Урсула Ле Гуин
Четири и половина (3)

Тигрица

Ела беше с жълтата си рокля без ръкави, с черния лачен колан и черни, ефектни обеци. Беше напръскала косата си с лак.

— Кой ще идва? — попита Ан от канапето.

— Казах ти вчера. Стивън Сандис. — Ела изчатка покрай нея на тънките си високи токчета като цирково пони на кокили и остави след себе си лек мирис на лак за коса и парфюм.

— С какво си?

— С жълтата рокля от бутика.

— Имах предвид парфюма, глупачке.

— Не мога да го произнеса — извика Ела от кухнята.

— „Jardins de Bagatelle“.

— Точно така. Багател^[1], знам. Някога играех багател. Просто посочих на продавачката и казах: „Този“. Опитвах тестери в „Крим“. Харесва ли ти?

— Да. Снощи откраднах няколко.

— Какво?

— Няма значение.

Ан вдигна лениво крак и погледна по протежението му сякаш се прицелваше. Разпери пръсти като ветрило, за да направи мушка, събра ги, разтвори ги пак.

— Упражнения, упражнения, винаги прави упражнения — пропя и вдигна и другия крак. — Жарден, жарден на багателата.

— Какво?

— Нищо, мамо.

Ела се върна в дневната с ваза червени кани.

— Виждам Лондон, виждам Франция — отбеляза.

— Правя гимнастика. Когато дойде Стивън Сандман, ще лежа тук и ще правя двигателни упражнения: ха-ах-ха-ах-ха-ах-ха-ах. Кой е той?

— Сандис. От счетоводството е. Поканих го на по питие, преди да излезем.

— Къде ще излизате?

— Ще ходим в новия виетнамски ресторант. Имат лиценз само за бира и вино.

— Готин ли е? Стивън Сандалис?

— Не го познавам добре — отговори Ела превзето. — Всъщност, разбира се, познаваме се от офиса, от години. Разведе се с жена си преди две години.

— Ха-ах-ха-ах-ха — продължи упражнението Ан.

Ела се отдръпна, за да види подредените цветя.

— Добре ли изглеждат?

— Страхотно. Какво искаш да направя аз? Да остана ли да лежа тук, за да си показвам бикините и да дишам като куче?

— Мислех да седнем на верандата.

— Значи цветята са само за преминаването.

— А ти си добре дошла да дойдеш при нас, скъпа.

— Ще впечатлим този тип — заяви Ан, изправи се и зае поза полулотос. — Мога да си сложа престилка и да бъда прислужничката. Имаме ли престилка? Ами от онези малки бели шапчици? Мога да сервирам канапетата. Канапе, господин Сандако? Ка-на-пе, господин Сандал-ако-ако?

— О, мълчи — скастри я майка й. — Не бъди глупава. Надявам се да е достатъчно топло на верандата.

Върна се в кухнята.

— Ако наистина искаш да го впечатлиш — извика Ан, — по-добре ме скрий.

Ела веднага се появи на вратата с присвити устни. Малките й сини очи пламтяха като светлини на летище.

— Няма да те слушам, като говориш така, Ан!

— Исках да кажа, такава съм повлекана, виждат ми се гащите, не съм си мила косата, а и погледни стъпалата ми отдолу. Ужас!

Ела я изгледа свирепо още веднъж, после се обърна и изчезна в кухнята. Ан разплете краката си от полулотоса и стана. Отиде до вратата на кухнята.

— Просто си помислих, че предпочиташ да си сама. Знаеш.

— Бих искала да се запознае с дъщеря ми — заяви Ела, докато трескаво биеше сметана.

— Ще отида да се облека. Ухаеш страхотно. Ще му вземеш ума. — Ан подуши основата на врата й, сметановата, леко луничава кожа, в която се появиха две меки, заоблени бръчки, когато майка й обърна глава назад, леко разплакана.

— Недей, гъделичкаш ме!

— Вамп! — прошепна Ан зад ухото на майка си.

— Стига!

Ан отиде в банята и взе душ. Наслаждаваше се на звука и на парата, и на течащата гореща вода, остана там дълго време. Излезе гола в коридора, чу мъжки глас и тутакси скочи обратно, затвори вратата, но веднага я открехна, за да слуша. Бяха стигнали до каните. Измъкна се от банята и по коридора отиде в стаята си. Обу бикини и се мушна в рокля тениска, която се плъзна приятно по тялото й и обви заобления й корем с простима безформеност. Изсуши косата си с горещ сешоар, като я подръпваше с пръсти, сложи си червило и го избърса, провери резултата във високото огледало, после мина успокоена и боса по коридора, покрай каните, до малката, покрита с плочи тераса.

Стивън Сандис, облечен с хладно сиво сако от зебло и бяла риза, но без вратовръзка, стана и топло стисна ръката й. Усмивката му беше бяла, но не много. Приятно сивееща черна коса. Строен, със слънчев тен, стегнат, около петдесет, строги устни, но не нацупени, всичко под контрол. Небрежен, но без да се напъва да изглежда небрежен. Става. Добър избор, мамче, наливай „Жарден дьо Бар хотел“!

Ан намигна на майка си, която кръстоса глезените си обратно и каза:

— Забравих лимонадата, скъпа, ако искаш лимонада? В сандъка за лед е.

Ела беше последният човек от западната индустриална хегемония, който продължаваше да казва „сандък за лед“ или „канапе“, или кръстосваше краката си в глезените. Когато Ан се върна с чаша лимонада, Стивън говореше. Тя седна на белия плетен стол. Тихо, като добро момиче. Отпи глътка. Двамата бяха на втората си маргарита. Гласът на Стивън беше мек, с леко бръмчене или хрипкавост, много секси, мил глас. Изпий си сега лимонадата като добро момиче и се пръждосвай. Къде? Телевизорчето за корем в спалнята? По дяволите. Зарежи. Почакай, денят е хубав. Продължавай да играеш на гоненица в „Градините на багател“. Не можеш да ме хванеш. Какво казваше той за сина си?

— Е — въздъхна той. Въздъхна дълбоко отвътре, дълъг път. Вдигна очи към Ела с иронична, суха усмивка, подходяща за въпроса. — Наистина ли искаш да чуеш всичко това?

Очакваше ли да каже „не“?

— Да — отговори Ела.

— Това е дълга и тъпа история всъщност. Съдебните битки са тъпи. Нищо общо със съдебните епизоди на Холивуд. С две думи, когато с Мари се разделихме, бях толкова ядосан и толкова… объркан, наистина, че се съгласих с някои условия прекалено лекомислено. Накратко, принуден съм да стигна до заключението, че тя не е годна да се грижи за сина ми. Сега водим класическа битка за попечителство. Бих предпочел, честно, тя да няма дори и права за свиждане, но ще направя компромис, ако трябва. Съдиите са на страната на майките, разбира се. Смятам обаче да спечеля. И ще спечеля. Адвокатите ми са много добри. Само делата да бяха по-бързи. Много болезнено е да чакам отлаганията и процедурите. Всеки ден, който той прекарва с нея, ще трябва да бъде поправян. Все едно е болен от болест, за която съществува лекарство, и аз имам лекарството, но не ми дават да го приложа.

Виж ти. Такава убеденост и толкова тиха. Сигурна. Ан проучи лицето му отстрани. Хубаво, строго, добро, тъжно, като на Бог. Възможно ли е да е много, много заблуден? Възможно ли е да е прав?

— Да не би… тя пие ли? — осмели се да попита Ела и остави чашата си. Прозвуча боязливо.

— Не е стигнала до алкохолизъм — отговори Стивън по деликатно премерения си начин. Погледна надолу, към маргаритата си — само утайка. — Знаеш ли, не ми е приятно да говоря за тези неща. Бяхме заедно единайсет години. Бяха добри времена.

— О, да — промърмори Ела тъжно и се присви от болката, която се криеше в мекия му израз. Защо обаче той не се присви?

— Но — каза той. — Както и да е. Далече от мен! Бог ми е свидетел, че така трябва. Няма работа, но има кредитна карта. Къде отиват парите, които й давам за детето, един бог знае. За две години Тод смени три училища. Безпорядък, бохемство… и ако това беше всичко… но не е. Безпокоя се, защото детето ми е изложено на неморалност.

Ан се ужаси. Не беше очаквала това. Дългове, мръсотия, безпорядък, добре… но неморалност? Нейното дете щеше да бъде изложено на неморалност. Голо, меко, безпомощно, изложено. Тя щеше да го изложи, щом го роди. С това, че е майка, щеше да го изложи на мръсотията, безпорядъка, неморалността на женския живот, нейния живот. Баща му щеше да дойде от Ривърсайд със съдебна заповед на чиста, бяла хартия. Ще го вземат от нея, ще го вземат под попечителство. Повече няма да го види. Без право на свиждане. Без родителски права. Ще бъде мъртвородено, ще умре от неморалност, дори и преди тя да успее да го изложи.

Устните на Ела бяха присвити, очите — сведени. Стивън тъкмо бе изрекъл дума, която обясняваше всичко. И Ан не я бе чула. Дали тази дума не беше „жена“?

— Разбираш защо не мога да оставя момчето там — говореше Стивън и макар да не се присвиваше, несъмнено изпитваше болка, стиснал здраво подлакътника на стола.

Ела поклати глава с разбиране.

— И… приятелите на тази жена. Всички са един дол дренки. Надуват се.

Ан си представи армията чудовища.

Главата на Стивън се движеше в кратки, сковани спазми, докато говореше.

— И момчето е само в тази среда. С тях. На осем години е. Добро хлапе. Напрегнато като стрела. Не мога. Не мога да го изтърпя. Само като си помисля за тях… Той е с тях… Учи се… Това…

Всеки откос стакато я прострелваше като автоматичен огън. Остави чашата с лимонада на плочите, изправи се внимателно и се измъкна от Маргаритавил с неясна усмивка, кървяща, кървяща зла месечна кръв, колкото за девет месеца, през дупките, които той простреля в нея. Зад гърба й майка й каза някакви утешителни думи на мъжа и после се надигна, слаба и немощна, за да извика:

— Ан?

— Връщам се след минутка, мамо.

Когато мина покрай каните, пламнали в полуздрача, чу Ела да казва:

— Ан ще прекъсне колежа за година. Бременна е в петия месец.

Изрече го със странен тон, предупредително, гордо. Надуто.

Ан отиде в банята. Беше оставила старите си бикини, шортите и тениската разхвърляни наоколо, преди да вземе душ, а той щеше да дойде да пикае, преди да излязат, после щеше да влезе майка й и щеше да умре. Събра нещата. Дупките от куршуми бяха затворени от гласа на майка й. Кръвта се бе изпарила и се бе дестилирала в сълзи. Хълцаше, докато пускаше мръсните дрехи и мокрите кърпи в коша за пране, плачеше от благодарност, изми лицето си и отвори шишенцето „Жарден дьо Багател“, парфюма на майката тигрица, намаза ръцете и лицето си, така че да усеща аромата.