Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (3)

2

На другата сутрин посърналите след ветеринарния трип московчани започнаха да се стягат за връщане в късото черво. Вярно, мексиканският убиец, който шумно се възмущаваше от местните антисанитарни условия и наглата немарливост на аборигените, настоятелно предлагаше да отидат във Варанаси („да видим как ги горят тия отрепки“), но не успя да убеди мускетаря да пътува до свещените огньове на бреговете на Ганг — последният се чувстваше отпаднал.

Олег окончателно затвърди мнението си, че основният проблем на високовъглеродните момчета е мотивацията — тя се появява само по време на тренинга, когато трябва редовно да рапортуват пред строя за свършената работа, а после изчезва и те се превръщат в същата субстанция, каквато са били по-рано, само че с дупки от вилица. Впрочем лайфспринг възпитаниците плащаха добре и той реши да не споделя с тях тези си мисли.

След като качи московчаните на самолета, Олег преброи парите. Като прибавеше негласно икономисаното, изтупаният златен прашец му стигаше за цели три месеца скромен живот в Гоа. Щеше да има даже за полет дотам.

Отначало Олег се засели на Палолем — това беше любимият му плаж на юг. В малкия уютен залив никога не се надигаха големи вълни, палмите растяха досами водата, а сутрин, горе-долу от шест часа, когато рибарите стоварваха улова на брега, започваха страшно да грачат привлечените от рибата врани — точно като в Москва. Приятно беше да се събуди от граченето им, да погледне през тъмния прозорец, вече съвсем да се увери, че си е у дома и че отвън е декември — а после да си спомни, че след час може да отиде да се изкъпе.

Докато крачеше по сутрешния плаж покрай спящите крави и напиращите да му стиснат ръката продавачи на бижута, Олег поглеждаше към сянката си. Сянката го гледаше мълчаливо и на Олег му хрумна, че за нея времето тече в обратна посока.

Сутрин тя беше дълга и слаба, с позорно тесни рамене и прекършен врат, а по пладне се превръщаше в набит здравеняк с малка глава. Вярно, после пак започваше да се издължава. В крайна сметка сянката се раждаше изнурен старец, в продължение на няколко часа се подмладяваше, а после пак поемаше към смъртта. Олег нарисува на пясъка графика: възрастта на сянката се променяше в хода на деня по такъв начин, че линията й напомняше буквата „V“ с най-ниска точка по обяд.

„Интересно — помисли си той, — ако човек се раждаше на седемдесет, а към средата на живота си се подмладяваше до петгодишна възраст — и после пак започваше да остарява? По обяд щеше да има тяло на дете и опит на възрастен…“

Следващото му откритие беше всъщност нещо очевидно, за което той просто не се беше замислял досега.

Сянката изживяваше целия си живот за един ден. А той вече беше чукнал трийсет и пет. Значи нямаше една постоянна сянка — имаше по триста шейсет и пет всяка година, а за целия му живот пред него се бяха извървели над десет хиляди от тези странни, живеещи на обратно същества. И само пълната им прилика едно с друго и мълчаливостта им му позволяваха толкова дълго да се заблуждава, като мисли безкрайната им процесия за един и същ спътник.

„Но тогава какъв е смисълът да се говори със сянка? Какво може да знае тя, щом живее по-малко от най-дребното насекомо?“

Като се замисли, Олег разбра, че нещата не са толкова прости. Пеперудата еднодневка (той помнеше отнякъде, че се казват „ефемериди“) наистина живееше само един ден — но едва ли някой на нейно място би ценил този ден повече от нея. За нея това наистина беше онзи last day of your life^[1], за който пееше някога Фил Колинс. Значи никой не можеше да даде по-добър съвет как да се разпореди с него…

Олег влезе в едно интернет кафе, цялото облепено с портрети на белобрад старец пред горящ на олтара огън (разговорливият стопанин каза, че това е минало въплъщение на Сай Баба), с мъка състави думата „ефемерида“ от копипейстнати руски букви, вмъкна я в прозорчето на Гугъл и прочете:

Поразително красив е предсмъртният танц на еднодневките. Тези леки и нежни насекоми с прозрачни крилца живеят само един ден или даже няколко часа. Те излизат всички заедно от ларви, живели във вода 2–3 години, за да изтанцуват в небето брачния си танц и да умрат. Характерният им полет може да се наблюдава в тихи ясни вечери. Отначало с бързо размахване на крила еднодневките се издигат нагоре. После замират и благодарение на голямата повърхнина на крилата си бавно, като с парашут, се спускат надолу…

По някаква причина го впечатли това, че ефемеридите летят във формата на същата онази буква „V“, която той нарисува на пясъка, докато мислеше над възрастта на сянката.

Когато излезе навън под догарящия ницшеански залез (след няколко пътувания до Варанаси всички индийски залези му изглеждаха като кремация на Бог), от краката му на изток се проточи тъмен силует. Докато шареше из интернет, сянката го беше чакала зад вратата.

Изведнъж го споходи още една догадка. Краткият живот на сянката, както по всичко личеше, беше разбит на периоди на бодърстване и сън. Сън бяха моментите, когато облаци закриваха слънцето или той влизаше в някоя сграда — тогава сянката временно изчезваше. Ако както в това интернет кафе на стените светеха разноцветни лампи, тя се удвояваше или утрояваше, променяше формата си и това бяха нейните сънища. Но ето че Олег излезе на вечерното слънце, тя се събуди и го заговори — и в главата му се роди тази мисъл.

Вече няколко дни сенките като че ли се обръщаха към него. А той все не се решаваше да влезе в разговор с тях.

„Утре“ — помисли си Олег.