Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (13)

12

Този път подготовката беше крайно мъчителна.

Първо, Добросвет вече не ми даваше да пия квас. Сега ми правеше инжекция в бутовата област и имах съвсем малко време да легна във водата.

Последователността на действията беше следната: аз се пъхах в цистерната, подавах от люка задните си части и получавах, така да се каже, изстрел от отровна стрела. После веднага се обръщах, прикляквах, оттласквах се с крака и заемах работна поза. Не губехме време за дезинфекция — свръхсоленият разтвор се просмукваше в убоденото място и унищожаваше всички възможни микроби. Щипеше доста неприятно.

Състоянието, до което ме докарваше инжекцията, беше неописуемо гнусно. Струваше ми се, че се превръщам в своеобразна компютърна програма — но не весела и интересна като в „Матрицата“, а от някакъв съвсем счетоводен характер.

Не че мисленето ми се променяше, не. Просто изведнъж преставаше да бъде мое — и изобщо мислене. Започваше да ми изглежда като последователност от операции, извършвани с аритмометър. И гледката беше непоносимо тъжна, защото всичко се следеше пак от аритмометър, само че с малко по-различно устройство. Оставах с впечатлението, че в мен изобщо никога не е имало нищо друго освен тези касови апарати, които се управляват едни други.

Но чувствах, че тези аритмометри не стоят в душата ми просто ей така. Те си имаха стопанин и макар че той временно беше заминал нанякъде, самата мисъл за завръщането му ме изпълваше с лепкав страх.

Впрочем аз не успявах да се задълбоча твърде много в тези преживявания, защото зъбът ми се включваше.

Гласът, който се разнасяше в черепа ми, беше женски. Практически не схващах смисъла, защото бързината на говоренето беше няколко пъти по-голяма от обичайното — Добросвет и говорителката записваха материала нощем, а после само за час или два наблъскваха в главата ми получения продукт.

Знаех, че говорителката чете откъси от „Розата на Света“, посветени на Ада, към които Добросвет е добавил някои последни, както той се изрази, ъпдейти. Освен това програмата включваше фрагменти от паметници на световната култура — обикновено те запълваха по-голямата част от времето.

Понякога по промяната в интонацията разпознавах стихотворения — но улавях само ритмичната им структура. Добросвет обаче казваше, че нищо няма да се изгуби безследно и моето „безсъзнание“ (той обичаше този странен израз) улавя всяка дума.

Може и да беше прав. Вечер най-неочаквано се улавях, че мисля за троичността на Луцифер или за най-новия уицраор на родината. Явно отнякъде знаех, че уицраорът е демонът на войнстващата държавност. Беше ми известно дори името му: Жрумулакър Първи — руският уицраор от епохата на информационните войни. Разбира се, той не беше толкова могъщ, колкото грузинският или естонският, но обещаваше с течение на времето да израсне до истинско чудовище, тъй като в съвременна Москва имаше много талантливи човеко-оръдия… Хванех ли се да мисля за нещо такова, ме обземаше страх, че полудявам. Но Добросвет ме уверяваше, че всичко е наред и подготовката върви по график.

Нощем сънувах странни светове, каквито никога не бях виждал. Особено тягостно чувство пораждаше у мен едно огромно триъгълно същество, излегнало се върху синьо-черен океан под тъмно небе, озарено от стрели на метеори и протуберанси от нажежен газ. То постоянно изникваше пред мен и аз мислено го нарекох „стопанина на аритмометрите“.

Виждах потоци от одушевени магми и небе с вид на поляна от насекомоядни растения, което обгръщаше жертвите си като черно наметало. Виждах древни ледени тундри и пустини от вечност, сякаш изковани от ръждива стомана.

Пред мен се изнизваха и обитателите на всички тези помрачаващи душата пространства. Аз виждах черни титани, които си проправяха път през снежна буря към изплъзващия се полюс, виждах ангели на мрака, порещи с криле в неравен полет свръхплътния въздух на чистилищата, виждах врубелови демони, които се целуваха на Берлинската стена в тревожно очакване на субсидии — с две думи, пред мен се откриваха все нови и нови хоризонти на инфракосмоса. Но тези картини ме ужасяваха само насън. Дневните сеанси в депривационната вана приличаха на смътния унес на зъболекарския стол под звуците на боботещ зад стената глас от радио.

Шмига не съобщаваше нищо на двама ни с Добросвет за хода на операцията, но по някои косвени признаци ставаше ясно, че при него нещата напредват.

Изглежда, че чрез ангелите той се беше сдобил със запис на Гагтунгър и вече имаше представа как говори кремълският демон. Веднъж доведе със себе си трима брадати попове — избрани, доколкото схванах от кратките му коментари, заради особено могъщия им бас. От съображения за секретност не ги заведе в студиото и направи прослушването направо при нас в билярдната зала.

Ние с Добросвет не бяхме допуснати до самата процедура, но дори на двора се чуваше ясно как върви. Поповете мърмореха някакъв дълъг речитатив, напомнящ по интонациите на „Отче наш“, а точно в края му изведнъж надаваха гневен необуздан вик — сякаш крещяха яростно на някой пинчер, който ги беше докачил. Шмига ги караше да повтарят по много пъти тъкмо този последен вик. Според мен се получаваше доста мощно — даже на двора ме побиваха тръпки. Но Шмига не беше доволен.

— Ти какъв си, мамицата ти, поп или балерина? — възмущаваше се той. — Трябва така да ревнеш, че да напълня гащите, вдяваш ли? Сериозно ти говоря.

При Шмига такъв ефект може и да не се постигаше лесно, но аз бях на път да го докарам дотам.

Ние с Добросвет така и не разбрахме дали някой от тези тримата е допаднал на Шмига. Той съвсем престана да споделя с нас каквато и да било информация за събитията — и аз не проявявах любопитство, защото в тези неща колкото по-малко знае човек, толкова по-спокойно спи. Но нервите на всички бяха опънати. За да разберете до каква степен, ще ви дам пример.

В Москва има един брадат философ, Дупин, много умен човек, ама наистина. Точно в един от онези дни той се пръкна по TV-то и захвана да обяснява, че онази духовна същност, на която Америка се кланя като на Бог, в православната ихтиология, или както там се изрази, представлява Сатаната.

Аз през това време лежах в депривационната камера, а Добросвет гледаше телевизия заедно с Шмига. Та после ми каза, че Шмига чак посинял. А щом се окопитил, извадил мобилния — горе-долу със същото движение, с което се вади пистолет.

Добре че Добросвет не му дал да се обади. Обяснил му, че руските титани на духа вече много векове започват да ръсят такива мъдрости всеки път, когато началството тръгне да им налива ум през задния вход, но малко не докарва вертикала до гласните струни и те все още могат да приказват по малко. Шмига като че ли разбрал, че нашият проект няма нищо общо с това, и се успокоил. Че иначе този Дупин щяха още същата вечер да го пречукат — и чекистките корени нямаше да му помогнат.

Общо взето, това, струва ми се, бяха най-мрачните дни в живота ми. Страх ме беше да лягам във ваната, защото след инжекцията изчезвах и вместо мен се появяваше равнодушно щракащ комплект аритмометри. Страх ме беше да заспивам, защото знаех: чакат ме кошмари. Страх ме беше да поглеждам в оловните очи на Шмига, защото главата му ми приличаше на димяща граната, на която някой е дръпнал предпазителя. Но най ме беше страх, когато виждах Добросвет пиян — а той сега се напиваше почти всеки ден.

Вечер, когато оставахме сами в билярдната зала, се случваше да започне да бръщолеви, сякаш убеждаваше сам себе си:

— А защо пък не… Ще продава места на ушенце. Та той се познава с всичките олигарси още от миналия век насам. Ще нашепва, уж от името на самия…

И сочеше с пръст надолу, при което правеше такава благоговейна физиономия, сякаш показваше с пръст нагоре.

Досещах се, че на Добросвет до болка му се говори с някого, но се осмелява да осъществи само такава форма на контакт.

— Като си помислиш какви пари са това, страх да те хване. И какви перспективи. И никой няма да го знае как изпълнява поръчките. Ще си мислят — тъй де, стар съратник, с голямо доверие се ползва. Или ще решат, че предава парите директно нагоре, а пък той си докарва три процента… Абе какви ти поръчки, той самият сега може да поръча когото си иска…

Но случеше ли се макар и с жест да покажа, че съм чул думите му, Добросвет ставаше и отиваше в студиото, където го чакаше говорителката — да готви поредния котел адско вариво, което щеше да се излее в мозъка ми на ускорени обороти.

Накрая деветте дни изминаха. Сега Шмига изглеждаше малко по-весел и аз започнах да се надявам, че нещата все някак ще се наредят. Добросвет му докладва, че подготовката е завършена и можем да скачаме, но опитът ще бъде много рискован и е възможен непредсказуем резултат.

Шмига запланува скока за следващата сутрин — той спешно се нуждаеше от зов от дъното на ада.

— Ще дойда лично — каза. — Като Корольов на космодрума Байконур. Проверете всички системи, работете на три смени, ако трябва. Всичко е заложено на карта, момчета. Засечки не бива да има.

Когато Шмига си тръгна, ние с Добросвет останахме в билярдната зала. Тази вечер ми се прииска да пийна едно с него, но той ми забрани, като каза, че на другия ден може да се появи нежелателен химически фон.

Не ни се удряха топки. Поприказвахме си малко за това-онова, като избягвахме всякакво споменаване на утрешната процедура, а после се настанихме на меките фотьойли пред плазмения телевизор и захванахме да гледаме известна американска комедия за един евреин, който се прави на казахстанец и постоянно изпада в неловки ситуации. Беше смешно, но нито аз, нито Добросвет дори веднъж не се усмихнахме. А когато филмът свърши, той се обърна към мен и много сериозно ми каза:

— Знаеш ли, Семьон. Скоро сигурно всичко ще свърши. И аз даже се досещам какво ще стане тогава.

— Какво? — попитах аз тревожно.

— Струва ми се — отговори Добросвет, — че изведнъж ще осъзнаем как още от първата секунда просто сме седели пред един екран в празна тъмна зала…

— Все едно преди да подпишем декларация за поверителност? — попитах аз.

От това как се намръщи разбрах, че не е трябвало да го казвам. Но не понасям да ми сервират философия вместо практическа информация.

В резултат на това той ме прати да си легна два часа преди обичайното време. Но си мисля, че причината беше не обида, а спазването на режима на подготовката — все пак този човек беше преди всичко професионалист.

Кой знае защо, Добросвет остана в паметта ми точно такъв, какъвто беше онази вечер: намусено-небръснат, с риза със странично закопчаване, бродирана със славянски шевици, с рунически халки амулети на силните пръсти с рижави косми, стиснали ръбестата чаша с джиноквас.