като Ханк Уилямс младши.

— Ако си зад тях, значи се отбраняваш. Криене на мекотело. Защитна мимикрия. Купих ги за това пътуване.

Лицето на Стивън без очилата изглеждаше меко, но не като тесто или гума, а полирано като дърво или камък, загладени от дълга употреба до нужната големина. Всички бръчици, които прорязваха лицето му, бяха фини, а кройката на устните, ноздрите и клепачите беше деликатна и омекотена от абразива на годините. Тод погледна собствените си големи ръце, колене и бедра с притеснение, което засилваше неудобството му. Вдигна отново очи към ръцете на Стивън, които държаха очилата.

— Да, прав си — каза Стивън. — Агресивни са.

Държеше ги така, че заоблените, подобни на насекомо стъкла отразяваха собственото му лице и бялата фасада на хотела зад него на фона на тъмните планини.

— Аз те виждам. Но ти не ме виждаш. Да речем, че искам да те гледам през цялото време. С очилата мога да го правя. А ти няма нужда да ме гледаш чак толкова.

— Харесва ми да те виждам — каза Тод, но Стивън отново сложи очилата на лицето си.

— Сега ще си мислят, че гледам реката, докато всъщност тук, вътре, аз гледам, гледам, гледам теб, опитвам да ти се наситя… Не ти вярвам. Не мога да повярвам. Че дойде. Че поиска да дойдеш. Че поиска да ми направиш този невероятен подарък. Когато те гледам, просто трябва да съм с очилата. Ти си на деветнайсет. Аз мога да ослепея. Не е нужно да казваш каквото и да било. Да ме оставиш да говоря тези неща, е твоят подарък за мен. Част от твоя подарък за мен.

Когато огледалните очила бяха на очите му, гласът му звучеше по-гладко, по-меко, отбиваше отговорите.

— Даването е двустранно — изтъкна Тод настойчиво. — Предимно, струва ми се.

— Не, не, не — промърмори Стивън. — Нищо, нищо.

— А всичко това? — Тод огледа червените кани, белия хотел, тъмните планини, реката.

— Всичко това — повтори Стивън. — Плюс госпожа Гъртруд и госпожа Алис Б.^[1] Тези жени ни преследват като отражения в зала с криви огледала. Не гледай!

Тод вече гледаше през рамо към двете жени, които приближаваха откъм реката по алеята между тревните площи. Възрастната вървеше отпред, младата беше доста зад нея, носеха въдици. Когато го видя да се обръща, възрастната вдигна две доста едри пъстърви и каза нещо, което завършваше със „закуска“.

Тод кимна и направи знака на победата.

— Ловят риба — промърмори Стивън. — Измъкват на брега китове. Играят покер. Секат гигантски секвои. Разполагат ракети. Кормят мечки. Само, за бога, да стоят настрана и да ни оставят на мира! Размахваща риби мъжкарана лесбийка е последното, което мога да изтърпя в момента. Кажи ми, че си отиват.

— Отиват си.

— Добре, чудесно. — Извитите черни повърхности се обърнаха отново, по тях заблестяха червени кани. — Освободили са гребната лодка, която искахме, предполагам. Да отидем ли на реката?

— Разбира се. — Тод стана.

— А искаш ли, Тод-дзю?

Тод кимна.

— Правиш каквото кажа или предложа. Трябва да правиш каквото ти харесва. Твоето удоволствие е мое удоволствие.

— Да вървим — каза Тод.

— Да вървим — повтори Стивън, усмихна се и се изправи.

В ленивата вода на язовира близо до стената Тод вдигна веслата на борда и се изтегна на седалката.

Дрезгавият глас на Стивън запя шепнешком зад гърба му:

— Dans les jardins de mon père… — След това, след кратка пауза, запя с глас, меко:

Ame. to soitvient-il, au fond du paradis,

De la gare d’Auteuil, et des trains de jadis?

— Никакви задачи за пролетната ваканция — каза Тод. — Никой не успя да го преведе, във всеки случай.

Усети пръста на Стивън да докосва като перце външния ръб на лявото му ухо, веднъж.

Във водата беше съвършено тихо. На устните си Тод усещаше солта от потта си, от гребането. Зад гърба му Стивън, седнал на носа, не издаде звук, не каза нищо.

— Някоя от тях е оставила кутия със стръв тук, под седалката — отбеляза Тод, като погледна надолу.

— Няма да им я носиш при никакви обстоятелства. Ще я оставя на рецепцията в хотела. Или я хвърли през борда. Това е предлогът, който очакват. Оставили са я нарочно. О, как умирахме да си поприказваме с теб и баща ти! Аз съм Алис Б., а това е Гърти, и не е ли това място чудесно за всички нас, момчетата? Това се нарича скъсване на бента.

Тод се засмя. Пръстът на баща му отново премина по ухото му и той се засмя пак, като се овладя да не потрепери от удоволствие.

Полулегнал в лодката, виждаше само безцветното небе и един дълъг, огрян от слънцето склон.

— Знаеш ли, мисля, че грешиш за тях. Момичето снощи разговаряше с Мари, готвачката. На терасата късно снощи, когато излязох, за да изпуша един джойнт. Обясняваше й, че дошла тук с майка си, защото брат й умрял, а майка й го била гледала, грижела се за него. Явно е бил болен дълго време или е бил с увреден мозък, или нещо такова. И когато той умрял, тя решила да доведе майка си тук, за да си почине и да се разнообрази. Всъщност те са майка и дъщеря. Когато дойдохме, надникнах в книгата за регистриране и там пишеше, че са Ела Сандърсън и Ан Сандърсън.

Тишината зад него продължаваше. Наклони глава назад и още назад, докато не видя лицето на Стивън наопаки. Черните очила отразяваха небето.

— Има ли значение? — попита гласът на Стивън, прозвуча ужасно меланхолично.

— Не.

Тод вдигна глава и погледна през безцветната вода към безцветното небе отвъд, където планините се стесняваха към язовирната стена.

— Няма абсолютно никакво значение — каза.

— Бих могъл да потопя лодката сега — изрече тъжният нежен глас зад него. — Като камък.

— Добре.

— Разбираш ли?…

— Естествено. Това е центърът. Къде е небето, къде е водата? Тоест потъването е летене. Все едно е. В центъра. Давай.

След доста време Тод седна на седалката, намести веслата и с тихи, силни загребвания отдалечи лодката от язовирната стена. Не огледа наоколо.