Урсула Ле Гуин
Четири и половина (4)

Живот в инландия

Дъфи метна раницата си на гръб и подвикна през рамо:

— Ще се върна към седем.

Моторът й изрева и се отдалечи, остави зад себе си тишина. Неделният вестник беше пръснат из цялата дневна. Никой не стана преди обяд.

— Боже мой, знаеш ли — каза Ела и остави комикса, — че циклите ни идват по едно и също време, с разлика до ден?

— Ха! Така ли? Чувала съм за такива неща. Някак спретнато е.

— Аха. Само че вече нямам цикъл през повечето време. Както и да е. Танто за кукуригу, както казват. — Ела изсумтя. — Ще си сипя още кафе. — Стана и се дотътри до кухнята. — Ти искаш ли? — извика.

— Не сега.

Ела се дотътри обратно. Беше с розовите пухести чехли, които падаха, ако повдигнеше крак.

— Много са лекомислени, Ел. Искам да кажа, твърде лекомислени.

— Дъфи ми ги поръча от някакъв каталог за продажби по пощата. — Ела седна отново на канапето, остави чашата с кафе на масата и вдигна един крак, за да огледа чехъла. — Мислеше, че ще ми отиват. Всъщност приличат на нещата, които ми купуваше Стивън. Грешки.

— Като нещата, които децата изработват в училище, а после родителите им трябва да използват.

— Или като мъжките вратовръзки, които купуват жените. Наистина е така. Обичам индийски мотиви, а Стивън ги мразел, смятал, че приличат на дървеници с тези обли форми, но аз не го знаех и винаги му купувах такива.

— Не е ли странно, как…

— Как какво?

— Не знам. Как не се разбираме помежду си, нали, макар всъщност да се разбираме, само че не за това, за което си мислим. Като теб, когато носиш тези чехли. Всяка си мисли, че другата няма да одобри, затова си събирала сили да ми се обадиш, за да продадем къщата на мама. Всичко отзад напред. Но все пак се получава. Понякога.

— Да — съгласи се Ела. — Понякога.

Беше сложила и двата розови пухени чехъла на малката масичка и ги разглеждаше съсредоточено с малките си умни светлосини очи, строго, преценяващо. Нейната полусестра Ан, доста по-едра жена и с петнайсет години по-млада, седеше на пода сред комикси и страници с обяви, и чаши за кафе, с лилаво долнище от анцуг и червено горнище с безизразно лице кръгче и надпис „Приятен ден“.

— Мама използваше онзи пепелник с пиле, който направих в четвърти клас, до смъртта си — каза Ела.

— Дори след като престана да пуши. Ел, ти харесваше ли баща ми?

Ела гледаше чехлите.

— Да — отговори. — Харесвах го. Знаеш ли, не си спомням кой знае колко за моя баща. Бях само на шест, когато го убиха, пък и беше заминал за чужбина година преди това. Дори мисля, че не плаках от мъка, а само защото майка ми плачеше. Не съм правила сравнения или нещо подобно. Когато мама и Бил се ожениха, не ми хареса само това, че ми липсваше времето ни заедно. Както сега, да се мотаем и да не правим нищо. Жени, които се мотаят. Заради това отчасти ми харесва с Дъфи. Макар че с нея нещата са повече свързани със секса, не с пола, предполагам. С Дъфи не е лесно, трябва да внимаваш. С мама беше лесно. И с теб е лесно.

— Прекалено лесно ли?

— Не знам. Може би. Обаче ми харесва. Както и да е. Не съм изпитвала ревност заради Бил или нещо подобно. Беше сладур. Дори си мисля, че известно време си падах по него. Опитвах да се конкурирам с мама. Упражнявах се.

Усмивката на Ела, която беше рядкост, изви дългите й тънки устни в очарователен полукръг.

— Падах си по всички. По учителя ми по математика. По шофьора на автобуса. По момчето, което носеше вестниците. Боже, ставах по тъмно и чаках край прозореца, за да видя вестникарчето.

— Само мъже?

Ела кимна.

— Тогава още не бяха изобретили жените — подхвърли.

Ан се изтегна на пода и вдигна най-напред един лилав крак, насочи пръстите му към тавана, после другия.

— На колко беше, когато се омъжи? На деветнайсет? — попита.

— На деветнайсет. Млада. По-млада от Христос. Прясно яйце. Но не бях тъпа. Стивън беше наистина свестен човек. Принц. Ти може би го помниш само от времето, след като започна да пие.

— Помня сватбата ви.

— О, да! Боже! Тогава ти носеше цветята.

— А пръдливото момче на леля Мари носеше пръстените и се скарахме.

— О, да, помня. Мари се разплака и каза, че и през ум не й е минавало в семейството да влязат хора от малцинствата. Тогава мама се ядоса и я попита защо направо не нарече Бил латинос, и тя го направи, развика се: „Латинос! Латинос!“. Изпадна в истерия и братът на Бил, ветеринарят, я упои в църковната канцелария. Нищо чудно, че нещата се объркаха след такова начало. Исках обаче да ти кажа за Стив. Беше умен, наистина умен, прекрасен човек. Виждаш ли, не мога да кажа това на Дъфи. Ще я нарани, макар да няма никаква причина. Тя не се чувства много сигурна. Понякога все пак ми се иска да го кажа, за да съм честна към него и към себе си. Защото това, което направи алкохолът с него, беше абсолютно нечестно. В края на краищата, знаеш, просто трябваше да се махна, да избягам. За мен нямаше проблем. Получи се. Мисля си обаче как започна и докъде стигна той. Не беше честно.

— Чувала ли си го след това?

Ела поклати глава.

— Миналата година ми мина през ум, че може би е умрял — отговори със същия тих глас. — Вече беше рухнал. Никога няма да разбера.

— Само с него ли си излизала сериозно?

Ела кимна веднъж.

След малко, загледана в пухените си розови стъпала, каза:

— Сексът с алкохолик не е най-голямата радост. Не мисля, че някой друг, освен Дъфи, би успял да пробие защитата ми. — Изчерви се, на доста изпитите й страни се появи деликатна руменина и бавно изчезна. — Дъфи е много добър човек — добави.

— Харесвам я — отбеляза Ан.

Ела въздъхна. Измъкна стъпалата си от пухените чехли, остави ги да паднат на пода и се сви на канапето.

— Какво е това? Време за откровения? — подхвърли. — Искаше ми се да те попитам защо не искаш да останеш с бащата на детето? Кретен ли е?

— О, боже!

— Извинявай.

— Не, няма нищо. Просто е неловко да го кажа. Тод е на седемнайсет. Всъщност вече сигурно е на осемнайсет. Един от студентите ми по компютърно програмиране. — Ан седна с изправен гръб и наведе глава към коленете си, за да прогони напрежението от гърба си и да скрие лицето си. После се изправи. Усмихваше се.

— Той знае ли?

— Не.

— А ти помисли ли изобщо за аборт?

— О, да. Виж обаче. Аз бях невнимателната. И това ме учуди. Защо бях невнимателна? Всъщност бездруго исках да се махна от преподаването. И да се махна от Ривърсайд. Искам да остана някъде тук, около залива, и да си намеря работа. Нещо временно за начало, докато разбера какво искам. Винаги мога да си намеря работа, това не е проблем за мен. Мога да се занимавам с програмиране или може би с консултиране. Мога да родя бебето и пак да работя почасово. И искам да живея сама с бебето и да не бързам, така да се каже. Защото досега винаги съм се втурвала презглава във всичко. Мисля, че съм повече майчински тип, отколкото тип съпруга или любовница.

— Ще ти отнеме доста време да го разбереш.

— Е, точно затова искам да забавя темпото. Ще ти кажа и какви са далечните ми планове. Смятам да си намеря някой шеф на фирма, на петдесет, петдесет и нещо, може би дори на шейсет и нещо. Ще се омъжа за него. Мама се омъжи за татко, разбираш ли?

Отново наведе глава към коленете си и се изправи с усмивка.

— Глупачка, глупачка, глупачка! — разсмя се Ела. — Тъпа, глупава сестричка. Можеш да оставиш бебето при мен за медения месец.

— При леля Ела.

— И чичо Дъфи. Боже! Не съм виждала Дъфи с бебе.

— Дъфи истинското й име ли е?

— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала. Мари.

— Гроб съм, кълна се.

Сгъваха и разгръщаха различни части на вестника, прелистваха бавно. Ан гледаше снимки на курорти по северната крайбрежна верига, четеше реклами на туристически агенции — полет до Хавай, круиз до Аляска.

— А какво стана с малкото пръдливо момче на леля Мари?

— Уейн. Защити някаква степен по бизнес администрация в Калифорнийския университет.

— Хубаво.

— Коя зодия си? Риби?

— Да, струва ми се.

— Пише, че денят днес е подходящ да правиш дългосрочни планове и да намериш важен Скорпион. Предполагам, че това е твоят сладък дядко.

— Чакай. Коя зодия е през ноември? Това ли е Скорпион?

— Да. До двайсет и четвърти. Така пише.

— Добре. Тогава това ще е дългосрочният ми план. Ще се озъртам да го намеря…

След малко Ела каза, както четеше:

— Седемнайсет.

— Добре де — отвърна Ан, както четеше.