Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (16)

15

Светлината все пак победи — но след това се измести нагоре и стана непоносимо изгаряща. Горещината се усещаше даже през затворените му очи. Олег лекичко ги отвори и през сияещата с цветовете на дъгата ципа на миглите различи две надвиснали сенки. Те като че ли бяха от същото естество като самия него.

Някой го потупа по бузата. После познат глас каза на английски:

— Жив е. Диша.

Двете сенки се спогледаха и в едната Олег разпозна съдържателя на къщата за гости. Втората беше индийски полицай — кръглолик, мустакат и несъмнено корумпиран като вагина на вавилонска блудница… У дома, помисли си Олег, аз съм у дома…

— Ей, чуваш ли ме?

— Да — отговори той. — Боли ме глава. Какво е станало?

— Пожар — каза съдържателят на къщата за гости с такъв тон, сякаш даде заповед „Огън!“ на наказателен взвод.

Наоколо наистина миришеше на някаква гадост — като че ли на изгоряла перушина. Олег извъртя очи встрани и видя бунгалото си — изглеждаше цяло-целеничко, но през отворената врата продължаваше да излиза синкавобял дим. Самият той лежеше на голата земя на няколко метра от входа. Слънцето светеше право в очите му.

— Проклетата ти лампа — каза съдържателят. — Откачила се от тавана, паднала на леглото. Жиците дали на късо, искра, пожар — а ти спиш. Възглавницата се запалила, за малко да се задушиш насън. Добре че забелязахме дима. Едва успяхме да те измъкнем. Възглавницата изгоря. Одеялото също. Ще платиш всичко.

Олег искаше да каже, че от акумулаторите и инвертора по никакъв начин не е могло да се получи късо, защото веригата има предпазител, но реши да не спори с очевидните факти.

Разнесе се напориста източна мелодия — някаква сладникава смесица от рап и музикални реверанси едновременно към исляма и хиндуизма, опакована в един претендиращ за пълно световно господство рингтон. Съдържателят се опули зловещо — явно за да покаже на Олег, че не бива да се отпуска — и тръгна по посока на телефонния звън.

— Какво всъщност е станало тук? — попита полицаят.

— Аз видях… Видях…

— Какво видя?

Олег се помъчи да си спомни какво точно е видял. Оказа се сложно. Като че ли беше сънувал: в съня се гмурна на много голяма дълбочина, на която всичко беше черно-синьо, и си игра със странна медуза, а после тя му причини болка. И през цялото дълго време, докато се издигаше на повърхността, се мъчеше да не забрави нещо изключително важно, което трябваше да каже на хората.

Но когато се опита да го съобщи на внимателно слушащия полицай, то се оказа пълна безсмислица — като камък, който под водата изглежда скъпоценен, а на повърхността се превръща в обикновено речно камъче:

— Ами този наш свят, в който живеем… Цялото това творение… То съществува скришом и абсолютно незабележимо… И е устроено по такъв начин, че ако някой от елементите му започне сериозно да се интересува от въпроса за естеството и предназначението на творението, този елемент незабелязано изчезва и след това творението пребивава… Никъде…

Полицаят кимна с разбиране и направи изразителен жест — сякаш се убоде със спринцовка в дебелия задник.

— Така ли? — попита той на руски.

— Не, не аз — честно отговори Олег, — а лайфспринг плюс плюс. И не тук, а край Бангалор.

Полицаят кимна още веднъж и се надвеси над него така, че да огледа зениците му.

Главата му с грижливо сресана коса закри слънцето и на Олег за миг му се стори, че около нея трепти прозрачен триъгълник, по който като по плавниците на скат пробягва бърза безспирна вълна. Нещо студено го убоде под лъжичката, но главата на полицая се върна на предишното място и видението изчезна.

— Всичко е ясно. С лайфспринг в тази страна можеш да си докараш големи проблеми, приятел. Като начало трябва да съставим протокол и да те тикнем зад решетките. Но засега…

Полицаят се огледа и вдигна дебел пръст във въздуха.

— Засега все още можем да оправим нещата. Ще го обмислим ли, or else^[1]?