Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Операция Burning Bush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD(2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015)

Издание:

Виктор Пелевин. Ананасов компот за прекрасната дама

ИК Прозорец, София, 2013

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-789-3

 

Виктор Пелевин

Ананасная вода для прекрасной дамы

Эксмо

 

Предпечат: Калина Павлова

Печат: Инвестпрес АД

История

  1. —Добавяне

13

Шмига се появи в съблекалнята на депривационната камера към девет сутринта. Беше гладко избръснат, благоухаеше на одеколон — и много неодобрително изгледа смачкания махмурлия Добросвет. И на мен направи забележка, че не съм се обръснал.

Вече си мислех, че ще ни се наложи да се приведем в приличен вид, но вместо това Шмига нареди да донесем още два стола в тясната стаичка.

— Е, хора — каза той, когато седнахме, — да попеем.

И тутакси поде любимата песен на разузнавачите:

— Къде-е ли започва Роди-и-ината…

— В картинките в твоя буквар… — подхванахме нестройно ние. — От старите верни прия-я-ятели от двора във твоя квартал…

Добросвет пееше със затворени очи и като че ли си мислеше за непознати за мен кетаминови урви, на които беше опазил границите на Отечеството и бе получил Златната си звезда. Шмига може би си спомняше своята детска тетрадка, с която беше започнал великото си дело на отчетност и контрол. А моите мисли бяха пошли и дребнави и аз много се радвах, че съратниците ми не ги виждат.

Още помнех картинките в буквара, те ни призоваваха най-вече да пазим хляба, макар че от сивата вестникарска хартия, на която бяха напечатани, даже на мен ми ставаше ясно, че някой наблизо краде в особено големи размери. Но виж, вместо старите верни приятели в спомените ми кой знае защо изплуваха двама хулигани от Кемерово, които ме набиха, когато бях на единайсет — единият имаше войнишки колан с изправена тока, а от месинговата звезда на другия направо стърчаха три гвоздея. Добре че не ме биха с гвоздеите, но после сините звезди по тялото ми стояха близо месец.

— А мо-оже би там е началото… — дереше се Шмига.

Искаше ми се да мисля за нещо хубаво, но за беля си спомних данъчното, където ме пратиха от курса Intermediate Advanced, когато искахме да се пререгистрираме като малко предприятие. Никога дотогава не ме бяха унижавали с толкова умисъл и наглост, с такова безгрижно разбиране за пълната си безнаказаност, без какъвто и да било повод от моя страна — при това на всички прозорчета без изключение, в които надничах…

Впрочем тук най-неочаквано си каза думата специалната ми подготовка: в главата ми изникна един термин от „Розата на Света“ — „великите демони на макробрамфатурите“. Явно след престоя си в затвора Даниил Андреев също беше ходил да си оправя документите по разни руски служби.

А Шмига все така пееше — затворил очи, с чувство, а и гласът му беше хубав.

„Че защо да не пее — мислех си аз, докато му припявах. — Там, където за всички тези загорели от слънцето спортуващи мъже започва Родината, за всички останали тя свършва, защото оттатък оградата не пускат никого. А там, където за останалите започва, на тях въобще не им трябва да ходят. Най-много да слязат от мерцедеса да пикаят…“

Мислите ми бяха зли и вероятно несправедливи. Но други не ми идваха наум.

Като изпя песента, Шмига се надигна и каза:

— Ами хайде, момчета, започвайте. Стискам палци. Ще следя телеметрията.

Когато останахме сами, Добросвет отвори люка на депривационната цистерна. В горната й част, друг път празна, видях някакви жици.

— Какво е това?

— Направихме ти аутокю над главата — каза Добросвет. — Но ще го пуснем чак съвсем накрая, като тръгнеш да свършваш. Запомни най-важното. Щом разбереш, че си вече на дъното на ада, веднага започвай да говориш…

— Ама как ще разбера?

Добросвет едва забележимо се усмихна.

— Ще разбереш, не се коси. И вложи цялата си душа, за да създадеш настроение, иначе никой няма да хване вяра на нашата информация. И щом видиш, че се включва аутокюто, ще прочетеш текста. Информацията там е съвсем малко, но е ключова. Най-същественото е, че сега с ръководството ще работи нов дявол. Всичко ли разбра?

Аз кимнах.

— Тогава се събличай… И гащите сваляй.

Добросвет отвори акушерския си сак, извади изписана с йероглифи черна кутийка с наподобяващ вендуза отвор в халка от червена гума. От кутийката стърчеше черен кабел на антена и ремъци с лепки. Той грижливо я закрепи за лявата ми кълка — така че вендузата се падна точно под задника ми.

— Какво е това? — попитах аз.

— Спринцовка със сервомеханизъм — отговори Добросвет.

— С дистанционно управление. За да може да получиш дозата точно в подходящия момент, без да ставаш. Няма да боли, иглата е съвсем тънка.

После извади от сака шише за бебета, пълно с мътна кафява течност, която веднага разпознах — собствената му марка квас. Докато той отвинтваше заялата капачка, аз се пъхнах в цистерната.

Квасът беше повече от обикновено и леко нагарчаше. Добросвет ми махна с ръка, затвори след мен люка и аз заплувах напред към неизвестността.

Тя ме посрещна със задушна топлина и нирванно блаженство. Всичко беше като в предишните дни, които вече ми се струваха невъзможно щастливи — обичайният мошенически номер на паметта. Близо четирийсет минути аз просто си почивах и се радвах, че в главата ми вече не боботи адската скороговорка, а после започна да действа квасът.

Аз тихо се изтърколих в празнотата и се разсипах в сребрист прах, прахът се разсея в безкрайното пространство и времето се превърна във вечност — от която Бог знае след колко еона ме подмами навън зазвучал в черепа ми женски глас, рецитиращ „Опиянения скитник“ на Руми.

Гласът повтаряше това стихотворение отново и отново — или може би след първия и единствен прочит то само е заехтяло из диплите на паметта ми:

— Да тръгнем, о, възлюбими! Стани безумец! Стани безумец! Ти, пеперуда, литни в Сърцето на Сърцата! С лице в огъня! С лице в огъня! Бъди странник, разруши дома си. С любители на опасността ведно живей, ведно живей. Стани опиянен скитник!

За един миг мисълта ми преодоля вехтия Семьон Левитан и стана необичайно свободна и силна, както ставаше винаги преди среща с Неизяснимото.

Спомних си, че в ислямската мистична поезия опиянението е метафора за духовен екстаз — и си помислих, че в онези дни на никого не му е идвало наум да лепне на Джеляледдин Руми обвинение в пропаганда на забранени от шериата вещества или в екстремизъм, защото в традиционните общества чиновникът е бил поет и воин, а не похватен руски крадец, който постоянно се стреми да предизвика колкото може повече воня, за да скрие кражбата си.

А после тези поразителни думи — „ти, пеперуда, литни в Сърцето на Сърцата“ — най-после стигнаха до корена на ума ми и изцяло ме подчиниха на властта си. И както и преди, не ми оставаше нищо друго, освен самият аз да стана такава пеперуда.

Отначало не проумявах накъде да летя. А после или чух, или просто си спомних един стих от Саади: „Бог е Лампа на Лампите“. И в този момент Лампата на Лампите ми прати своя лъч, и аз разбрах къде се намира и какво представлява тя.

Това беше още едно от открилите ми се Лица — които, както вече знаех, са безкрайно множество: при всяка нова среща Неизяснимото можеше да изглежда различно от преди, макар че той винаги оставаше един и същ.

Този нов Лик беше особено, неизразимо прекрасен — и в същото време ужасен. Ще се опитам да кажа няколко думи за него.

Когато виждаш подобни изразни средства на хартия — „Лампа на Лампите“, „Сърце на Сърцата“, — те ти се струват чисто и просто механичен похват на източната поезия, една от онези особености, които я правят малко сладникава. Но това изобщо не е така — в подобно повторение се съдържа огромен смисъл. „Лампа на Лампите“ означава, първо, множество лампи, които са се слели в един източник на светлина. И второ, това значи, че сред тях има такава лампа, която свети на всички останали, сякаш те са не светлина, а тъмнина. А „Сърце на Сърцата“…

Вече говорих, струва ми се, за това, че Бог е и Един, и Много, и противоречие тук няма. Той може да бъде видян като неизречена любов, а може и като съзвездие от ярко пламтящи сърца, които се самоизгарят, за да осветят студения мрак на небитието и да създадат видимата ни Вселена — и тогава трудът на Бога изглежда не като игра, като подвиг от безкрайна величина. И да бъдеш до него и да го виждаш в тази непостижима битка може единствено толкова извисено сърце, което е готово да гори заедно с Божието. Затова Руми казва: „с лице в огъня“. Защото мигът на единение е не само сладък, но и страшен и изисква от търсещата душа голяма храброст.

И тогава, когато аз, подобно на опиянена пеперуда, вече навлизах в този пламък в очакване Сърцето на Сърцата всеки миг да затупти в гърдите ми, усетих убождане в задника.

То беше почти безболезнено — все едно ме ухапа комар. Но това убождане ми напомни, че имам тяло, което обикновено депривационната камера премахваше. А облеченият в кожени одежди на смъртен вече не можеше да влезе в онзи чертог, на прага на който стоях аз. Разбрах, че сега няма да мога да се слея със Сърцето на Сърцата. Но все така ясно виждах Лампата на Лампите.

И изведнъж в съзнанието ми като воняща бомба избухна същият онзи радиобас, който преди време ми прочете стихотворението на Державин за Бога. Той беше все така безмерно мазен, самоуверен и нагъл. И този бас провъзгласи:

— Кога в морето бурно плавах

и корабът ми се проби,

аз Сатаната призовавах

така: „Помилуй, помогни.

Не давай да умре без време

отровената ми душа,

аз на порочното ти племе

ще се оставя във властта.“[1]

Преди да ме връхлети тъмният ураган на съдържащия се в тези думи смисъл, аз успях да си задам въпроса защо Добросвет пак е пуснал в черепната ми кутия тоя радиомалоумник и каква е причината — случайно съвпадение или безмилостна преднамереност. Но после това престана да ме вълнува, защото думите „помилуй, помогни“, придружени с лек сърбеж в убодената половина на задника, ясно ми обрисуваха моето реално положение.

Аз плавах в черно море със свръхсолена вода и корабът ми наистина се беше пробил, защото цялата тази история вървеше към развръзка, която не предвещаваше нещо особено хубаво. Наистина Бог можеше най-много да стопли душата ми с огъня си (и то само в онези моменти, в които се издигах до разредените му висини с кваса на Добросвет), но единствено дяволът можеше да спаси плаващото ми в тъмните води тяло…

И колкото и да ме е срам да си го призная, когато осъзнах това, в душата ми наистина се надигна нещо много близко до уплашена молитва към Княза на Мрака — и отлетя в трансфизическите пространства.

— И той ме хвърли като вейка

в прогнила лодка с чифт весла.

Намерих в нея и скамейка

и вдигнах сивите платна.

И пак на сушата изнесох

аз грешните си телеса,

към болния живот понесох

измъчената си душа.

Миналия път не бях забелязал фрикативното „г“ на четеца — той го произнасяше като „ахъ“, което правеше и без това омерзителния му глас съвсем, съвсем непоносим.

— И вярно пазя аз обета,

на тебе даден, Сатана,

когато в бурните морета

спаси ме ти от бездна зла.

Аз, отче мой, ще те прославя

в порока черен на деня,

света във хули ще удавя,

с съблазън ще го съблазня.

Хрумна ми, че последното двустишие предава изключително точно предназначението на московските радиостанции от FM честотите. Тази мисъл ми се стори смешна и ми се прииска да я споделя с Лампата на Лампите, като съвсем забравих за молитвата, току-що адресирана до съвсем друга инстанция. Понечих да вдигна поглед и…

И разбрах, че съм прозрачен и ясен за насочения към мен чист взор без никакви допълнителни усилия от моя страна. Нямаше нужда да му обяснявам каквото и да било — този взор виждаше всички движения на душата ми още преди мен, защото те възникваха в самия него. Работата е там, че душата ми всъщност беше този взор. Лампата на Лампите светеше както досега. Но аз видях как в нея се отразява сърцето ми.

То не можеше да бие ведно със Сърцето на Сърцата. Не беше готово да гори — о, не, то само искаше колкото може повече райска халва на аванта. Желаеше да го обичат и да го галят при цялата му мерзост и безсрамие, и на ложето на тази наслада до него да лежи самият Господ.

И когато проумях това дълбоко в себе си, вместо да отхвърля своя грях, аз отхвърлих показалото го огледало. Засрамих се от пронизващия ме Божи взор и се хвърлих в черната бездна, за да скрия позора си, макар да знаех, че е невъзможно.

Срамът ми наподобяваше огнена рана. Но тайната на беззаконието ми беше в това, че колкото по-ниско падах, толкова по-силно усещах мрачното си величие, защото да отхвърлиш Всевишния в онези висини, където бях допреди малко, означаваше неминуемо падане на самото дъно на преизподнята.

Чувствах, че целият одушевен космос съзерцава моето низвергване от Небесата и аз приличам на огромен пурпурен метеор, който се носи стремително от Абсолютния зенит към огледално противоположната му точка — Абсолютния надир. И целият космос беше обхванат от смут и скръб, защото разбираше какъв ужасен смисъл се крие в този пурпурен знак.

Отначало се носех през черна празнота. После скоростта на полета ми стана такава, че празнотата започна да добива плътност и да се омотава около мен, разпадайки се на кванти, но не можа да забави движението ми — и когато стана преграда, която пречеше на полета ми, аз я пронизах.

След това наоколо ми изникна по-плътен материален свят, но аз не успях да го разгледам — помня само озарено от лилави проблясъци небе, наподобяващо скрийнсейвър на „Макинтош“. Това пространство също не можа да ме удържи — аз го разкъсах — и така продължаваше много пъти един след друг, сякаш бях фашистки куршум, който някаква наивна детска съпротива се опитва да спре с множество опънати едно след друго опикани чаршафчета.

Не си спомням много от всички тези адски светове, които пронизах при падането си надолу — те прекалено бързо светваха и угасваха около мен. Като цяло това бяха вече сънувани от мен пустини, чистилища и лави, сред които, кой знае защо, се мярна площадът пред гарата на неизвестно кавказко градче — аз мрачно го пробих, с което подплаших продавачите на чебуреки и мустакатите таксиджии.

Помня усилващото се усещане за мрак и безизходица и постоянно нарастващата несвобода, сякаш изникващите около мен пространства имаха все по-малко измерения.

Отначало ми се струваше, че крайна точка на падането ми ще бъде страшният синьо-черен океан, над който витае триъгълната сянка на „стопанина на аритмометрите“. Но аз летях прекалено бързо и дори този неописуемо ужасен свят не можа да ме удържи в себе си.

И него пробих — и тогава останаха толкова малко измерения, че се озовах заключен в една проста линия. Продължих да падам, но падането ми загуби всякакъв смисъл, защото всяка права представлява безкрайно падаща точка.

Аз бях сякаш разтеглен по едномерна безкрайност. В края на маршрута ми се намираше окончателното състояние, към което се движеше физическият свят. Защото материята, проумях аз, в края на краищата ще бъде сведена до една неизмеримо малка точка, където ще попаднат всички избрали я души, които също ще бъдат умалени до една-единствена микроскопична душа — и не по волята Божия, а по своята. Видях това през вековете и еоните със същата яснота, с която в обикновения живот виждам кожичка на пръста си.

А от другата страна в мен се взираше безкрайно далечно око и това око все така бях самият аз.

Осъзнах: да, аз продължавам да бъда той, просто сега съм станал краят на онзи лъч, с който той прозира създадената от падението ми бездна. И когато проумях това, аз събрах останките от свободната си воля и отправих към високото око страшна хула.

Не мога да кажа в какви точно думи се изразяваше тя — но това беше най-ужасното от всички проклятия, които могат да се изпратят към Бога, а смисълът му беше, че аз съзнавам, че съм негова част, на която е дадена свобода на волята — и използвам дарената ми свобода срещу него, така че той ще се окаже неспособен да ми помогне и да спаси от страдания мен, своето творение и част. А вече знаех, че за него това е най-страшното. И яростно ликувах, окрилен от новопридобитата си сила, докато над мен не светнаха с пурпурна светлина думите на моите невидими приятели, и тези думи аз също запратих към необгледните му висини.

Бележки

[1] Фьодор Сологуб. Когда я в бурном море плавал… — Бел.прев.