Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (15)

14

Олег видя пред себе си безкрайно черно-синьо пространство. Лъч светлина пронизваше тъмнината и се разбиваше в триъгълна жива вълна. В сянката на тази вълна висеше безсъзнателното му тяло.

Веднага стана ясно, че това разположение на триъгълното крило и на тялото му не е случайно и че светлината не стига до него, защото той е скрит зад триъгълното същество. Светлината знаеше само за триъгълника, върху който падаше. За нея този триъгълник беше всъщност Олег.

Изясни се и друго: мислите му бяха необходими на триъгълното същество, за да може то с тяхна помощ да привлече светлината и да я пропусне през себе си, като именно в резултат на това възникваха мислите. Съществото се хранеше със светлина, а самият Олег беше нещо като невидима стръв, на която тази светлина се хващаше. Самото му тяло също беше мисъл, само че много дълга и способна да поражда други мисли.

Впрочем хващането на стръв беше неподходящо сравнение — по-скоро триъгълникът го използваше, за да накара светлината да възникне в пространството. Светлината беше любов, милост, състрадание — и триъгълникът я поглъщаше, макар че в крайна сметка състраданието беше предназначено за Олег.

Би могло да се каже, че Олег играеше ролята на противотежест. Това можеше да се нарече и по всевъзможни други начини: блесна, морална необходимост, паметник на незнайния воин и даже отпадък, защото всичките му многобройни мисли бяха всъщност чисто и просто екскременти на триъгълното същество — онова, в което се превръщаше погълнатата от него светлина. Истината не се побираше в нито едно от тези определения, но макар че трудно се поддаваше на формулиране, сама по себе си беше проста.

Целият огромен човешки свят с народите и езиците му беше сложен заплетен помисъл, за чието съществуване се изискваше много, много светлина — и затова Олег беше принуден да мисли цял живот, тъй както кравата дъвче сено или робът на галерата движи веслото си, и всички негови размисли бяха част от една грандиозна мисъл.

Но не можеше да предяви претенции за това към никоя върховна инстанция, защото всъщност извън пределите на самия Олег нямаше нито помисъл, нито инстанция — той съществуваше точно с целта да мисли всичко това, а щом престанеше да го прави (така ставаше, когато тялото умре), мисленият от него свят изчезваше също толкова лесно и естествено, както изчезваше сянката след изключване на осветлението.

Светът, в който Олег беше прекарал целия си живот, в действителност беше сянка. Състоеше се от преработена от триъгълника светлина и приличаше на отработени газове от авиационен двигател, засмукващ в себе си бензин. Светът беше поток от нечистотии, вечен сумрак и тежест на верига, която караше часовника да тиктака, и никъде извън границите му не се знаеше нищо за него. С изчезването си той не нарушаваше никакви равновесия. Светлината ставаше невидима, когато пропадаше озареният от нея свят, и всички въпроси за това какво се случва изчезваха — защото нямаше кой да пита и да отговаря.

Олег осъзна, че вече не вижда тялото си. И тутакси се сети къде се е дянало. От центъра на триъгълника излизаше разклонение, което приличаше на полумесец. Между рогата му тлееше нещо подобно на съзнаващ разряд: точно там се зараждаха всичките му мисли. Тялото никъде не беше изчезнало, просто бе една от тях.

Олег разбра, че между краищата на този полумесец могат да възникнат колкото си поискат такива Олеговци, и всеки от тях ще усеща в себе си същото несъмнено „аз“, което се протяга от тъмнината към светлината, и когато един Олег прецъфти, на негово място тутакси ще се появи друг. И всичките тези непостоянства така или иначе размишляват за причината на съществуването си — някои смятат, че трябва да се молят на триъгълника, други пеят песни за него, трети мислят, че те и той са едно, четвърти го наричат с думата „ум“ и рецитират мантри, за да го успокоят, а пети пишат за него книги — и всичко това е необходимо с едничката цел през триъгълника да преминава колкото може повече възникваща в празнотата светлина.

Олег се помъчи да разбере много такива триъгълници ли има или само един — и осъзна, че въпросът е лишен от смисъл: за всеки човек той е свой собствен и не прилича на нищо друго.

Можеше да се каже, че тези същества са толкова, колкото са човешките умове — но можеше и да се каже, че съществото е само едно, а хората и човешкия свят изобщо ги няма, има само вечен двигател, задвижван от самоизмамата на някакво нещо, което всъщност го няма, макар и да мисли, че го има, и тъкмо в тази убеденост се крие самоизмамата. Всичко беше пресметнато, точно и красиво — с икономична, студена, космическа красота.

„Значи светът е устроен много разумно. Само че какво общо имам аз? Стоп, стоп, стоп… Кой аз? Онази триъгълна медуза?“

Стана му смешно и веселието отклони вниманието му по такъв начин, че той изведнъж проумя още нещо, най-зловещото и важното от всички. Проумя откъде е дошъл този триъгълник.

Не идваше отникъде. Олег сам го възпроизвеждаше във всеки следващ момент от битието, като вземаше набраздената повърхност около плавниците му за мисли. Ето в това се състоеше великата загадка и тайна.

Създателят въобще не беше триъгълникът. Създателят беше самият той. Но такъв създател, който даже не знае кой и кога го е продал във вечно сляпо робство.

„Господи — помисли си изумен Олег, — ама аз не съм човек… Та аз всъщност никога не съм бил човек… Аз съм ето тази светлина…“

Тъкмо това знание се съдържаше в лъча, възникнал в мрака, за да стигне до всички, които сънуваха този мрак. Събудеха ли се, те щяха да станат себе си и да се разтворят в светлината, а заедно с тях щеше да изчезне и сънуваната от тях мъгла със своя тайнствен и страховит властелин. Затова светлината беше закрита от полюшващото се триъгълно тяло — от всеки и от всички, а вместо светлината хората имаха писмено сведение, че Бог е светлина, което преминаваше от една свещена книга в друга. Самите хора бяха светлина — но светлината спеше и сънят й беше тъмнината.

Олег не биваше да знае това. Всичко друго, но не и това — и в мига, в който го научи, триъгълното същество разбра и направи нещо такова, след което той вече не можеше да вижда. А после не можеше и да диша.