Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (13)

12

За сянката възрастта на пълнолетието беше един лунен месец.

Той не помнеше откъде е научил това, но предполагаше, че от самата сянка. Тя можеше да му изпрати съобщение в кратък сън, в какъвто Олег често потъваше по време на съзерцанията си, или да му прошепне нещо в ухото, докато умът му е зает с друго.

На двайсет и деветия ден от практиката той седна на мястото си между фенера и стената с известно опасение. Но нищо необичайно не се случи. На трийсетия ден — също. А на трийсет и първия Олег реши сам да прояви активност.

Рано сутринта той седна пред стената и изпробва всичко — чашата, тризъбеца на Шива, копието на съдбата и още много междинни безименни комбинации. Това не направи никакво впечатление на сянката. Минаха повече от два часа и краката започнаха да го болят. Тогава изведнъж кресна на стената:

— Ще говорим ли?

Колкото и да е странно, това подейства. Сянката отговори веднага — нещо повече, Олег чу точно това, което искаше.

„Мислиш си, че в разказа на Платон за пещерата има таен смисъл. Също и в изображението на танцуващия Шива…“

Точно така, съгласи се той.

„Такъв смисъл наистина има. Но даже ако се осведомиш за него, едва ли ще го проумееш. И със сигурност няма да го запомниш за дълго.“

Олег изрази пълна готовност за подобно ограничение.

„Освен това — добави сянката някак тъжно — такова знание е достъпно само за сенки… Но точно тук няма да има проблем. И още — един от нас ще плати за него с живота си…“

Последното му допадна значително по-малко. Той зачака продължение, но сянката мълчеше и скоро стана ясно, че е решила да се ограничи с тези неясни и страховити думи.

Олег поиска да стане от леглото, но изведнъж забеляза, че сянката му е добила някаква странна плътност и гъстота. Изглеждаше така, сякаш я бяха покрили с черна маслена боя. И освен това сега имаше дълбочина, като че ли стената отзад беше станала вдлъбната.

Той изумен видя, че когато върти глава от една страна на друга, със сянката нищо не се случва — тя остава неподвижна. Олег вдигна ръка и я размаха във въздуха. Черният контур на стената даже не трепна, а следа от ръката не се появи.

Това беше просто невъзможно.

Той предпазливо доближи длан до сянката и усети как някаква сила засмуква ръката му в тъмнината. Първо беше едва доловимо, но колкото повече се приближаваха пръстите му към тъмното петно, толкова по-мощно ставаше притеглянето и когато Олег си помисли, че може да не успее да отдръпне ръката си, вече беше късно.

Пръстите му залепнаха за стената и в следващия момент стана нещо немислимо — те минаха през нея и една непреодолима сила го дръпна от леглото, прекара го през стената, сякаш от другата страна някой много сериозен, който не можеше да се задоволи с обикновено ръкостискане, беше решил да се запознае по-отблизо с него. Дърпането бе рязко и грубо, но Олег точно се вписа в черния контур на сянката — като куршум в цев.

Зад стената зейна нещо като шахта: отначало имаше миг на безтегловност, а после му се стори, че пада надолу, само че това долу се намираше не там, където му е мястото, а точно отпред. После Олег като че ли се закачи със слънчевия сплит за някаква кука и силата на инерцията го обърна с вътрешността навън. Не болеше, но беше толкова главозамайващо, че той загуби съзнание.

Когато се опомни, видя нещо странно.

Беше извън кожата си в най-буквалния смисъл. Тялото му, голо до кръста, с раирани памучни гащи, седеше точно срещу него в поза „лотос“.

Трудно му беше да гледа собственото си лице, защото зад тила му като слънчева корона грееше ясна бяла светлина. Но все пак се виждаше, че седящият или спи, или е загубил съзнание. Очите му бяха останали полуотворени — само лицето изглеждаше някак оглупяло, изхлузено надолу, и долната челюст висеше.

Олег си помисли, че прилича на тираджия, заспал зад волана. Или на пиян зрител в кино, заплеснал се в лъча на прожекционния апарат, който със светлината си е заковал душата му за екрана.