Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (14)

13

Отначало получи пристъп на ужас — реши, че е умрял.

Само че преживяването противоречеше на традиционните описания на следсмъртие. Виж, ако тялото му лежеше в леглото с разкривено лице, а самият той беше изплувал от бунгалото и бе полетял към немитото индийско небе, тогава такова предположение щеше да бъде уместно. Но нищо такова не се случваше. Едно беше ясно: все още можеше да мисли — малко вяло, като в полусън, но съвсем свързано.

Олег се опита да размърда ръка. Вече нямаше никакъв контрол над тялото си. Нямаше контрол и над мислите си — те просто се сменяха една с друга. Самият той беше нещо подобно на разливащо се по стената мислопетно, където предишната мисъл изчезваше под следващата.

Мислите несъмнено бяха сянка. Само че ги хвърляше не тялото, което седеше пред него, склонило глава, а нещо друго.

Олег се погледна много внимателно.

Лицето му с изключени очи и увиснала челюст изглеждаше като карикатура на католически светец, подложен на мъчителна екзекуция и възсиял накрая като многоватов Св. Дух. Причината беше не в особената одухотвореност на познатите черти — тъкмо тя изцяло липсваше, — а в това, че главата му стоеше точно в лъча на фенера, чиято светлина се беше превърнала в ярък нимб.

Впрочем нямаше защо да се учудва — тъй като сега беше сянка, накъдето и да увиснеше главата му, тя пак щеше да се озове точно в лъча на фенера…

Тази мисъл, както и всички останали, дойде отвън, но този път Олег забеляза точно откъде.

В бляскавия нимб около главата му нещо слабо се плискаше и всяка възникваща мисъл отначало беше такова плискане. По-точно мисълта се появяваше, когато светлината хвърляше сянката от плискането на стената.

„Какво е онова там? — помисли си Олег и се вгледа в ореола от светлина. — Някаква медуза ли?“

Тутакси осъзна, че е видял тази мисъл да преминава във вид на лека вълна по лявата част на нимба.

В пространството между главата му и фенера висеше някакво полупрозрачно същество.

Това, разбира се, не беше медуза — просто никаква друга аналогия не му идваше наум. Но вината беше не негова, а на самата медуза, защото вълнообразното движение на тялото й бе самото това сравнение, а после и мисълта за несъстоятелността на такова сравнение. Движението приличаше на безкрайна вълна, търкаляща се по прозрачна тъкан.

Олег не виждаше изцяло това същество — различими бяха само краищата на тялото му, които трепереха в нимба от светлина. Всъщност по форма то приличаше повече не на медуза, а на елха — такава, каквато я рисуват на новогодишните картички.

Беше триъгълно, с криле, които се събираха в горната си точка — и по тези криле преминаваха вълни на съгласувано трептене, сякаш там работеха два архимедови винта (Олег си помисли и за крачета на много бърза стоножка). Това прозрачно трептене беше свързано с мислите му също толкова непоколебимо и еднозначно, колкото въртенето на велосипедното колело — с мяркането на бягащия под гумата асфалт. Той чувстваше, че мислите му възникват в центъра на триъгълника, а прозрачните криле само им задават ритъм и интензивност, но неговата собствена глава му пречеше да види нещо повече.

Скоро Олег забеляза, че ако съсредоточи вниманието си върху тези трептящи криле, движението им се забавя — или може би времето се разтяга. Тогава мислите ставаха по-малобройни. Той опита да ги спре напълно — бягащите по края на триъгълника вълнички замряха и се превърнаха в неподвижна вълна.

След минута или две немислие на Олег взе да му се струва, че фокусът на зрението му се измества и той започва да вижда събитията отстрани. Не можеше да разбере как е възможно това, след като е все така залепен за стената. Но после осъзна, че стената, леглото и лампата вече са изчезнали някъде.