Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (9)

8

Като почтен човек аз може би не бива да преразказвам тук разговорите си с Буш. А и никой не е отменял подписания от мен документ за поверителност. Затова е добре, че при цялото си желание почти нямам какво да разкажа, та на по-избухливите служители от въпросното ведомство няма да се наложи да стягат за път сътрудник с циркулярна пила, смазана с полоний.

Обикновено аз не се готвех за беседите си. Представях си как ще започна разговора и винаги знаех как ще го завърша — с ангелите. През останалото време вниманието и енергията ми бяха насочени към това да поддържам величествената интонация на съветския радиоговорител („говори с диафрагмата“, повтарях си аз).

А всичко друго… Не си мислете, че бягам от отговорност, но съзнателното ми участие в това, което ставаше, беше крайно ограничено.

Ако трябва да направя сравнение, аз бях машинист, който отговаря за скоростта на локомотива и за свирката му. Локомотивът се движеше по релси, прокарани преди хилядолетия в синайската пустиня от онова еврейче, за което пее гениалният Ленард Коен в песента си The Future. А конкретните думи бяха нещо като траверси, които поемаха тежестта на локомотива и на релсите. Без траверси, много ясно, не може да има никакво железопътно движение — но нима машинистът мисли откъде се взимат те и от какво дърво са направени?

Траверсите носеха тежестта и се нижеха безотказно, защото тогава аз стисках здраво Бога за кутрето с трепереща от страх ръка. Търсените думи изникваха в душата ми без каквото и да било усилие, пък и изобщо без мое участие — иначе да съм провалил цялата работа. Вероятно точно така са говорили и древните пророци, чието земно нищожество не е пречило на величието на предаваното чрез тях откровение.

Когато се слушах на запис, даже невинаги разбирах за какво говоря — но всеки път се дивях на тайнственото могъщество на думите си. Те бяха несвързани и мъгляви, а понякога и граматически неправилни. Но това само им придаваше сила — защото на Всевишния приляга да се изразява със знаци, знамения и смътни пророчества. Отива му да е загадъчен и това не ми се получаваше никак зле.

Нашите беседи бяха на някакви примерни теми — по-точно не теми, а нещо като смислови центрове, около които се навързваха вдъхновените ми бръщолевения. Ние с Добросвет обикновено ги намирахме в американските методистки брошури и в списанията за американска поп култура, които пристигаха от Службата за външно разузнаване: The Three Men I Admire Most^[1], My Ministry of Reconciliation^[2] и тям подобни.

Понякога, обзет от внезапен импулс, аз захвърлях методистките шаблони и се залавях да нахвърлям нещо, да речем, от Майстер Екхарт. Самият Екхарт ги говореше едни много заплетени, а в моя свободен преразказ излизаше съвсем божествено. От време на време предпазливо вкарвах по някоя цветиста суфиска метафора, като предварително я изчиствах от всякакви ислямски референции. Но финалът беше винаги един и същ: „а останалото, сине мой, ще ти възвестят моите ангели — слушай ги, защото те са мъдри не със своята мъдрост, а с моята…“.

Самият Буш говореше малко, което много облекчаваше мисията ми. Той отвръщаше на мъглявите ми величествени призиви с молитвено мърморене, хлипане или ритуални възклицания, както е прието у американските евангелисти. Понякога се разплакваше — особено от ислямската мистична образност. Често запяваше „алилуя“, като че ли под звуците на някакво джазче, което свиреше в душата му. Тогава имах време да си поема дъх. Случваше се и да започне да ме слави със сълзи в гласа, от което ми ставаше неудобно — както сигурно му е било на другаря Сталин в разцвета на култа към личността.

Но като цяло след годините общуване с него останах с впечатлението, че Буш е по-скоро добър човек, отколкото лош. Той никога не искаше нищо лично за себе си. Също така не го интересуваха утрешните курсове на валутите и акциите. Освен това често го мъчеше съвестта — и това улесняваше работата ми, защото винаги е по-лесно да успокояваш човека, отколкото да отговаряш на случайни въпроси.

Най-често облекчавах терзанията му с нещо като: „Ликувай, Джорджаия, защото си праведен в моите очи“; а после предавах щафетата на ангелите и се изключвах. А когато все пак успееше да ми зададе конкретен въпрос, използвах неясни цитати от древни гадателски книги, които Добросвет ми доставяше в превод на английски. Помнех наизуст десетина такива отговора, съставени въз основа на древнокитайската „Книга на промените“, която Буш едва ли познаваше.

Той никога не досаждаше — като истински джентълмен Буш знаеше как да се държи на разстояние. Понякога самият аз се увличах, но моите куратори не ми даваха да нагазя прекалено надълбоко в разговора — започнеше ли да мига зеленият светодиод над мен (сигналът „момчета, да се омитаме“, както се изразяваше Шмига), аз призовавах ангелите. Какво говореха ангелите на Буш — не знаех и не исках да знам, стигаха ми нервите по време на моята смяна.

Като цяло работата беше тежка и много вредна — ден след ден квасът на Добросвет подкопаваше и без това крехкото ми здраве.

Графикът на сеансите за връзка зависеше от това дали разузнавачите успяваха да закарат обратния ретранслатор в обсега на приемане. Затова Бог говореше с Буш най-често когато последният беше в Крофърд или в чужбина. Но за да бъда постоянно във форма, за мен се провеждаха редовни тренировъчни сесии, същите като по време на началната подготовка. Започнах да разбирам как живеят футболистите, купувани и продавани от международните клубове. И понякога си мислех, че милион долара за такива мъки са проява на някаква съветска стиснатост.

Моите куратори обаче се вълнуваха от съвсем други проблеми.

— Не бива да се успокояваш — казваше ми Шмига. — Трябва постоянно да повишаваш метафизичната си боеготовност, Семьон, защото никой не знае пред какви задачи ще ни изправи утрешният ден…

За нещастие той се оказа прав.

Проблемите започнаха непосредствено преди иракската война. Работата е там, че по това време Буш започна да се моли заедно с Тони Блеър. А Блеър, за разлика от Буш, беше човек, чиято съвест беше винаги спокойна. И като всички такива хора той имаше съвсем сериозни въпроси към Господ. За щастие не можеше да ги зададе на мен. Но започна да ги задава на Буш — след като последният му призна за своята богоизбраност въпреки строгата ми забрана.

За пръв път бяхме изправени пред такъв сериозен риск. Но не можехме да спрем операцията — ангелите имаха още много работа. Аз не можех просто да се омета, защото без моето прикритие всичко можеше да излезе наяве. Затова на съвещание у Шмига решихме, че аз ще изоставя Буш за една седмица, уж за наказание — и през цялото това време ангелите също ще мълчат.

През тези дни не ми беше леко. Буш седеше в Крофърд, където аз обикновено слизах над него след всяка молитва. И всеки ден ридаеше в черепа ми, като току повтаряше: „Защо ме остави?“.

Понякога даже изпитвах омраза към чекистката шайка, която подлагаше този, общо взето, недотам лош човек на такива изтънчени мъчения. И съвсем забравях, че самият аз съм просто един служебен мишок от тази шайка, боец на НКВД, качен от партията на летящ във висините аеростат, от който е видял толкова много, че занапред едва ли го чака твърде дълъг живот.

Когато Буш съвсем се отчая и се умълча, аз слязох над него в едно сутрешно откровение, кротко го смъмрих за непослушанието и му наредих вече никога и на никого да не казва за моя глас. А после, уж за да го утеша, му предложих да отговоря на който и да е от въпросите на Блеър.

Това беше чиста авантюра от моя страна и зеленият светодиод над мен мигна тревожно няколко пъти, но залогът вече беше направен.

— Тони се интересуваше — изрече със слаб глас Буш — как се съгласуват и съгласуват ли се изобщо божественото всемогъщество и божествената всеблагост.

В първия момент даже не разбрах какво има предвид.

— И как му отговори ти, Джорджаия? — попитах аз.

— Отговорих му… Отговорих му, Господи, че от сложните думи плетат мрежите си фарисеите, а истината на Духа обитава само простотата. И в този въпрос я няма.

— Истина е това, сине мой — потвърдих аз и почувствах как по челото ми избиват капки пот, огромни като гроздови зърна.

— Тогава Тони помисли малко — продължи Буш — и каза, че може да зададе въпроса съвсем просто. Ако Бог е добър и всемогъщ, защо на света има страдание и зло? Защо е имало „Аушвиц“ и ГУЛАГ? И аз, Господи, не намерих отговор. И сега не го знам…

Той млъкна и аз разбрах: очаква отговор.

В първия момент си помислих, че това е провал — нямаше какво да кажа. Но духът, който ме владееше, подобно на свещен жироскоп не ме остави да загубя ориентация в обгърналата ме тъмнина. Навреме си спомних, че трябва да говоря не аз, а гласът на Левитан. И все едно се самоотстраних, престанах да стоя на пътя му. А гласът изрече:

— Това, за което питаш, Джорджаия, е тайна, твърде тежка за крехките земни плещи. Отговори се дават всекиму според степента на разбирането му. Но на теб, възлюблени сине мой, аз ще кажа всичко както си е. В духа и истината никой от вас не съществува, а само аз съм, и всичко това е сън, сънуван от онези, които всъщност ги няма, защото във всекиго съществувам единствен аз. Вашите животи са подобни на искри около огън и този само огън е реален, вечен и неизменен, а всички вие сте просто негови отблясъци в мрака. Истина ти казвам, аз не знам за вашите гулази и шмулази и не за всеки от вашите векове достига до мене вест…

— Но защо ни е такъв Бог? — попита потресен Буш.

— Защо ви е такъв Бог ли? Разбира се, той не ви е нужен. Но аз нямам за вас друг Бог…

Над мен замигаха едновременно оранжевата и зелената лампичка и аз разбрах, че вече е крайно време да приключвам.

— В мрака на небитието, о, Джорджаия, гори сърцето ми с огъня на безкрайната любов. И всеки е свободен да отиде при него, и може да намери пътя, защото аз се грижа за това той да е винаги видим. Но има такива, които не питат как да дойдат при моя огън. Те питат: а защо съществуват мракът и студът?

— Прости ми, Господи…

— Ти попита и аз ще ти кажа — не спираше да гърми гласът ми. — Това, че от време на време ти е студено и тъмно, сине мой, доказва единствено, че има топлина и огън, защото как иначе ще ги познаеш? Узнай, о, Джорджаия, великата тайна. Основното доказателство за моето битие — това е злото. Защото в свят без Бог злото нямаше да е зло, а корпоративен етикет.

— Ох — прошепна Буш. — Наистина е така…

— И още по-нависоко ще те въздигна, о, Джорджаия. Узнай, че злото съществува само за гледащия го човек, а самият той е чисто и просто мое зрелище и е жив само поради това, че аз го гледам. Участник във всичко това съм единствен аз и ако изобщо на някого се причинява зло, то е само на мен. А на мен, истина ти казвам, нищо не може да ми причини зло. И защо, о, Джорджаия? Защото няма никакво зло. Има само страшни сънища, които се изкупват със събуждане. Но тази истина е по-висша от вашите свещени книги и трябва да се запази в тайна. Не казвай на Блеър всичко изречено от мен. Когато той отново пристъпи към теб с това питане, отвръщай така: „Йоу, Блеър, ако в киното дават филм на ужасите, това не значи, че киномеханикът подпомага злото, макар че при голяма склонност към философско мислене може и така да се каже“. Тогава той ще се засрами от многоумието си и ще отстъпи. Отговорих ли ти, о, Джорджаия?

— Алилуя! Алилуя! Алилуя!

— Тогава не изкушавай повече, Джорджаия, своя Господ Бог.

Буш плака, после се смя, после пак плака. А после аз го превключих към ангелите, при които за тази седмица се беше натрупала много работа за него.

Когато излязох от ваната, Шмига ме чакаше пребледнял още пред душкабината.

— Слушай ме сега много сериозно, Семьон — каза той. — Този път ни се размина. Но друг такъв път не бива да има никога вече. Осереш ли операцията, аз лично ще те разстрелям в пичка ти лелина направо в бидона с маринатата. Вдяна ли, или не?