Виктор Пелевин
Съзерцателят на сенките (10)

9

Вечерта Олег похарчи за интернет над триста рупии, но затова пък си преписа няколко занимателни откъса от текстове, намерени в Гугъл покрай думите „сянка“ и „пещера“.

Най-голямото му откритие стана Платоновият мит за пещерата, за който той не беше и чувал досега. Порази го диалогът между Сократ и момчето Главкон (бъдещ Главен конструктор, реши Олег):

Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена, както издигат фокусниците преграда пред зрителите, над която показват фокусите си.

Всичко беше вярно — и за оковите (лайфспринг възпитаниците от късото черво градяха целия си бизнес върху въображаемото им изпиляване), и за светлината, идваща отзад (в последно време той отделяше на това най-малко час на ден). Но не беше ясно какъв е този път между огъня и затворниците и кой точно ходи по него.

Като прескачаше някои неща, Олег си преписа най-важното:

… край тая стена хора, които носят различни вещи, стърчащи над стената, статуи на хора и фигури на животни, направени от камък и дърво по различен начин. И естествено, едни от тия, които ги носят, говорят, а други пък мълчат… Нима ти смяташ, че тия затворници както у себе си, така и помежду си, са видели нещо друго освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата?

…

— Ти рисуваш невероятен образ и невероятни затворници!

— Подобни са на нас.

Но най-поразителното беше, че в текста на Платон се посочваше същата техника, на която младият индиец обучи Олег. Нещо повече, бяха представени и други сродни методи — явно отнасящи се до същата древна тайна система:

Отначало най-лесно би съзерцавал само сенките, а след това отразяващите се във вода фигури на човеци и на други предмети, а накрай и самите предмети. А предметите на небето и самото небе би наблюдавал по-лесно нощем, когато ги наблюдава при звездна и лунна светлина, отколкото денем при слънце и слънчева светлина… Само след всичко това, смятам, той може да гледа слънцето, и то не изображението му във вода и на чуждо място, а самото слънце в собствената му среда, каквото е в действителност.

Разбира се, само истински хуманитарен философ би могъл да приеме това за алегория на „учението за идеите и техните илюзорни материални сенки“, мислеше си Олег, нищо чудно, че вече от много векове момчетата са престанали да пускат на тази социална група.

Текстът на Платон безспорно беше магическо ръководство — пътна карта, от която се бе запазил само къс. Той приличаше на средновековна постройка върху античен фундамент и съдържаше твърде много разнородни елементи.

Един слой съдържаше в себе си отломка от древно знание. Останалите се състояха от разтвори на литературен гипс — стройни периоди и сговорчиви Главлити^[1], добавени от компилатори и преписвачи (може пък, мислеше си Олег, гърците още в древността да са обичали подправената отчетност, с което се обяснява ярката следа, оставена от тях в античната история).

„МЕЖДИНЕН ПЪТ“ — изписа той с пръст върху масата. Както можеше да се очаква, на мръсната дъска не останаха никакви следи.

Олег излезе от интернет кафето и бавно тръгна към къщи.

Вечерта беше прекрасна. От брега тежко боботеше нетрадиционна музика. Показа се седящо на стълбите момиче с червена фланелка — видът му беше много приветлив, със сигурност дължащ се на някакви вещества. После покрай него се изниза едно култово кафене за пушене на трева, някога дървено, а сега облицовано с фаянсови плочки, но все още претендиращо да е ъндърграунд.

По масичките на открито седяха изгорели туристи от Германия, гледаха пухтящите на метър от лицата им индийски самоделни таратайки и се пропиваха от местния колорит. Един прясно подстриган а ла Хитлер с гирлянда от жълти цветя на гърдите явно вече беше успял да посети местен фризьорски салон.

Олег стигна до малка къщурка със странна витиевата архитектура, която най-вероятно беше някогашен португалски параклис — не му се вярваше, че аборигените са могли да вложат толкова труд в една съвсем миниатюрна сграда. На стената й се виждаха няколко графити, включително два рускоезични: традиционното за тази местност „Защо?“, написано със зелен спрей, и богохулното „параклис на неебаната майка“, ситно и черно.

Той се намръщи и си помисли: „Шиваит не би написал такова нещо. Това сигурно е или някой санясин на Ошо, или направо агностик…“. Графитите на други езици не можеха да се прочетат.

Олег се спря в лъча на една улична лампа, вдигна ръце, свити в лактите, и се превърна в свастика с два ампутирани края. Тутакси обаче се уплаши, свали ръце и продължи нататък.

Не беше ясно как вече почти триседмичната сянка, която той отглеждаше в бунгалото си като конопен храст, ще се отнесе към това кривене под уличната лампа.

Изневяра?

Нищо, доброто кривване само укрепва семейството.