Джон Уилямс
Стоунър (4)

4

По причини, които отказваше да обясни, Едит не искаше да се омъжва в Сейнт Луис, затова сватбата беше в Колумбия, в голямата гостна на Ема Дарли, където двамата бяха прекарали първите си часове заедно. Беше първата седмица на февруари, точно след края на семестъра и преди ваканцията. Бостуикови дойдоха с влака от Сейнт Луис, а родителите на Уилям, които не познаваха Едит, тръгнаха от фермата с двуколката и пристигнаха в събота следобед, в деня преди сватбата.

Стоунър искаше да ги настани в хотел, но те предпочетоха да отседнат у Футови, въпреки че откакто Уилям не им работеше, Футови се държаха хладно и отчуждено.

— Няма да знам какво да правя в хотел — обясни угрижено баща му. — Пък и Футови все ще ни изтърпят една нощ.

Същата вечер Уилям нае кабриолет и откара родителите си в града у Ема Дарли — да се запознаят с Едит.

Бяха посрещнати на вратата от госпожа Дарли, която погледна припряно и смутено родителите на Уилям и ги покани в гостната. Майка му и баща му седнаха внимателно, сякаш се страхуваха да се движат в коравите си нови дрехи.

— Не знам какво задържа Едит — прошепна след малко госпожа Дарли. — Нали ще ме извините?

Тя излезе от стаята, за да доведе племенницата си.

След доста време Едит слезе и се появи в гостната бавно, без желание, с някаква предизвикателна уплаха.

Те се изправиха и доста дълго четиримата стояха неловко и не знаеха какво да кажат. После Едит пристъпи сковано напред и протегна ръка първо на майката на Уилям, а после и на баща му.

— Здравейте — каза спънато баща му и пусна ръката й, сякаш се страхуваше, че тя ще се счупи.

Едит го погледна, постара се да се усмихне и отстъпи назад.

— Седнете — каза. — Заповядайте, седнете.

Седнаха. Уилям каза нещо. Стори му се, че гласът му звучи напрегнато.

Тихо и изумено, сякаш споделяше на глас мислите си, майка му подхвана в тишината:

— О, красива е, нали?

Уилям се засмя и каза мило:

— Да, госпожо, красива е.

След това разговорът потръгна по-леко, въпреки че се споглеждаха и се взираха в далечината. Едит прошепна, че се радвала на запознанството и съжалявала, че се срещат чак сега.

— А когато се установим… — Тя замълча и Уилям се запита дали ще продължи. — Когато се установим, трябва да ни дойдете на гости.

— Много ви благодаря — каза майка му.

Разговорът продължи, но беше прекъсван от дълго мълчание. Едит ставаше все по-нервна и това й личеше все повече, един-два пъти не отговори на въпроса, който някой й зададе. Уилям стана, майка му се огледа припряно и също се изправи. Но баща му не се помръдна. Погледна право към Едит и задържа за дълго очите си върху нея. Накрая каза:

— Уилям винаги е бил кротко момче. Радвам се, че си е взел добра жена. Един мъж има нужда от жена, да му помага и да му носи утеха. Бъди добра с Уилям. Той трябва да има до себе си човек, който е добър с него.

Стъписана, Едит отметна инстинктивно глава, очите й се бяха разширили и за миг Уилям си помисли, че се е ядосала. Но не беше така. Баща му и Едит се гледаха дълго, очите им не трепнаха.

— Ще се старая, господин Стоунър — рече тя. — Ще се старая.

После баща му стана на крака, кимна непохватно и рече:

— Вече е късно. Да вървим.

И тръгна към вратата заедно с жена си, безформена, тъмна и дребна до него, оставяйки Едит със сина си.

Тя не му каза нищо. Но когато се обърна да й пожелае „лека нощ“, Уилям видя, че очите й са плувнали в сълзи. Наведе се да я целуне и усети върху ръцете си крехката сила на тънките й пръсти.

 

 

Студената ясна слънчева светлина на февруарския следобед падаше косо през предните прозорци в къщата на Дарли и беше начупвана от силуетите, които се движеха из голямата гостна. Родителите на Уилям стояха странно сами в един ъгъл, до тях бяха застанали, без да ги поглеждат, Бостуикови, които бяха пристигнали само преди час със сутрешния влак, Гордън Финч се разхождаше тежко и тревожно из помещението, сякаш бе натоварен да отговаря за нещо, имаше и шепа хора, приятели на Едит или на родителите й, които Уилям не познаваше. Чу се, че говори на тези наоколо, усети, че устните му се усмихват, и долови гласове, които достигаха приглушено, като през пластове дебело сукно.

До него беше Гордън Финч, лицето му беше потно и лъщеше над тъмния костюм. Той се усмихна притеснено.

— Готов ли си вече, Бил?

Стоунър усети, че главата му кима. Финч каза:

— Осъденият има ли последни желания?

Стоунър се усмихна и поклати глава. Финч го шляпна по рамото.

— Просто не се отделяй от мен, прави каквото ти казвам, всичко е под контрол. Едит ще слезе до няколко минути.

Стоунър се запита дали, след като всичко приключи, ще го помни — беше размазано на петно и той го виждаше като през мъгла. Чу се, че пита Финч:

— Свещеникът… не съм го виждал. Тук ли е?

Финч се засмя, поклати глава и каза нещо. После из стаята се разнесе шепот. По стълбите слизаше Едит.

В бялата рокля беше като студена светлина, влязла в стаята. Стоунър тръгна неволно към нея и усети, че Финч го хваща за ръката, за да го спре. Едит беше бледа, но му се усмихна леко. После застана до него и двамата продължиха заедно. Отпред стоеше непознат с кръгла яка, беше нисък и дебел, с размито лице. Мърмореше нещо и гледаше в бялата книга в ръцете си. Уилям се чу, че отговаря на мълчанието. Усети, че Едит трепери до него.

После настъпи дълга тишина, след това пак се чуха шепот и звукът на смях. Някой каза:

— Целуни булката!

Уилям усети, че се е обърнал, Финч му се хилеше. Усмихна се на Едит, чието лице се понесе пред него, и я целуна, устните й бяха сухи като неговите.

Почувства, че му стискат ръката, че го потупват по гърба и се смеят, стаята се въртеше. На вратата идваха нови хора. Върху дългата маса в дъното на гостната се беше появила голяма кристална купа на фигури с пунш в нея. Имаше торта. Някой събра ръцете им — неговите и на Едит, появи се нож, Уилям разбра, че от него се иска да насочи ръката й така, че тя да разреже тортата.

После го разделиха с Едит и той не можеше да я открие в навалицата. Говореше и се смееше, кимаше и се озърташе из стаята — дали няма да намери Едит. Видя майка си и баща си, стояха в същия ъгъл, откъдето не бяха помръднали. Майка му се усмихваше, баща му я държеше плахо за рамото. Уилям понечи да отиде при тях, но не успя да се отскубне от човека, който му говореше.

Точно тогава видя Едит. Беше с баща си, майка си и леля си, леко свъсен, баща й оглеждаше нетърпеливо стаята, а майка й ридаеше с очи, зачервени и подпухнали над изпъкналите скули и устата, стисната, със смъкнати като на дете ъгълчета. Госпожа Дарли и Едит я бяха прегърнали и госпожа Дарли й говореше бързо, сякаш се опитваше да й обясни нещо. Но дори от другия край на стаята Уилям успя да види, че Едит мълчи, лицето й беше като маска, безизразно и бяло. След миг изведоха госпожа Бостуик от гостната и Уилям видя отново Едит чак след празненството, когато Гордън Финч му пошушна нещо на ухото, дръпна го при страничната врата, която водеше в малка градина, и го изтика навън. Там чакаше Едит, която се беше облякла дебело, за да не премръзне, и бе вдигнала яката си така, че Уилям не видя лицето й. Гордън Финч се смееше, говореше нещо, което Уилям не разбираше, побутваше ги по пътеката към улицата, където чакаше двуколка — да ги откара на гарата. Чак когато се качиха на влака, който щеше да ги откара на едноседмичен меден месец в Сейнт Луис, Уилям Стоунър осъзна, че всичко е приключило и той има съпруга.

 

 

Встъпиха в брака непорочни, но непорочни по коренно различен начин. И двамата не знаеха що е секс и бяха наясно, че са неопитни, но нали беше расъл във ферма, Уилям смяташе за незначителни естествените житейски процеси, докато за Едит те бяха истинско тайнство, нещо неочаквано. Тя не знаеше нищо за тях и дълбоко в себе си не искаше да научава.

И така, подобно на много други, и техният меден месец беше провал, те обаче отказваха да си го признаят и дълго след това не осъзнаваха значението на този провал.

Пристигнаха в Сейнт Луис късно вечерта в неделя. Във влака, заобиколена от непознати, които ги гледаха любопитно и одобрително, Едит бе оживена, едва ли не весела. Двамата се смееха, държаха се за ръце и говореха за дните, които им предстояха. Вече в града, докато Уилям намери екипаж, който да ги откара в хотела, развеселеността на Едит бе станала леко истерична.

Както тя се смееше, Уилям я внесе почти на ръце през входа на хотел „Амбасадор“, огромна постройка от дялан кафяв камък. Фоайето бе почти безлюдно, тъмно и похлупващо като пещера, щом влязоха вътре, Едит изведнъж притихна и се олюля нерешително до Уилям, докато вървяха през огромното пространство към рецепцията. Когато се качиха в стаята, тя бе едва ли не физически болна — трепереше като от треска и устните й се синееха върху бялото като тебешир лице. Уилям искаше да й намери лекар, тя обаче настоя, че била само уморена и имала нужда от почивка. Обсъдиха угрижено колко напрегнат е бил денят и Едит намекна за нещо деликатно, което я притеснявало от време на време. Прошепна, но без да го поглежда и без интонация в гласа, че искала първите им часове заедно да са съвършени.

А Уилям каза:

— Те са… и ще бъдат съвършени. Трябва да почиваш. Бракът ни ще започне от утре.

И подобно на други младоженци, за които беше чувал и за чиято сметка по едно или друго време беше пускал шеги, той не прекара първата брачна нощ заедно с жена си — сви се с дългото си тяло на тясното канапе и скован, не мигна — гледаше с отворени очи отминаващата нощ.

Събуди се рано. Апартаментът, уреден и платен като сватбен подарък от родителите на Едит, беше на десетия етаж и от него се откриваше гледка към града. Уилям повика тихо Едит и след няколко минути тя излезе от спалнята, като се опитваше да пристегне колана на пеньоара си и се прозяваше сънено, с лека усмивка. Уилям усети как от плисналата го любов на гърлото му засяда буца, той хвана Едит за ръка и застанали на прозореца във всекидневната, двамата загледаха надолу. По тесните улици под тях пъплеха автомобили, пешеходци и каляски, на Уилям и Едит им се струваше, че са далеч, откъснати са от суетнята на човечеството и неговите начинания. В далечината, отвъд квадратните сгради от червени тухли и камък, се виждаше река Мисисипи, която, дълга и сивкаво-кафява, лъкатушеше под сутрешното слънце — речните кораби и влекачите, които плаваха надолу по острите завои, бяха като играчки, въпреки че от комините им в зимния въздух се кълбяха големи количества сив пушек. Уилям го обзе чувството на спокойствие, той прегърна жена си и я притисна леко до себе си: двамата гледаха свят, който сякаш беше пълен с обещания и ведри приключения.

Закусиха рано. Едит изглеждаше освежена, напълно възстановена след неразположението от предната вечер, отново бе едва ли не весела и гледаше Уилям с топлина и задушевност, които, както му се стори, са породени от признателност и любов. Не отвориха дума за предната вечер, Едит току поглеждаше новия си пръстен и го наместваше върху пръста си.

Облякоха се дебело — да не им е студено, и тръгнаха по улиците на Сейнт Луис, които тъкмо бяха започнали да се пълнят с хора: разглеждаха стоките по витрините, говореха за бъдещето и мислеха съсредоточено как да го запълнят. Уилям започна да си връща лекотата и непринудеността, които бе открил в началото, докато ухажваше тази жена, станала негова съпруга, Едит се бе вкопчила в ръката му и сякаш слушаше онова, което той казва, както никога дотогава. В късната сутрин пиха кафе в топло малко кафене и погледаха как минувачите бързат в студа. Намериха екипаж и отидоха с него в Художествения музей. Хванати за ръце, тръгнаха из високите зали, през наситения блясък на светлината, отразена в картините. В тишината, в топлината, във въздуха, който подобно на старинните картини и статуи сякаш беше извън времето, Уилям Стоунър усети как го плисва обич към високото крехко момиче, което вървеше до него, а също спокойна страст, надигнала се, топла и сдържано чувствена като багрите, излъчвани от стените наоколо.

Когато в късния следобед си тръгнаха, небето бе покрито с облаци и бе започнало да ръми, но Уилям Стоунър носеше в себе си топлината, която бе събрал в музея. Малко след залез-слънце се прибраха в хотела, Едит отиде да си почине в спалнята, а Уилям се обади да поръча от долу лека вечеря, която да донесат в апартамента, после го обзе внезапно вдъхновение и той слезе в ресторанта, където помоли да изстудят бутилка шампанско, която да качат до един час. Барманът кимна мрачно и му обясни, че шампанското нямало да е особено хубаво. На първи юли Сухият режим влизаше в сила в цялата страна и вече се смяташе за незаконно да произвеждаш спиртни напитки — в избата на хотела имало най-много петдесетина бутилки шампанско от всички марки. И Уилям трябвало да плати повечко. Той се усмихна и отговори, че е съгласен.

При по-особени поводи Едит бе пийвала в дома на родителите си по малко вино, но никога не бе опитвала шампанско. Докато вечеряха на квадратната масичка във всекидневната, тя погледна притеснена странната бутилка в кофичката с лед. В мрака с неравен пламък горяха две бели свещи в матови месингови свещници, Уилям беше угасил другото осветление. Докато двамата с Едит разговаряха, свещите потрепваха между тях, а светлината улавяше извивките на гладката тъмна бутилка и проблясваше по леда около нея. Те бяха притеснени и предпазливо весели.

Най-неочаквано Уилям издърпа тапата на шампанското, от силния бумтеж Едит подскочи, от гърлото на бутилката блъвна бяла пяна, която намокри ръката му. Те се засмяха на непохватността му. Изпиха по една чаша и Едит се престори на пияна. Изпиха по още една. На Уилям му се стори, че Едит се отпуска, че лицето й се успокоява, че очите й потъмняват замислено. Стана и отиде да застане зад нея, както тя седеше на масичката, хвана я за раменете, изумен колко дебели и тежки са пръстите му върху нежната й плът и кост. Едит се напрегна от допира му, а Уилям плъзна нежно длани отстрани по тънкото й вратле и я помилва по меката червеникава коса — вратът й беше скован, жилите направо трептяха от напрежението. Хвана я за ръцете и я вдигна леко, така че тя стана от стола, после я обърна към себе си. Очите й, големи, светли и почти прозрачни в светлината на свещите, го погледнаха невиждащо. Уилям усети далечна близост с нея, жалост, задето е толкова безпомощна, от желание гърлото му пресъхна и той не можеше да говори. Придърпа леко Едит към спалнята, но долови в тялото й бърза твърда съпротива — прииска му се да я сломи.

Остави отворена вратата на неосветената спалня, свещите сияеха едва-едва в мрака. Зашепна, сякаш за да успокои Едит и да й вдъхне сигурност, но думите му излязоха задавени и Уилям сам не чу какво е казал. Хвана Едит за тялото и затърси опипом копчетата, които щяха да я отворят за него. Едит го избута бездушно — в здрача очите й бяха затворени и устните стиснати. Тя се извърна, да не е с лице към Уилям, и с бързо движение разхлаби роклята, така че да се свлече на купчина около краката й. Ръцете и раменете й бяха голи, Едит потрепери, сякаш й е студено, и каза глухо:

— Иди в другата стая. Ще бъда готова след минута.

Той я докосна по ръцете и долепи устни до рамото й, но тя не се обърна към него.

В дневната Уилям загледа как свещите проблясват по остатъците от вечерята, насред която бе оставена бутилката шампанско, все още пълна до над половината. Наля си в чашата малко от виното и го опита, беше станало топло и възсладко.

Когато се върна, Едит беше легнала и бе придърпала завивките чак до брадичката си, лицето й беше обърнато нагоре, очите й бяха затворени, по челото й се бе образувала тънка бръчица. Стоунър се съблече тихо, сякаш Едит спи, и легна до нея. Известно време лежа с желанието си, превърнало се в нещо безлично, което принадлежеше само на него. Заговори на Едит, сякаш искаше да намери убежище от чувствата си, тя не отвърна. Уилям сложи ръка върху нейната и усети под тънкия плат на нощницата плътта, за която копнееше. Плъзна длан по нея, Едит не се помръдна, бръчката се вряза по-надълбоко. Уилям заговори отново, каза в тишината името й, после легна върху нея, нежен в непохватността си. Когато докосна гладките й бедра, Едит извърна рязко глава встрани и вдигна ръка, за да си закрие очите. Не издаде и звук.

След това Уилям легна до нея и й заговори в спокойствието на любовта си. Сега вече очите й бяха отворени и го гледаха от здрача, лицето й беше безизразно. Най-неочаквано Едит отметна рязко завивките и след като прекоси забързано стаята, влезе в банята. Уилям видя как осветлението се включва и чу, че Едит повръща силно и мъчително. Повика я и отиде при банята, вратата беше заключена. Повика още веднъж, тя не отговори. Върна се в леглото и я зачака. След няколко минути тишина осветлението в банята се изключи и вратата се отвори. Едит излезе и дойде сковано да си легне.

— От шампанското е — каза. — Не трябваше да пия втората чаша.

Зави се и обърна гръб на Уилям, след малко вече беше заспала: дишаше равномерно и тежко.