Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (7)

6

Не казах нищо за случилото се нито на Шмига, нито на Добросвет — струваше ми се, че ще извърша предателство към най-чудното преживяване, което съм имал в живота си.

Външно всичко протичаше както преди: аз изпивах чашка психотропен квас и се гмурвах в цистерната си, след което в мозъка ми зазвучаваха гласове, разказващи за Бога. Но сега всичко беше различно. Аз вече знаех за какво говорят и можех да различа истината от измислицата или от уродливите спекулации на някой мъртъв интелект.

Дори не ми се налагаше кой знае колко да се замислям. Чуех ли неистина, тя си оставаше само думи. А чуех ли истина, тутакси я изживявах и пред мен се разкриваше още едно Божие лице, каквито той явно притежаваше безкрайно много. Чудото ставаше отново и отново.

Но ужасът беше в това, че аз не можех да преживея сливането с Абсолюта без депривационната камера и кваса, с който ме поеше Добросвет. Когато отново си възвръщах човешкото тяло, духовните ми очи обрастваха с гурелите на тревогите, обидите и желанията, които полепваха по ума ми веднага щом излизах от солената вода. Мъчех се да се боря, но всеки път психически сили извън моя контрол завземаха властта над разума ми и аз се превръщах в същия неодушевен механизъм като онези, които се движеха около мен.

По-точно в мен имаше дух и това беше Божият дух, еднакво пронизващ всекиго и всичко, но той и не мислеше да посяга към лостовете за управление, тъй както детето не пипа навитата с ключе количка, която е пуснало по пода. И всички ние бяхме такива колички, и колкото и смешно да звучи, наистина трябваше да славим играещото в нас дете — защото то беше всички нас и извън него ние просто не съществувахме. С една дума, налапах въдицата. Докато ме пускаха в депривационната камера, където всеки път ме посрещаше Бог, аз нямаше да си тръгна по своя воля от Шмига и Добросвет — и работата вече не беше в единия милион долара.

Веднъж след сеанса ме заведоха в стаята за мониторинг, където седяха те двамата.

— Е, как е, Семьон? — попита Шмига.

Преживяванията от последните седмици ме бяха направили свенлив и плашлив — и като не знаех какво да отговоря, сигурно съм ги гледал ококорен като птиче, паднало от гнездото.

— Защо не се бръснеш?

Вярно, птичето вече отдавна не се бръснеше.

— Водата вътре е много люта — притече ми се на помощ Добросвет. — Ако се бръснеш, ти изгаря бузите.

— Значи още помниш — подсмихна му се Шмига и пак се обърна към мен. — Как върви подготовката?

Аз уклончиво свих рамене.

— Постигна ли? — попита той.

— Какво по-точно?

Шмига сложи на масата малък диктофон и натисна едно копче. Изведнъж чух собственото си тихо мърморене.

— Не, ти пак не разбираш, Мартин… Когато говориш за диалога между евреина и Бога… Ами за какво ще говори Бог с евреина? Такъв диалог… — и тук гласът ми се изпълни с овладяната Левитанова сила и зазвуча ликуващо-победоносно, а всички произнасяни от мен думи тутакси придобиха тежест и сериозност, сякаш бяха наименования на градове, опазени от врага с цената на много кръв. — Такъв диалог, Мартин, става възможен само след като Бог издигне евреина до себе си. А когато това се случи, Мартин, евреинът по силата на самата тази висота става Бог, тъй като на висотата на Бога е само Бог. И там, Мартин, вече няма за какво толкова да се говори, защото и без това всичко е ясно… Но ние — и тук вместо говорителя Левитан аз отново чух Левитан загубеняка, — но ние веднъж вече така се опарихме с този въпрос, че аз няма да ти давам съвети и ще е най-добре кротко да си замълча…

Шмига изключи диктофона.

— С кого беседваш тука? — подозрително попита той.

— Аз… не знам — отговорих. — Изобщо не помня някога да съм говорил такива неща.

— Не помниш — каза Шмига, — защото си ги говорил насън. Ама записът всичко помни… Зъбчето ти, Сеня, работи не само като приемник, но и като предавател.

— Той дискутира с Мартин Бубер — намеси се Добросвет. — Ние сме го обработвали на тази тема веднъж-дваж във ваната, та Сеня явно е запомнил и сега насън спори с него.

— А какъв е тоя Бубер?

— Агент на световния ционизъм — каза Добросвет. — Даже не агент, ами може да се нарече най-изпеченият световен ционист.

— Че защо му пускаш такива лисици? — намръщи се Шмига.

— Е, няма как иначе, другарю генерал — отговори Добросвет. — Все пак не го готвим за концерт в Двореца на конгресите. Ами знаете за какво.

— Всъщност да — съгласи се Шмига и направи сериозна угрижена физиономия, каквато правят бюрократи без връзка с главния мозък от типа на Елцин, когато искат да покажат държавната значимост на мисълта си.

След като поседя така около минута — но без да сподели с нас възвишената си мисъл, — той вдигна поглед към мен и попита:

— Та за какво спореше с него? Нещо не можах да схвана докрай същността на въпроса.

— Ами пийнете си и вие от специалния квас — казах аз, като дръзко го погледнах в очите, — пък после легнете във ваната за седмица. Тогава току-виж сте схванали.

Шмига обаче не се обиди. Изведнъж се усмихна неочаквано топло и рече:

— Колко пъти да ти повтарям, Сеня. Ние с тебе сме на „ти“. На „ти“, разбра ли? Никога повече не ме обиждай така.

Не, все пак Шмига не беше толкова прост човек, какъвто искаше да изглежда в службата, и аз постепенно започвах да разбирам това. Издържах за известно време оловната тежест на погледа му, а после ми хрумна, че може случайно да си го припомня в депривационната камера, и отместих очи.

— Мисля, че е готов — наруши мълчанието Добросвет.

— И аз така мисля — каза Шмига. — Полека-лека ще започваме. Как стоят нещата с ангелите?

— Ангелите са в пълна бойна готовност, другарю генерал — отговори Добросвет. — Две ескадрили.