Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Созерцатель тени, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD(2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015)

Издание:

Виктор Пелевин. Ананасов компот за прекрасната дама

ИК Прозорец, София, 2013

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-789-3

 

Виктор Пелевин

Ананасная вода для прекрасной дамы

Эксмо

 

Предпечат: Калина Павлова

Печат: Инвестпрес АД

История

  1. —Добавяне

10

На другия ден Олег се опита да общува с отражението си в басейна на съседния хотел, но зли и умни индийски деца му попречиха. В резултат на това само се надиша с хлор. Явно още не беше готов за тази практика.

Затова пък след обяд стана нещо необичайно.

Случи се, след като той вече от около час седеше в лъча на фенера и съзерцаваше черния силует на стената. Същевременно се мъчеше да контролира ума си, но целият му контрол се свеждаше до мисълта за такъв контрол, която изплуваше в промеждутъка между други мисли, възникващи неизвестно къде и как, без някой да ги е викал. Кой знае защо, контролиращата инстанция никога не беше нащрек за появата на онова, което трябваше да следи, затова пък през цялото друго време, бодра и звънлива, присъстваше най-очевидно.

Олег си спомни един анекдот от античната история: за лежащия в бъчвата си Диоген и Александър Македонски.

„Какво искаш, кинико?“

„Не ми закривай слънцето.“

Отговор, достоен за остроумна сянка.

Олег си представи Александър в пълно бойно снаряжение, обграден от ореол от слънчева светлина. Гледката, разбира се, беше страховита. Философските диалози с властите би следвало да се филтрират — Диоген извадил късмет, а виж, Архимед го заклали направо над чертежите му. И на Сократ му се наложило да изпие отрова и така и не успял да види кой там се разхожда по междинния път… Кой знае защо, от тази мисъл му призля.

Олег си помисли, че всеки опит за успокояване на ума, предприет от самия ум, прилича на желанието на сянката да махне предмета, който й закрива слънцето. После му хрумна, че пространството на мислите е едноизмерно, защото мислите винаги изникват една подир друга като следвани една от друга отсечки от права. Клин клин избива, затова, докато се мъчат да контролират ума си, хората се молят или рецитират мантри…

Той се сети за мантрите, машинално занарежда „ом намах шивая“ и след няколко минути забеляза, че както винаги без особен проблем мисли отвъд свещеното мърморене: мантрата започна да се повтаря механично и Олег можеше да не й обръща внимание, все едно е бръмчащ хладилник или музика от радио в съседна стая.

В съзнанието му присъстваха и други едва забележими мислошлейфове, които като че ли мислеха сами себе си, без да изискват от него нито внимание, нито дори участие. Но и те се виждаха последователно: за да осъзнае някой от тях, трябваше да престане да забелязва останалите.

„Колкото и латерни да работят в главата ми — помисли си Олег, — аз така или иначе мога да се намирам само на едно място…“

Пространството на мисълта беше едноизмерно по много проста причина: единственото му измерение беше самият той. И отново си припомни Платон:

„Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях…“.

Интересно. Олег никога по-рано не се беше замислял за това, но такова дълго изречение можеше да се възприеме по един-единствен начин — като го промушиш дума по дума, подобно на конец, през игленото ухо на онова единствено измерение, което той току-що откри.

Това ставаше много бързо, но при желание можеше да се види как точно: с всяка дума общата картина се усложняваше и проблясваше в съзнанието като изображение, създавано от пробягващ по кинескопа електронен лъч.

„Светлина — да — им — идва — от — огън…“

Появи се нещо, което приличаше на мюсюлмани, забили чела в пода, с ярко осветени откъм гърба халати.

„Който — гори — отвисоко — и — далече — зад — тях…“

Появи се подобие на огън, който се издигна навръх една планина и се превърна в ярка точка.

А после стана нещо неочаквано — между него и тази точка профуча бърза сянка, сякаш някаква птица за миг засенчи с криле източника на светлина.

Олег успя да види накъде отлита птицата — тя описа няколко кръга в тъмнината, стрелна се встрани и кацна на някаква равна плоскост. Той се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че вижда собствената си сянка на стената пред леглото.

От уплаха непохватно тръсна глава и усети болка във врата — като че ли беше успял да разтегне някакъв мъничък мускул.

Явно сянката искаше повече внимание.

„Ето защо за духовно богатия човек е толкова трудно да отиде в рая — помисли си Олег. — Защото в главата му има твърде много камили, с които за нищо на света не иска да се раздели. Кервани със съкровища. А раят е иглено ухо.“