Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (4)

3

На другия ден сутринта той се запъти към плажа с твърдото намерение да зададе на сянката някакъв въпрос. Разстла чаршафа си на оранжеви „омове“ до една преобърната лодка и седна с гръб към слънцето. Когато мислите в главата му се поуталожиха, Олег отмести поглед от лодката към пясъка, където вече го очакваше сянката.

Пред него стоеше странно същество с широк таз, чиито рамене стремително се смаляваха и завършваха с малка ръбеста глава. Олег го гледа съсредоточено почти половин час, но нищо интересно или необичайно не се случваше. Вярно, от време на време започваше да му се струва, че сянката се извисява над него — сякаш беше огромна, нагрята от слънцето до трепкащ силует статуя от тъмен камък, до която той е допълзял през пустинята.

Скоро разбра, че при желание може да задържи това възприятие. Започна да му се струва, че се намира в подножието на статуята и я вижда в същия ракурс, в какъвто мравката вижда надвиснал над нея човек. За миг си спомни за древните богове, на които някога човечеството се е кланяло — сигурно са били точно такива.

„Въпрос — сети се той, — да задам въпрос…“

Олег няколко секунди се рови из разнородната умствена плява, тутакси напълнила главата му. Кой знае защо му се струваше, че въпросът трябва да е сериозен.

„Какво ме чака?“ — формулира накрая той.

В първата секунда-две нищо не се случи, а после вляво от статуята изникна скала от същия тъмен камък и бавно се стовари отгоре й, като погреба под себе си каменния исполин. Всичко стана в пълна тишина, като по време на епична катастрофа, когато разстоянието до наблюдаваните обекти е твърде голямо за звуковите вълни.

След това вече беше невъзможно да си представя статуята — а щом тя изчезна, Олег видя сенките на две тлъсти лелки, които вървяха зад гърба му по плажа. Женски глас каза на руски:

— Струва ми се, че имам язва. Тази сутрин се събуждам и ей тука ми тежи…

Една от сенките прокара ръка по средната част на тялото си.

— Защо непременно язва — разсъдливо рече втората, — може да е от тяхната масала. Тук масалата е такава, че никаква язва не ти трябва…

Олег не се сдържа, извърна глава и погледна отминаващите жени. Те приличаха на нискобюджетно представление в куклен театър: все едно някой беше взел две презрели круши и шаваше с отекли пръсти под тях, за да изобрази крака.

„Какво означава този отговор? — помисли си той. — Язва ли ще получа? Впрочем това нали не го каза сянката, а лелката… Не. Смисълът явно е в това, че едната сянка се вряза в другата и те се сляха в едно цяло така, че се изгуби всяка представа за индивидуалност… Сливане с първопричината? Среща с Бога? Или… Хм… Среща с жена?“

Това наистина беше актуално — и при всички случаи по-хубаво от язва. Последната любов на Олег си отиде преди около два месеца.

Девойката Катя изглеждаше съвсем добре, пушеше трева и слушаше групата The Third Man — преживял много несгоди женски глас, който пееше на английски как няма ни днес, ни утре, а само вечност сега и още нещо за Говинда (Катя даже беше наясно, че това е аспект на Кришна, който пасе крави, със същия корен като думата „говеждо“). Тя също така се интересуваше от книгите на Ошо и от йога, но в края на краищата се отказа да използва съвместно половия акт като символ на цялостното преживяване на битието и отиде да живее с един зъболекар азербайджанец.

Олег забеляза, че е потънал в неприятни спомени и се по-стара набързо да ги пропъди. Засега опитът за общуване със сянката се развиваше незадоволително.

„Ако това е указание — помисли си той, — значи и за него мога да попитам сянката. Защото за всичко трябва да питам само нея… И така, това указание ли е? Среща с Бога? Среща с жена? Какво е това?“

Олег направи нов опит да се съсредоточи, но концентрацията му беше нарушена и колкото и да се взираше, не успяваше да види на мястото на сянката трепереща от горещината статуя. Може би причината беше, че слънцето вече грееше високо в небето и сянката бе изгубила сутрешната си треперливост — сега стоеше по-встрани, беше се скъсила и сгъстила. Хрумна му, че сега тя прилича на огромна стрелка на часовник.

Тази стрелка сочеше синя постройка с керемиден покрив. От плажа се виждаше само ъгълът й в една пролука между палмите.

„Така — помисли си с облекчение Олег, — по-ясен знак от това просто не може да има… Трябва да отида да погледна.“

Постройката, затисната между задния ред плажни бунгала и зида на крайбрежния ресторант, се оказа „център за аюрведичен масаж“. Въпреки ранния час центърът вече работеше, нещо повече, дори имаше опашка, състояща се от двама прогресивни рускоезични израилтяни (Олег направи последния извод въз основа на конопено-ивритните им потници). И двамата бяха плешиви, с очила, имаха леко ботанически вид и бяха увлечени в разговор.

— Какво представлява бракът от гледна точка на физиката на процеса? — питаше единият. — Това е, когато човек си вземе ебане за из път в бъдещето, а то се вмирише.

— Именно — кикотеше се вторият и хвърляше тревожни погледи към Олег. — Жената предлага крайно некоректен договор. Да купиш за всичките си пари много, ама много от един продукт, на едро и за цял живот. Само че продуктът бързо се разваля! Даже ако в началото ти е добре, много скоро ще ти стане зле. А на мъжа му трябва малко, но да е прясно и различно. И това впрочем е повеля на природата, която изисква разпространение на генома, а не мнение на някаква църковна общественост или на група феминистки в климактериум, които в този живот вече може да чукне само някой инсулт. Накратко, твърде различни бизнес планове…

От този разговор вече ставаше ясно каква аюрведа се предлага тук (в такъв ранен час, учуди се Олег — явно положението е кризисно). Обикновено такива приключения не го блазнеха, но днес напътствието на сянката беше прекалено ясно.

Аюрведа мамчето беше застаряваща дебела жена. Тя приемаше под една гравюра с изображение на раджа, който вкусва от радостите на живота с помощта на две закръглени от много мас шакти. Мамчето попита какъв масаж ще желае господинът. След като чу, че е онзи същият, го извика зад пердето. Олег вече се уплаши, но се изясни, че все пак тя не е имала предвид себе си.

Впрочем така или иначе нямаше на какво да се радва. Останалите две масажистки се оказаха почти толкова дебели, колкото и аюрведа мамчето, само че по-млади. Той, разбира се, знаеше, че в местната еротична традиция женската закръгленост се смята за лукс, нещо като допълнителен комплект златни украшения — защото се вижда, че раджата не кара шактите си да се хранят със супа от кундалини. Но все пак пренастройването на възприятията не му се получи веднага.

По време на грижливо гумираната процедура Олег не мислеше за преживяването си, а за това, че братята му по език и култура, които шумно си почиваха зад пердето, можеха да се въоръжат с още една бизнес стратегия: да допълнят чаршафа с дупка за члена, с който религиозните ултраортодокси покриват приятелките си, с разгърнато на лицето им списание „Плейбой“. Тогава, ако често се сменят списанията, взетото за из път в бъдещето можеше да стигне за дълго време даже при некоректен бизнес план.

През целия следващ ден Олег с неудоволствие си спомняше за двамата израелски туристи — сякаш точно те бяха виновни за моралното му падение.

„И защо толкова обичат Гоа? Сигурно им напомня за Вавилонския плен…“

Той следеше и сянката с леко отвращение. Но нямаше в какво да я обвинява — тъкмо обратното, тя се стараеше както умееше. Невинна еднодневка — какво друго можеше да предложи?