Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (8)

7

Както се оказа, аз не бях единственият участник в операцията: освен мен в нея действаха и „ангели“. Разбира се, това не бяха истински ангели, за чиято природа говорих по-горе. Шмига и Добросвет наричаха така гласовете, на които предстоеше да зазвучат редом с моя в черепната кутия на американския президент.

В тази операция на мен бяха отредили ролята на таран. Излъчвайки от депривационната си камера, аз трябваше да докарам Буш до състояние на религиозен транс. А пък конкретните указания за това какво да прави, за да изпълни Божията воля, трябваше да му дават ангелите. Моята задача, разбира се, беше по-сложна, защото ми предстоеше да вляза в жив контакт с Буш. А повелите на ангелите се очакваше да се пускат на запис, за да се избегнат всякакви гафове.

В ролите на ангели бяха задействани израснали на Запад деца на дипломати, проговорили на английски още в най-крехка възраст: с ангелското произношение не трябваше да има никакви издънки, понеже единствено Господ е неподвластен на човешките съждения.

На ангелите, разбира се, не се обясняваше в какво точно участват — говореха им някакви мъгляви неща за озвучаване на секретни филми и убедително ги молеха да си затварят устата, за да нямат родителите им проблеми в службата. Семействата на дипломатите, както ми обясни Добросвет, живеят в толкова силна параноя, че след такава молба пълната секретност е гарантирана.

Децата ги записваха поотделно — също като хората, чиито гласове чувах в депривационната камера. На едно ангелче се падаха само по няколко изречения във всяко ангелско послание, като се стараеха да разделят текста по такъв начин, че никое от децата да не разбере за какво всъщност става дума.

Когато се изясни, че даже аз няма да знам съдържанието на ангелските послания, у мен за пръв път се загнезди надеждата все пак да се измъкна жив от тази история. Впрочем след няколко месеца случайно видях в базата един от ангелите — момиче на около единайсет години с тенис ракета под мишница — и изпаднах в умиление, и тайно завидях на чуждото безоблачно детство.

В базата Шмига си имаше собствен малък кабинет — не толкова бляскав, колкото московския, но и той беше украсен със снимки на известни личности и сувенири: снимка на бледия Бадри Патркацишвили, на когото младият Шмига назидателно говореше нещо на ухо, купа „Най-добър биатлонист на поделението“ и изсушена морска звезда в бледочервен цвят с либерално извити лъчи.

Та в него ме извика той за последно събеседване преди началото на операцията. Дали за по-просто, или за по-задушевно, но Шмига се стараеше да говори с мен на езика на детството ми — и като че ли употреби всички думи, които беше запомнил от ония времена.

— Слушай сега, Семьон. Задачата ти е да промиеш мозъка на Буш на емоционално ниво. Но в никакъв случай не бива да говориш с него по работа. Защото тук можеш да оплескаш нещата. Щом се окопити, ти трябва да кажеш нещо от сорта на: „останалото ще ти възвестят моите ангели“; и веднага да се изключиш. И ако тоя ми ти айнщайн ти зададе конкретен въпрос, пак кажи: „моите ангели ще те научат“. Сам не опитвай нищо. Тогава сто процента няма да има никакви издънки. Схвана ли схемата?

— Схемата я схванах — отговорих аз. — Само не схванах какво трябва да му говоря.

Седналият срещу Шмига Добросвет се засмя.

— Ами това, Семьон, никой не може да ти го каже. Ние два месеца всеки ден те изненадвахме. Сега е твой ред да ни изненадаш. Предоставихме ти цялата информация, с която разполагаме. Ти имаше религиозни преживявания, това научно го засякохме. По всички показатели би трябвало да си друг човек.

— Какви са тези показатели? — попитах аз.

— Ей на, Добросвет е написал цял отчет — каза Шмига и ми подаде сива папка, от която стърчаха няколко разделителя. — Ако искаш, чети.

Отгърнах подвързията от служебен сив картон и прочетох:

„Проведените на Запад електроенцефалографски изследвания на минаващи курсове за преквалификация лондонски таксиметрови шофьори и на тибетски лами, медитиращи върху безбрежното състрадание, убедително доказват, че повтарящият се опит дълбоко променя структурата на невронните връзки в главния мозък дори за относително краткия период на експеримента…“.

Не ми се четеше по-нататък и аз сложих отчета на масата.

— И аз нищо не разбрах — каза Шмига, взе отчета и го разгърна на един от разделителите. — Но основната идея е такава… Къде беше… Ето. Добросвет пише, че се е научил да те докарва до състояние на „динамичен богочовек“, еба ли го к’во ще рече. Ти обаче трябва да говориш с Буш задължително в това състояние, и то не как да е, ами с гласа на Левитан. И всичко ще ни се нареди. Поприказвай към пет минути, да се размекне, и после си обирай крушите. Само помни как да си ги обереш грамотно — демек, останалото ще ти обяснят ангелите, и туйто. Запомни ли?

— Запомних — казах аз и мрачно въздъхнах.

— Страх ли те е? — попита Шмига. — Не се бой, Семьон. Аз вярвам в теб. И Добросвет също. Той ще ти сипе няколко капки храброст в квасчето, хе-хе-хе…

Колкото повече наближаваше моментът на истината, толкова по-безумно и леко ми ставаше на душата. Сънувах студентски сънища: как тегля въпрос, по който нищо не знам, и трибуналът на преподавателите ме гледа доброжелателно, но е ясно, че само да отворя уста — и това благоразположение ще се смени с презрителни гримаси. Щом се събудех, си спомнях какво ми предстои и веднага усещах гадене, сякаш бях пътник в самолет, пропаднал във въздушна яма.

Разбира се, вече дълго време се готвех за изпита, но дали подготовката ми беше правилна?

Още в самото начало на заниманията си аз по-скоро от страх и объркване, отколкото с практическа цел, научих наизуст тирадата от „Криминале“ — уж цитат от Книга на Йезекиил, който черният гангстер произнасяше, преди да натисне спусъка. Там имаше красиви фрази, но най-силно впечатление правеше, разбира се, краят:

And you will know my name is the Lord when I lay my vengeance upon you…^[1]

Тук гласът на Левитан имаше къде да се разгърне. Но после разбрах, че Буш по всяка вероятност е гледал Pulp Fiction и да му повторя този пасаж, ще е самоубийство. Затова пък се научих да произнасям с проникновена интонация: For I am the Lord your God!^[2]

Прекарах много време над англоезичната Библия в търсене на сходни цитати. Наизустявах не толкова цели откъси текст, които религиозният Буш би могъл да помни, колкото характерни библейски изрази на английски, разни там valley of darkness и the path of the righteous^[3]. Страхът изостри паметта ми.

Но така и не бях си подготвил уводна реч. Работата е там, че в депривационната камера, особено след специалния квас, всичко изглеждаше съвсем другояче. А и имах достатъчно опит, за да си дам сметка: в решителния момент аз сигурно ще забравя всички домашни заготовки.

Нямаше предварително определена дата за първото ми излизане в ефир. Да се предаде гласът, който Буш ще чуе в главата си, можеше по всяко време, но, виж, да се улови обратният сигнал, необходим за осъществяване на диалог, беше далеч по-сложно — тук даже времето можеше да повлияе на резултата.

В онези дни аз научих много нови неща за предисторията на операцията. Както ми обясни Шмига, Буш имал не пломба, а имплант, поради което биметалният радиопредавател в шестия горен ляв (същия като при мен) зъб на американския президент се оказал значително по-мощен от стандартния.

Зъболекарят на Буш бил стар съветски агент, дълбоко внедрена спяща къртица, вербуван много преди в списъка му с клиенти да се появи бъдещият президент на САЩ. Шмига явно се гордееше с тази операция. Биметалният имплант в горната челюст на Буш бил едно от последните чудеса на родния военнопромишлен комплекс и вече едва ли биха могли да изработят втори такъв. Но даже неговата мощност стигала за предаване само на няколко километра разстояние.

Първоначално никой не мислел за Бог — предполагало се по този начин чисто и просто да подслушват разговорите на Буш. Това обаче се оказало невъзможно: на практика всички помещения, в които американският президент провеждал съвещанията и срещите си, били добре защитени срещу всякакво подслушване. Освен това било трудно постоянно да возят след Буш необходимия ретранслатор. И тогава на полковник Добросвет му хрумнала безумно смелата мисъл за гласа Господен.

За разговорите на Буш с Бога идеално подхождаше ранчото на семейство Буш в Крофърд. Апаратурата за ретранслация беше вече там — аз даже знаех, че е скрита в мебелен фургон, който обикаля из града и околностите и за конспирация кара и истински мебели. Сега чакаха кога Буш ще отиде на ранчото.

Моята депривационна камера претърпя някои изменения. Отказаха се да слагат микрофон в нея — решиха да свалят звука направо от зъба ми, защото така имаше по-малко изкривявания при предаване. Затова пък се появиха два светодиода, зелен и оранжев, които светваха за няколко секунди в тъмнината над мен — и угасваха, за да не нарушават концентрацията ми. Оранжевият означаваше „готовност“, зеленият означаваше „ефир“.

Освен това добавиха копче за екстрено изключване на връзката в случай на пристъп на кашлица или нещо подобно — съгласно инструкциите аз трябваше постоянно да го държа в ръка, докато съм в ефир. Казвам „държа в ръка“, защото това всъщност не беше копче в обичайния смисъл, а водонепроницаем гумен поплавък, от който излизаше кабел. За да се изключа, трябваше просто да го стисна.

Дните минаваха непредаваемо бавно. Сутрин препрочитах Библията, репетирах англоезичния Левитан, отработвах разните архаични thee и thou^[4] и се терзаех духом. И само след като се потопях в тъмната солена вода, над която сега наистина се носеше Божият Дух, аз изпитвах радост — защото знаех, че някоя от чутите днес думи непременно ще ме издигне на недосегаеми за човеците висини.

Всичко се случи много делнично, без никаква романтика.

През нощта ме събудиха. Сърцето ми подскочи — разбрах какво ще стане сега. Но се постарах да не издам уплахата си. До камерата ме чакаше Добросвет със специалния си квас. Изглеждаше сънен.

— Скачай — каза той, след като изпих чашата с обичайната гадост. — Буш е в ранчото. Скоро ще дойде Шмига. След час започваме. Не се впускай в дълъг разговор, само се обозначи и слушай какво ще ти каже. След около три минути ще те изключим. Първата копка, тъй да се каже. Е, Перун да ни е на помощ…

Когато около час по-късно светна оранжевият светодиод, моят измит от кваса ум беше чист и празен. Все още не знаех какво ще кажа след няколко секунди. После светна зеленият.

И изведнъж без никакво усилие от моя страна гласът на Левитан произнесе:

— Джорджаия! Джорджаия! Джорджаия! Сине мой, смело сърце и чиста душо! Говоря ти аз, друже мой…

Това идиотско и напълно неочаквано за самия мен „Джорджаия“, което приличаше на „Исайя“, прозвуча съвсем органично — в края на краищата уместно ли беше Бог да нарича Буш Джордж? Думите ми донякъде напомняха радиообръщението на другаря Сталин към ГУЛАГ по повод немскофашистката офанзива, но с тази реч Буш вероятно не беше запознат.

— Слушай речите ми с вяра и любов, защото аз съм Господ, Бог твой, и дойдох при тебе, за да облекча бремето ти…

Стори ми се, че чух дрезгаво дишане, а после се разнесе звън от удар и стържене на зъби. И чух тихо:

— Oh fuck…^[5]

Последва сподавен стон, трясък и шум. И същият задъхан глас припряно добави:

— Forgive me father for I have sinned…^[6]

Не успях да кажа нищо — над мен светна оранжевата лампичка. Сеансът беше приключил.

Когато взех душ и излязох от депривационния отсек, отвън ме посрещнаха Шмига и Добросвет. Изглеждаха посърнали.

— Защо ме изключихте толкова рано? — попитах аз.

— Непланирана реакция — каза Добросвет. — Но ти направи всичко правилно, към теб нямаме претенции. Довечера за всеки случай ще гледаме новините.

В очакване на новините аз обръснах двуседмичната си четина, изрязах си ноктите и през кратък интервал обядвах два пъти в столовата — не толкова от глад, колкото от нерви.

В девет вечерта ние вече седяхме пред телевизора в кабинета на Шмига. Чакането трая само пет минути.

— Днес на ранчото си в Крофърд — каза говорителката със сдържана усмивка — по време на разходка с колело президентът Буш е паднал и е получил леки наранявания. Оказана му е медицинска помощ. Предполага се, че това няма по никакъв начин да се отрази на работния график на американския президент…

Шмига хвърли поглед първо към мен, после към Добросвет и аз забелязах в очите му студени победоносни пламъчета. Сигурно така изглеждаха очите на гигантски гущер, усетил, че плячката няма къде да избяга.

— Ще му се отрази на графика — каза той. — Ще му се отрази, и още как. От утре започваме работа по обекта.