Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (56)

Епилог
Холдън

Холдън пусна пак записа. Стенният екран в каюткомпанията на „Росинант“ бе прекалено малък, за да се видят всички детайли на образа, уловен от камерите на „Селестин“. Но Холдън не можеше да престане да го гледа, в която и стая да се намираше. Една забравена чаша кафе изстиваше на масата пред него до неизядения сандвич.

Венера проблясваше в светлини по сложна схема. Тежкият облачен покров се вихреше, сякаш движен от буря с мащабите на цялата планета. А после се надигна от повърхността, повличайки след себе си част от венерианската атмосфера.

— Ела в леглото — повика го Наоми, а после се приведе напред и хвана ръката му. — Трябва да поспиш.

— Толкова е голямо. И как помете всички онези кораби от пътя си. Без никакво усилие, като кит, който минава през пасаж от гупи.

— Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Това е краят, Наоми — каза Холдън и откъсна очи от екрана, за да погледне към нея. — Ами ако това наистина е краят? Тук вече не става дума за някакъв извънземен вирус. Това е нещото, което протомолекулата е дошла да създаде. За неговата изработка е трябвало да използва целия живот на Земята. Би могло да е всичко.

— Можеш ли да направиш нещо по въпроса? — повтори тя. Думите й бяха сурови, но гласът й бе кротък и тя стисна с обич пръстите му.

Холдън се обърна пак към екрана и пусна записа отначало. Десетина кораба бяха отхвърлени от Венера, сякаш мощен вятър ги бе уловил и издухал като листа. Атмосферата се загърчи и закипя.

— Добре — каза Наоми и стана. — Аз си лягам. Не ме буди, когато дойдеш. Капнала съм.

Холдън кимна, без да откъсва очи от видеото. Великанската форма се огъна в аеродинамична стрела, като мокър парцал, дръпнат по средата, и отлетя. Оставената от нея Венера изглеждаше някак смалена. Сякаш нещо жизненоважно бе откраднато от там, за да се създаде този извънземен артефакт.

И той бе създаден. След всичката борба, след като човешката цивилизация бе потопена в хаос от самото й присъствие, протомолекулата бе свършила работата, за която бе дошла преди милиарди години. Дали човечеството щеше да го преживее? Дали протомолекулата изобщо щеше да го забележи сега, след като бе приключила със своето велико дело?

Холдън се ужасяваше не от края на едно нещо. А от Перспективата да започне друго, което е извън всякакъв човешки опит. Каквото и да се случеше сега, никой не би могъл да е подготвен за него.

И това го плашеше до смърт.

Зад него някой прочисти гърлото си.

Холдън се извърна неохотно и загърби картината на екрана. Мъжът стоеше до хладилника, сякаш винаги си е бил там, с омачкан сив костюм и шапка. Яркосиня светулка отлетя от бузата му и увисна във въздуха до него. Той я отпъди с ръка като досаден комар. На лицето му бе изписана неловкост и молба за извинение.

— Здрасти — каза детектив Милър. — Трябва да поговорим.