Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (9)

8

Сянката стана на около две седмици, когато Олег за пръв път чу гласа й.

Разбира се, това не беше глас от физическо естество. Беше просто мисъл. Но не като останалите.

Олег не умееше добре да успокоява ума си и главата му винаги беше пълна с несвързани мисли, но на фона на умствения прилив тази мисъл се открояваше със странна чуждородност, с някаква метална ритмичност — и беше трудно да я вземе за своя, макар че всички останали мисли, даже най-дивашките и срамните, незабавно напираха да се регистрират в главата му точно в това качество. Освен това тя лесно се превеждаше на думи — сякаш вече беше излята от някого в удобна форма.

„Защо се занимаваш с това?“

Като разбра, че някой наистина говори с него, Олег трепна.

„Затова — помисли си той в отговор, — защото търся истината.“

„Нима истините са ти малко?“

Естествено, Олег не би тръгнал да води такъв разговор с човек. Но да лъжеш собствената си сянка, беше трудно — най-малкото защото гласът й се зараждаше на същото място, където възникваха всичките му сметки и намерения.

„Ами… Разбира се, работата не е в истината, неправилно се изразих. Просто ми се иска нещо чудесно.“

„Искаш чудо?“

Както му се стори, във въпроса прозвуча насмешка. В следващия момент го засърбя главата. Олег вдигна дясната ръка, подраска над ухото си и сянката се превърна в отчетлива антична амфора с една дръжка: той даже помнеше в кой музей е виждал такава.

„Това брои ли се?“ — попита сянката.

По всичко личеше, че е настроена съвсем доброжелателно.

„Не — отговори Олег. — Това е просто визуален ефект. Даже не ефект, а негова интерпретация.“

„А какво си готов да приемеш за чудо?“

„Чудото е… Това е, когато виждаш или научаваш нещо такова, от което всичко се променя. И вместо стария живот започва съвсем друг. Чудото трябва да е свързано по някакъв начин с истината. То не е безсмислен фокус. Чудото… Чудото отваря вратата към свободата!“

„Към свободата?“ — попита сянката.

Олег почувства, че претрупва речта си с твърде много съмнителни философски понятия и трябва да даде някакъв пример.

„Индийският екскурзовод, който ни запозна, говореше за един отшелник в планината. Този отшелник можел да лети в небето. Това е чудо.“

„А как е свързано с истината?“

„Най-пряко — отвърна Олег. — Когато хората видят нещо такова, те разбират, че животът изобщо не е това, което преди са им казвали…“

Сянката помълча малко.

„Думите ти звучат красиво — каза тя. — Но ги говориш не ти, а сянката. Сянката, която години наред смяташ за себе си.“

„Аз? Смятам сянката за себе си?“

„Да. Това, ако щеш, е чудо и същевременно истина. Единствено към свободата няма никакво отношение.“

„Можеш ли да говориш по-разбираемо?“ — попита Олег.

„Думите са необходими само на сянката. Аз ще говоря с теб по друг начин…“

Отново го засърбя главата — на същото място. Той машинално вдигна ръка — но сега вместо амфора с дръжка на стената изникна ясно различим вход в пещера, озарен от пламтящ вътре огън.

„Пещера?“ — попита Олег.

Сянката не отговори. След като почака малко, той разбра, че продължение няма да има.

По време на диалога Олег нито за секунда не губеше контрол над събитията. Той помнеше, че седи на леглото в празно крайморско бунгало и разговаря със сянка. При това допускаше, че целият разговор като нищо може да е една фантазия, нещо като сън наяве, в който Олег приема собствените си мисли за реплики на сянката.

От тази гледна точка спокойно можеше да се каже, че той взима самия себе си за сянка. Но на него му беше заявено, че приема сянката за себе си. Това му се струваше неразбираемо.