Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (11)

10

Винаги ми е било интересно как се появяват онези огромни пукнатини в земята, в които при земетресенията пропадат цели градски квартали. Все пак такава пропаст не може да зейне за една секунда — тя трябва да започне от нещо. Първо сигурно се появява съвсем малка пукнатинка — но обхваща едновременно всичко: асфалта, бетонните бордюри на тротоара, оградите, стените на блоковете и даже стъклата.

Много добре запомних деня, когато в нашия проект се появи такава пукнатинка. Все още никой не знаеше, че скоро тя ще се превърне в бездънна пропаст, но тънката като паяжина линия вече беше зачеркнала и моята депривационна камера, и цялата извънградска база, в която ловяхме душите на човеците със сложните си такъми.

Буш установи връзка с мен в потиснато настроение. Напоследък това му се случваше все по-често и аз започнах както обикновено с проповедта срещу садукеите и фарисеите от либералните медии, която винаги намираше радостен отклик в душата му. Но този път между нас не се създаде обичайният емоционален контакт и аз разбрах, че го мъчи нещо сериозно.

Не сгреших. След като ме изслуша докрай, той промърмори няколко пъти „алилуя“, а после изведнъж ме призова с невиждана досега решителност.

— Господи — горещо зашепна Буш, — чуй ме, Господи… Направих всичко, както ми заръчаха ангелите ти. Започнах войната в Ирак, макар че целта на твоя промисъл все още не ми е ясна и ми беше много трудно да убедя нашия приятел Тони, а да не говорим за всички останали. Затънах до уши във войната в Афганистан, която досега не е спечелил нито един пълководец. И по заповед на ангелите ти направих още много други неща, които моят ограничен ум вижда като безумни и пагубни за Америка. Кажи, Господи, не е ли това наказание за извършения от страната ми грях?

— Какъв грях, Джорджаия?

Буш продължи със засрамен шепот:

— Господи, говоря за стаята на Гагтунгър.

— Каква е тази стая?

— Нима не знаеш, Господи? Нима не си всезнаещ?

Отново усетих капки пот по челото си.

— Джорджаия — отвърнах му кротко, — аз знам за тази стая дотолкова, доколкото ти знаеш за нея, възлюблени сине мой, защото ти и аз сме едно. Твоите очи са моите очи. И тъкмо в това е моето всемогъщество, защото аз сам съм ограничил волята си с волята на моите синове и моето знание свършва там, където започва знанието на онези, които съм възлюбил. Защото твоята вяра в мен е толкова голяма, колкото е голяма моята вяра в теб, о, Джорджаия. Разкажи ми какво мъчи сърцето ти и аз ще облекча твоята мъка.

В отговор последва мълчание.

То продължи много дълго и аз вече започвах сериозно да се боя, че ей сега ще се отвори люкът и в светлия лъч ще се появи ръката на Шмига с никелиран макаров. И тогава до мен долетя дългоочакваното:

— Алилуя! Алилуя! Алилуя!

А после Буш започна да говори.

Трябваше да вадя с ченгел от устата му част по част всичко, което ми разказа, и това ми отне не един и два сеанса. Самият той не знаеше всичко — наложи му се да изиска някои строго секретни материали от специалния архив на ЦРУ. Затова аз ще мина веднага на крайната картина, която се оформи, след като съпоставихме частите на изповяданата от него главоблъсканица с факти от съветското минало. Работата е там, че Буш изобщо не знаеше културната предистория на тайната, която ми разкри в изповедта си, и скоро ние вече бяхме по-наясно със ситуацията дори от самия него.

Вече стана дума, че по време на началната подготовка ми четяха дълги откъси от духовните прозрения на Даниил Андреев, син на известен писател от началото на века.

Както се полага на всеки руски духовен прорицател, Андреев-младши прекарва по-добрата част от живота си в затвора. В нея той създава грандиозната духовна епопея „Розата на Света“, в която преписва историята на сътворението и грехопадението с термини, по-разбираеми за съвременниците на Щайнер и Троцки. Аз помнех Някои сентенции на Андреев за Бога. Но както се оказа, цялата работа беше там, че той е писал за Сатаната, наречен от него „Гагтунгър“.

Описвайки въставането на Сатаната, Андреев създава наистина величествен мит — много е възможно сценаристките мафии на западните киностудии да започнат да се изхранват с него, след като изсмучат и последната капка кръв от вампирите. Андреев изобразява обитателите на демоничните светове с такава прозрачна яснота, сякаш лично е живял дълги години с тях в един блок на крайбрежната улица. Но най-важното е, че той показва връзката на главния демон от нашето измерение, Гагтунгър, с другаря Сталин.

Според Андреев по време на контактите си с инфрасвета Сталин изпадал в особен мистичен транс, така наречената „хохха“, която му позволявала да получава инструкции лично от Сатаната. Ето как го описва самият Андреев:

Не знам виждал ли го е изобщо някой някога в това състояние. През 30-те и 40-те години той владеел хоххата до такава степен, че често успявал да я извика по свое желание. Обикновено това се случвало към края на нощта, и то по-често през зимата, отколкото през лятото: тогава му пречело прекалено ранното развиделяване. Всички мислели, че си почива, спи, и, разбира се, никой не дръзвал при никакви обстоятелства да наруши покоя му. Впрочем никой не би могъл да влезе при него, дори да поиска, защото той заключвал вратата отвътре. Осветлението в стаята оставало затъмнено, но не угасено. И ако някой невидим проникнел вътре в този час, щял да завари вожда не да спи, а да седи в дълбоко уютно кресло. Изражението на лицето му такова, каквото никой никога не го бил виждал, щяло да направи наистина смайващо впечатление. Колосално разширените черни очи гледали в пространството с немигащ взор. По кожата на бузите, напълно изгубили обичайната си сива лъскавина, избивала странна матова руменина. Бръчките като че ли ги нямало, цялото лице изглеждало подмладено до неузнаваемост. Кожата на челото се обтягала така, че челото изглеждало по-голямо от обичайното. Дишането било рядко и много дълбоко. Ръцете лежали отпуснати на страничните облегалки, пръстите от време на време опипвали краищата им.

„Розата на Света“ ни беше добре известна (или поне на Добросвет) и без Буш. Но ето какво научихме от Буш.

След като през 1949 година прочел доставените му от Владимирския затвор нахвърляни чернови на „Розата на Света“, Сталин подчертал няколко пъти с червен молив мястото, където се говорело за телепатичното му общуване с Гагтунгър и другите демони от тъмните йерархии, и разпоредил в Кремъл да се оборудва специално помещение, където наистина да може да изпада в описания от великия духовен прорицател транс.

Това била малка, грижливо скрита сред кремълските покои стая без прозорци (за да не му пречи ранното развиделяване), облицована с червен гранит (от което става ясно, че първоначалната редакция на „Розата на Света“ се е отличавала от последната, в която не се споменава този камък).

Там всичко било направено от червен гранит — стените, подът и таванът и даже тоалетната. В центъра й се издигал масивен гранитен артефакт — „тронът на Гагтунгър“, нещо като саркофаг, поставен вертикално, с монтирано в него кресло. Тронът бил сглобен от отделни каменни блокове, незабележимо доставени в Кремъл.

С всичко това се занимавали хора, специално подбрани от Берия, който, естествено, решил да извлече изгода за себе си от поредното хоби на вожда — и вградил в стените и камъните на саркофага хитроумно замаскирана система от кухини, които предавали и дори усилвали гласа на човека, седящ в съседната стая, където в онези години се намирало помещението за специална свръзка.

Отначало се предполагало, че от там ще говори Сатаната. Но това се оказало твърде проблемно и в края на краищата Берия зазидал в стената обикновена телефонна мембрана. Нейните звукови вибрации достигали по системата от кухини до саркофага, който представлявал грижливо проектиран акустичен резонатор, и се превръщали в тайнствен глас отникъде, звучащ в ушите на седящия на трона вожд.

Сигурно вече всичко ви е ясно. Като дявол при Сталин работел специално трениран човек от Министерството на държавната сигурност, който промивал мозъка на генералисимуса и подготвял преминаването на властта към Берия. Но Хрушчов отровил Сталин малко по-рано, отколкото това планирал да направи Берия, и цялата венецианска интрига рухнала. Берия бил разстрелян и отнесъл със себе си на оня свят тайната за стаята на Гагтунгър, където вече го чакали останалите строители на кремълското капище.

За стаята на Гагтунгър знаели само най-близките съратници на вожда, на които суетният грузинец я показвал в старанието си да пороби докрай душите им. Те пазели мълчание, защото всеки мечтаел сам да седне на трона.

Но освен на съратниците тайната била известна на още един човек — на майора от МДС Егор Лаптев, който по заповед на Берия изобразявал дявола: някога той бил певец в църковен хор и Берия го взел при себе си на пълна издръжка заради мощния му шаляпински бас.

Като научил за смъртта на Берия, Лаптев веднага се усетил какво го чака и избягал при американците. Когато им разказал историята си, те се повеселили и решили, че понеже няма практическа стойност, тази информация ще остане просто един от мрачните куриози, известни на ЦРУ за Русия.

Но после някой от американците попитал Лаптев по какъв начин е чел на Сталин съставените от Берия послания на Сатаната. Лаптев отвърнал, че го е правил по специален телефон от една служебна квартира на МДС — или, по-просто казано, една от Бериевите бърлоги.

Американците се поинтересували откъде „Дяволът“ е научавал по кое точно време Сталин сяда на трона на Гагтунгър. Оказало се, че това е елементарно — под гранитната плоча, на която вождът сядал, имало реле с пружина, което от тежестта му правело контакт. Щом видел червената лампичка на телефона да свети, Лаптев можел да започва.

В бившата квартира на КГБ по това време живеела някаква застаряваща лолита от многобройните нимфетки на Берия — тя с удоволствие дала на посетителите от фирмата за ремонтни услуги счупения правителствен телефон срещу безплатна подмяна на старите телефонни кабели.

Нататък нямало нищо кой знае колко сложно. Използвайки техническото си превъзходство, американците установили връзка със стаята на Гагтунгър директно от посолството: линията, която водела към мембраната, дори не се охранявала, защото никой не знаел за нея.

Ведомството на Алън Дълес добре си направило сметката, че рано или късно Хрушчов ще иска да седне на трона на низвергнатия от него бог. И ето че веднъж този трон заговорил.

Той говорил без прекъсване през шейсетте, седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте. Какво нашепвал на съветските вождове, никой не знае — знае се само, че в края на сеансите често се е случвало да се изпускат. Точно по тази причина в капището била пригодена гранитна тоалетна.

Страх ме е да го изрека, но тронът не млъкнал и през новото хилядолетие. Когато дезертьорът Лаптев починал (това станало в средата на осемдесетте — той прекарал остатъка от живота си в американското посолство, макар че умрял като милионер в долари), американците започнали да монтират речите на Гагтунгър от стари записи на Лаптев, каквито им останали в огромен брой. С течение на времето компютърните технологии направили това съвсем лесна работа.

Разбира се, линията за връзка с Гранитната стая също се модернизирала. От шейсетте години нататък американците старателно търсели агенти сред кремълския персонал, особено сред електротехниците и свързочниците — но не за да подслушват разговорите на Брежнев с дъщеря му, а за да обезопасят за всеки случай връзката с трона на Гагтунгър. Накрая при ремонт на едно от помещенията, съседни на Гранитната стая, успели да скрият в стените буквално всичко — системата вече имала самостоятелно захранване и не зависела от кабели, свързващи я с града, защото приемала сигнала чрез радиовръзка. Интересното е, че най-същественият елемент в нея, трофейната немска телефонна мембрана, зазидана в стената, работила изправно през всичките тези години без никакви повреди.

Ролята, изиграна от стаята на Гагтунгър в историята, се разбира и без думи, затова няма да досаждам на читателя с подробности. Карибската криза, Чехословакия, Афганистан — Съветският съюз пропадал все по-надолу. Но всеки от червените императори, наследил стаята на Гагтунгър, без колебания сядал на трона, който давал мъдри съвети. Причината била, че вождовете на компартията добре осъзнавали демоничната природа на властта си и били напълно готови да срещнат на самия връх свързочника от ада. Освен това всички съветски лидери завземали и удържали властта посредством апаратни интриги, а в тези неща помощта на Сатаната е незаменима.

Затова може би никой от държащите властта не се е решил да даде заповед да се изследва стаята на Гагтунгър — всички се страхували да не загубят доверието на Сатаната и избягвали да променят каквото и да било в установения ред. Само безстрашният Елцин в ранния период на управлението си наредил да окачат на една от стените фалшиви светлосини перденца, за да изглежда така, сякаш в стаята на Гагтунгър има прозорци, но това изглеждало недодялано и към началото на втория му мандат ги махнали.

— Съветска Русия винаги е била наш враг — със сълзи на очи заключи Буш. — Ние правехме всичко, за да я разрушим, но успяхме в това не заради мощта на оръжието си. В края на краищата масите от обикновени руснаци повярваха, че ние сме добри хора и им желаем доброто. Когато кремълските старци наричаха американците врагове, никой вече не им вярваше. Нали си гледал филма The Dreamcatcher по Стивън Кинг, Господи? Помниш ли, че там имаше пришълци, които представляваха една озъбена вертикална уста? Те можеха, когато поискат, да се направят на зелени симпатични на вид човечета и тогава размахваха ръце като деца… И ние така — размахахме зелени ръчички, изпяхме за вятъра на промените и това им беше достатъчно. Може да се каже, че тези хора доброволно ни се предадоха в плен и зачакаха да ги отведем в щастливото им утре. Народът на Русия искаше свобода. На всички им се струваше, че тази страна стои на прага на нова епоха, която е изстрадала с цялата си страшна история. И пред нас изникна въпросът — какво да правим по-нататък? По-рано, когато побеждавахме враг — Япония или Германия, — бяхме готови да направим всичко, за да построим там демокрация. Но на тези огромни пространства щеше да ни е прекалено скъпо и сложно да я строим. Освен това можехме да се сблъскаме с нов сериозен конкурент — Япония и Германия ни научиха на много неща. Затова от геополитически съображения решихме… ъ-ъ-ъ… да тръгнем по друг път. Оставихме да се обогатят малка група негодници, които се интересуваха само от кражби, и им дадохме нашето благоволение да княжестват, за да всеят разруха из тези територии и да ги държат под контрол. Така са правили по-рано татарите и Збигнев предполага, че това е най-ефективният метод за управление в руския ъгъл на голямата шахматна дъска. Отначало всичко вървеше, но сега се справяме все по-зле с овладяването на хаоса. Кучите синове, които управляват там, вече не са изцяло наши кучи синове и макар че твоите ангели, Господи, постоянно ме учат да ги гледам в очите и да намирам там душа, това ми се удава с огромно усилие. Те невинаги слушат даже господаря си Гагтунгър, толкова са страшни. Понякога ми се струва, че това е второ талибанско движение, което сме си докарали на главата. Само че то изобщо няма морални принципи — затова пък има ракетни подводници. Но работата дори не е в това. Господи, всички онези хора, които мечтаеха за щастлив живот и потънаха при корабокрушението на тази нация, те нали тежат и на нашата съвест? Кажи, Господи, ще благославяш ли Америка и занапред?

— Това, Джорджаия — тихо казах аз, — ще ти възвестят моите ангели.