Джон Уилямс
Стоунър (17)

17

— О, Уили — каза тя. — Стопил си се.

Той лежеше на кушетката в малката задна стая и гледаше през отворения прозорец, беше късен следобед и слънцето, което бе започнало да се гмурка зад хоризонта, запращаше червено сияние към долната страна на дълъг бухлат облак, увиснал на запад над върховете на дърветата и къщите. По стъклото на прозореца с жужене се блъскаше муха и в застиналия въздух се носеше острата миризма на боклук, запален по дворовете на съседите.

— Какво? — попита разсеяно Стоунър и се извърна към жена си.

— Стопил си се — повтори Едит. — Докторът каза, че е плъзнало навсякъде. О, Уили, клетият Уили.

— Да — рече Стоунър. Не успя да си наложи да прояви интерес. — Е, излишно е да се тревожиш. По-добре не мисли за това.

Тя не отговори и след като се извърна отново към отворения прозорец, Стоунър загледа как небето притъмнява, докато накрая по облака в далечината остана само мътна морава ивица.

Бяха го изписали преди малко повече от седмица, а днес следобед той се бе върнал от болницата, където, както Джеймисън се бе изразил с напрегната усмивка, го бяха подложили на „лечение“. Джеймисън се бе възхитил от бързината, с която раната от операцията е зараснала, и беше казал нещо от рода на това, че Стоунър е с организъм на четирийсетгодишен мъж, а после най-неочаквано беше млъкнал. Стоунър бе позволил да го опипват и натискат, а после да го вържат с каиши за масата и не се бе помръднал, когато над него тихо увисна някаква огромна машина. Беше си безумство, той го знаеше, но не възрази, щеше да бъде нелюбезно. Не беше кой знае какво да се подложи на това нещо, стига то да отклонеше мислите им от онова, което знаеха и от което не можеха да избягат.

Стоунър беше наясно, че лека-полека малката стаичка, където сега лежеше и откъдето гледаше през прозореца, ще се превърне в неговия свят, той вече чувстваше първите смътни признаци на болката, завърнала се като далечно телефонно обаждане на стар приятел. Съмняваше се, че ще настояват да го приемат отново в болницата, днес следобед Стоунър бе доловил в гласа на Джеймисън някаква окончателност и той му беше дал хапчета, които да пие в случай на „неудобство“.

— Можеш да пишеш на Грейс — чу се да казва на Едит. — Не си е идвала от много време.

Обърна се и видя, че Едит кима разсеяно — заедно с неговите очи и нейните наблюдаваха спокойно все по-наситения мрак зад прозореца.

През следващите две седмици Стоунър усети, че изнемощява — първо постепенно, после бързо. Болката се завърна със сила, която той не бе очаквал, взимаше си хаповете и усещаше как тя се оттегля като плашлив звяр в мрака.

Грейс дойде и Стоунър установи, че в края на краищата няма какво толкова да й казва. Била заминала и едва завчера се била прибрала в Сейнт Луис, където била намерила писмото на Едит. Беше изтощена и напрегната, под очите й имаше тъмни сенки, на Стоунър му се прииска да направи нещо, за да притъпи болката й, а знаеше, че не е по силите му.

— Изглеждаш добре, тате — каза тя. — Много добре. Ще се оправиш.

— Разбира се — отвърна той и й се усмихна. — Как е младият Ед? И ти как си?

Грейс отговори, че била добре, младият Ед също, наесен щял да започне гимназия. Стоунър я погледна донякъде озадачен.

— Гимназия ли? — повтори. После схвана, че е чул правилно. — Разбира се — рече. — Забравих, че би трябвало вече да е пораснал.

— Прекарва доста време при… при господин и госпожа Фрай — обясни Грейс. — Така е най-добре за него.

Каза още нещо, но Стоунър се беше разсеял. Все по-често установяваше, че се затруднява да се съсредоточи само върху едно нещо, мислите му блуждаеха в посоки, които той не можеше да предрече, хващаше се понякога и да изрича думи, чийто източник не разбираше.

— Клетият татко — чу да казва Грейс и пак насочи вниманието си към мястото, където се намираше. — Клетият татко, не ти беше лесно, нали?

Стоунър се позамисли, после каза:

— Да, не ми беше лесно. Но вероятно не съм и искал. Да бъде.

— Ние с мама… и двете те разочаровахме, нали?

Стоунър вдигна ръка, сякаш за да я погали.

— О, не — рече с мрачна страст. — Недей да…

Искаше му се да каже повече, да обясни, но не намери сили да продължи. Затвори очи и усети как мислите му стават хаотични. В съзнанието му се тълпяха образи, които се променяха като на екран. Стоунър видя Едит, каквато тя беше онази първа вечер, когато се бяха запознали у стария Клермонт — синята рокля, тънките пръсти и красивото нежно лице, което се усмихваше мило, светлите очи, които гледаха въодушевено всеки миг така, сякаш е сладка изненада.

— Майка ти… — каза Стоунър. — Тя невинаги е била…

Невинаги е била, каквато беше сега, и на Стоунър му се стори, че зад жената, в която Едит се е превърнала, вижда момичето, което е била — помисли си, че го е виждал винаги.

— Ти беше красиво дете — чу се да казва и за миг престана да разбира на кого говори. Светлината заплува пред очите му, придоби очертания и се превърна в лицето на дъщеря му, набраздено с бръчки, мрачно и състарено от грижи. Стоунър затвори отново очи. — В кабинета. Помниш ли? Седеше с мен, докато работех. Беше много кротка и светлината… светлината… — Светлината от настолната лампа (Стоунър я виждаше и сега) се отразяваше в усърдното личице, сведено с детински унес над някоя книга или картинка, така че гладката кожа сияеше в здрача на стаята. Той чу как в далечината кънти тих смях. — Разбира се — каза и погледна сегашното лице на онова дете. — Разбира се — каза още веднъж, — ти винаги беше там.

— Не говори — спря го едва чуто Грейс, — трябва да почиваш.

И това беше тяхното сбогуване. На другия ден Грейс слезе при него и каза, че се налагало да се върне за няколко дни в Сейнт Луис, каза още нещо с глух овладян глас, но Стоунър не го чу, лицето й беше мрачно, очите й бяха червени и насълзени. Погледите им се срещнаха, Грейс се взира дълго, едва ли не невярващо, после се извърна. Стоунър знаеше, че няма да я види повече.

Нямаше желание да умира, но след като Грейс си тръгна, имаше мигове, когато ставаше нетърпелив, както сме нетърпеливи преди пътуване, на което не ни се иска особено да поемаме. И като всеки пътник, Стоунър чувстваше, че има много неща, които трябва да свърши, преди да замине, а не можеше да се сети какви.

Беше станал толкова немощен, че не можеше да се движи — прекарваше дните и нощите си в задната стаичка. Едит му носеше книгите, които му трябваха, и ги редеше на нощното шкафче до тясното легло, за да не му се налага да се пресяга.

Но Стоунър четеше малко, макар че с присъствието си книгите му вдъхваха утеха. Накара Едит да дръпне пердетата по всички прозорци и настоя да не ги спуска отново дори когато прежурящото следобедно слънце падаше косо в стаята.

Понякога Едит идваше при него, сядаше на леглото и двамата си говореха. Говореха за несъществени неща: за хора, които познаваха бегло, за новата сграда, която строяха в университетското градче, и за старата, която са съборили, но онова, което казваха, сякаш нямаше значение. Беше ги обзело някакво ново спокойствие. Умиротворение, което приличаше на началото на любов, и почти без да се замисля, Стоунър знаеше защо се е появило то. Бяха си простили за болката, която си бяха причинявали, и бяха погълнати от мисълта какъв е могъл да бъде съвместният им живот.

Сега Стоунър гледаше Едит почти без съжаление, в меката светлина на късния следобед лицето й изглеждаше младо, без бръчки. Жалко, че не бях по-силен — помисли си той, — жалко, че не знаех повече, жалко, че не бях в състояние да разбера. И накрая си помисли безпощадно: жалко, че не я обичах повече. Ръката му се плъзна по чаршафа, с който беше завит, и сякаш трябваше да преодолява големи разстояния, докосна ръката на Едит. Тя не се помръдна и след малко Стоунър се унесе в нещо като сън.

Струваше му се, че въпреки обезболяващите, които взима, умът му си остава бистър, и беше признателен за това. Но сякаш го бе обсебила чужда воля и тя го тласкаше в посоки, които Стоунър не можеше да разбере — времето отминаваше, а той не го виждаше как се изнизва.

Гордън Финч наминаваше почти всеки ден, но Стоунър не можеше да проследи ясно в паметта си тези посещения — понякога говореше на Гордън, когато той не бе там, и се изненадваше от гласа си в празната стая, друг път насред разговор с Гордън млъкваше и примигваше, сякаш чак сега най-неочаквано бе забелязал присъствието му. Веднъж, когато Гордън влезе на пръсти в стаята, той се извърна някак учудено към него и попита:

— Къде е Дейв? — И щом забеляза стъписаното лице на Гордън, поклати немощно глава и рече: — Извинявай, Гордън, бях се унесъл, напоследък се сещам за Дейв Мастърс и… понякога, без да се усетя, говоря каквото ми хрумне. От хапчетата е, но трябва да ги пия.

Гордън Финч се усмихна, кимна и се пошегува, но Стоунър знаеше, че в онзи миг той се е отдръпнал от него така, че няма да се върне никога вече. Обзе го остро съжаление, че е отворил дума за Дейв Мастърс, дръзкото момче, което и двамата бяха обичали и чийто призрак ги бе държал всичките тези години в приятелство с дълбочина, каквато така и не бяха осъзнали докрай.

Гордън му каза, че колегите го поздравяват, и заговори несвързано за университетски дела, които според него може би интересуваха Стоунър, очите му обаче бяха неспокойни и по лицето му се мяркаше нервна усмивка.

В стаята влезе Едит и Гордън Финч се изправи тежко — сърдечен и многословен от облекчението, че са го прекъснали.

— Едит — рече, — седни тук.

Тя поклати глава и примига срещу Стоунър.

— Старият Бил изглежда по-добре — допълни Финч. — Бог ми е свидетел, мисля, че изглежда много по-добре в сравнение с миналата седмица.

Едит се извърна към него така, сякаш чак сега бе забелязала присъствието му.

— О, Гордън — каза. — Той изглежда ужасно. Клетият Уили. Няма да бъде дълго с нас.

Гордън пребледня и отстъпи крачка назад, сякаш са го ударили.

— Боже, Едит!

— Няма да бъде дълго — повтори тя, загледана умислено в мъжа си, който се усмихваше едва-едва. — Какво ще правя, Гордън? Какво ще правя без него?

Стоунър затвори очи и те двамата изчезнаха, чу как Гордън шепне нещо, чу и стъпките им, докато се отдалечаваха от него.

Забележителното беше, че всъщност бе толкова лесно. Стоунър искаше да каже на Гордън, че е много лесно, искаше да му каже, че не се притеснява да говори за това, да мисли за него, но не успя да го направи. Сега му се струваше, че всъщност е все едно, чу гласовете им в кухнята — гласът на Гордън беше тих и припрян, а на Едит сърдит и отсечен. За какво ли говореха?

… Болката го връхлетя внезапно и шеметно, завари го неподготвен и за малко той да извика. Отпусна ръце върху завивките и с усилие на волята ги премести към нощното шкафче. Взе няколко хапа, сложи ги в устата си и глътна малко вода. По челото му изби студена пот и Стоунър лежа, без да се помръдва, докато болката го поотпусна.

Чу отново гласовете, не отвори очи. Дали беше Гордън? Слухът му като че напусна тялото и увисна като облак над него, така че да улавя и най-тихия звук. Но съзнанието му не различаваше ясно думите.

Гласът — дали беше Гордън? — говореше нещо за живота на Стоунър. И макар че той не различаваше думите, макар че дори не беше сигурен дали някой ги изрича, съзнанието му блъскаше и блъскаше по този въпрос яростно като ранен звяр. Стоунър видя безпощадно живота си така, както той изглежда отстрани.

Безстрастно, с хладна логика Стоунър осъзна, че животът му изглежда провал. Той бе мечтал за приятелство, за близостта на приятелството, която да го задържи в човешкия род: беше имал двама приятели, единият от които бе загинал безсмислено още преди да заяви за себе си, а другият сега се бе изтеглил толкова надалеч в редиците на живите, че… Беше мечтал за изключителната и въпреки това сближаваща страст на брака, беше получил и нея, а не знаеше какво да я прави и тя беше умряла. Беше мечтал за любов, беше я имал и се беше отказал от нея, беше я оставил да хлътне в хаоса на възможностите. Катрин, помисли си.

— Катрин.

Беше мечтал да е преподавател и бе станал, ала знаеше, открай време знаеше, че почти през целия си живот е бил безразличен в преподаването. Беше копнял за някаква почтеност, за някаква всеобемна чистота, а беше намерил компромиси и настъпателната агресивност на еснафщината. Беше се стремил към мъдрост, а в края на всичките тези години бе намерил невежество. И какво друго? — помисли си. — Какво друго?

А ти какво очакваше? — запита се.

Отвори очи. Беше тъмно. Видя небето навън, мастиленосинята чернилка на всемира и рехавото сияние на луната през един облак. Сигурно е много късно — помисли си, струваше му се, че само преди миг Гордън и Едит са стояли до него в яркия следобед. Или е било преди много време? Стоунър не можеше да каже.

Беше наясно, че съзнанието му ще отслабне, докато тялото му рухва, но не бе подготвен колко внезапно ще стане това. Плътта е силна — помисли си, — по-силна, отколкото си представяме. Иска да пребъде вечно.

Чуваше гласове, виждаше светлини и усещаше как болката идва и си отива. Над него се надвесваше лицето на Едит, той чувстваше как лицето му се усмихва. Понякога чуваше как собственият му глас говори и си мислеше, че го прави смислено и разумно, макар че не можеше да бъде сигурен. Усещаше ръцете на Едит, които го пренасяха, къпеха го. Тя пак има своето дете — помисли си, — най-после има своето дете и може да се грижи за него. Искаше му се да й говори, чувстваше, че има да й казва нещо.

Какво очакваше? — помисли си.

Нещо тежко притискаше клепачите му. Той усети как те треперят, после успя да ги отвори. Беше усетил светлината, ярката светлина на слънчевия следобед. Примига и се загледа вяло в синьото небе и бляскавия ръб на слънцето, които се виждаха през прозореца. Реши, че са истински. Размърда едната си ръка и от движението почувства странна сила, която сякаш от въздуха се плисна вътре в него. Пое си дълбоко въздух, болка нямаше.

Струваше му се, че с всяка глътка въздух, която поема, силите му растат, плътта му пламтеше и той усещаше по лицето си нежната тежест на светлината и сянката. Надигна се в леглото, приседна с гръб, облегнат на стената. Сега вече виждаше навън.

Почувства, че се е пробудил от дълъг сън и е освежен. Беше късна пролет или ранно лято — по-скоро ранно лято, ако се съди от онова, което се виждаше. Листата на огромния бряст в задния двор бяха наситенозелени и лъскави, сянката, която дървото хвърляше, бе със свежест и прохлада, каквито той бе усещал преди. Въздухът беше наситен, тежък от сладките ухания на трева, на листа и цветя, които се смесваха и се стелеха. Стоунър си пое още веднъж дълбоко въздух, чу как дъхът му хрипти и долови как сладостта на лятото се трупа в белите му дробове.

С въздуха, който си пое, долови и някакво разместване дълбоко в себе си, разместване, което спира нещо и сковава главата му така, че тя да не мърда. Когато то отмина, Стоунър си помисли: така, значи, изглежда.

Мина му през ума, че не е зле да повика Едит, после разбра, че няма да го направи. Издъхващите са себични — помисли си, — като малки деца искат да запазят своите мигове само за себе си.

Пак дишаше, но вътре в него нещо се бе променило, и той не знаеше какво. Усети, че чака нещо, някакво познание, но му се стори, че разполага с цялото време на света.

Чу далечния звук на смях и извърна глава — да види откъде идва. Няколко студенти минаваха за по-пряко през моравата в задния му двор, бързаха за някъде. Стоунър ги видя отчетливо: три двойки. Момичетата бяха с дълги крака и ръце, бяха красиви в тънките летни рокли, момчетата ги гледаха като омагьосани, с радостно изумление. Стъпваха леко по тревата, почти не я докосваха, не оставяха следи там, където са били. Стоунър ги гледа, докато изчезнаха от погледа му и отидоха там, където вече не се виждаха, после дълго, след като се бяха скрили, до него долиташе звукът на смеха им, далечен и нищо не подозиращ в тишината на летния следобед.

А ти какво очакваше? — помисли си той отново.

Обзе го някаква радост, сякаш родена от летен ветрец. Стоунър си спомни смътно, че е мислел за провал — сякаш това имаше някакво значение. Сега му се струваше, че такива мисли са дребнави, недостойни за живота му. В края на съзнанието му се струпаха смътни сенки, той не ги виждаше, ала знаеше, че са там, че събират сили за осезаемост, каквато Стоунър не можеше нито да види, нито да чуе. Знаеше, че се приближава към тях, но не се налагаше да бърза. Ако пожелаеше, можеше да не им обърне внимание, разполагаше с цялото време.

Обгърна го мекота, по ръцете и краката му пропълзя отмалялост. С внезапна сила го обзе усещането за собствената му същност и той почувства колко е мощна. Беше такъв, какъвто е, и знаеше какъв е бил.

Главата му се обърна. По нощното шкафче бяха струпани книги, които не бе докосвал отдавна. Остави ръката му да поиграе за миг над тях, изуми се колко тънки са пръстите му, колко изпъкнали — крехките стави. Почувства силата вътре в тях и ги остави да издърпат от купчината върху шкафчето една от книгите. Търсеше книгата, която е написал, и щом ръката му я напипа, се усмихна на познатата червена корица, която отдавна бе загубила цвета си и бе опърпана по краищата.

Почти не го вълнуваше, че книгата е забравена и безполезна, а въпросът му доколко ценна е била някога му се стори едва ли не банален. Не се заблуждаваше, че ще открие себе си там, в тези излинели букви, и все пак знаеше, че там наистина е малка част от него, която няма как да отрече, част, която ще си остане вътре в книгата.

Отвори я и щом го направи, тя престана да бъде негова. Докато пръстите му я разлистваха, усети парене, сякаш страниците бяха живи. Паренето се пренесе по пръстите му и плъзна по плътта и костта, Стоунър го усещаше постоянно и зачака то да го погълне, зачака някогашното вълнение, което беше като ужас, да го прикове към мястото, където лежи. Слънцето мина край прозореца и освети страницата, а Стоунър не видя какво пише там.

Пръстите се отпуснаха, книгата, която държаха, се плъзна полека, после бързо по застиналото тяло и падна в тишината на стаята.