Джон Уилямс
Стоунър (9)

9

Назначението на Гордън Финч за временно изпълняващ длъжността ръководител на Английската катедра, което той бе получил след смъртта на Арчър Слоун, бе подновявано година след година, докато накрая всички преподаватели от катедрата свикнаха с небрежната анархия, в която някак си се съставяше програмата на лекциите и те се провеждаха, назначаваха се нови хора, някак си се уреждаха дребните проблеми и годините си отминаваха. Всички бяха наясно, че постоянен ръководител ще бъде назначен веднага щом бъде възможно Финч да стане декан на Факултета по хуманитарни науки, длъжност, която всъщност изпълняваше, но не и на хартия: както беше тръгнало, имаше опасност Джосая Клермонт да не умре никога, макар и вече да бе забелязван рядко да се разхожда из коридорите.

Преподавателите от катедрата си караха постарому, водеха курсовете, които бяха водили и предната година, и в часовете между занятията си ходеха на гости по кабинетите. Официално се събираха само в началото на всеки семестър, когато Гордън Финч свикваше пречупвано набързо заседание на катедрата, или в случаите, когато деканът на бакалавърския колеж им пращаше паметни записки, с които ги молеше да изпитат устно завършващите студенти или да прегледат работите им.

Тези изпити отнемаха на Стоунър все повече време. За негова изненада той започна да се радва на скромна популярност като преподавател — налагаше му се да отпраща докторанти, решили да се запишат на семинара му по латинска традиция и ренесансова литература, а на лекциите му в началните курсове никога нямаше свободни места. Доста от докторантите го молеха да им бъде научен ръководител, други пък настояваха да участва в комисията, която преглежда дисертациите.

През есента на 1931 година местата за семинара бяха почти запълнени още преди регистрацията — мнозина от студентите се бяха уговорили със Стоунър в края на предишната учебна година или през лятото. Една седмица след началото на семестъра, вече след първия семинар в кабинета му дойде студент, който поиска да се включи в семинара.

Стоунър седеше на бюрото си със списък на студентите от семинара отпред — опитваше се да реши какви теми да им възложи и се затрудняваше изключително, понеже мнозина бяха нови. Беше септемврийски следобед и той беше помолил да отворят прозореца до бюрото, предната част на огромната сграда бе останала в сянка и върху зелената морава се бяха откроили точните й очертания с полукръглия купол и назъбения покрив, от които тревата изглеждаше по-тъмна и сянката бе пропълзяла неусетно нататък към университетското градче и отвъд него. През прозореца духаше прохладен ветрец, който носеше свежото ухание на есен.

Някой почука, Стоунър се обърна към отворената врата и каза:

— Влез.

От мрачния коридор в светлината на стаята изникна младеж. Стоунър примига сънено срещу здрача и забеляза студент, когото бе срещал по коридорите, но когото не познаваше. Лявата му ръка висеше сковано отстрани на хълбока, левият му крак се влачеше при ходене. Лицето му беше бледо и кръгло, кръгли бяха и очилата с рогови рамки, а рядката му черна коса бе разделена прилежно на път отстрани и беше прилепнала към кръглия череп.

— Доктор Стоунър? — попита той с писклив и отсечен глас, говореше ясно.

— Да — потвърди Стоунър. — Защо не седнете?

Младежът се разположи на обикновения дървен стол до бюрото на Стоунър, кракът му остана изопнат на права линия, върху него той отпусна лявата си ръка, която можеше да стои само свита на полуотворен юмрук. Младежът се усмихна, поклати глава и колкото и да е странно, каза, сякаш не се одобряваше:

— Вероятно не ме познавате, господине, казвам се Чарлс Уокър. Втори курс докторант съм, помагам на доктор Ломакс.

— Да, господин Уокър — отвърна Стоунър. — С какво мога да бъда полезен?

— Ами дошъл съм да ви моля за една услуга, господине. — Уокър се усмихна още веднъж. — Знам, че семинарът ви е пълен, но ми се иска много да се запиша и аз. — Известно време той мълча, после натърти: — Доктор Ломакс предложи да поговоря с вас.

— Ясно — рече Стоунър. — Какво специализирате, господин Уокър?

— Поетите романтици — уточни младежът. — Доктор Ломакс ще бъде научен ръководител на дисертацията ми.

Стоунър кимна.

— Докъде сте стигнали с изпитите?

— Надявам се до две години да ги взема — отговори Уокър.

— Е, така става по-лесно — каза Стоунър. — Всяка година водя този семинар. Сега е толкова запълнен, че всъщност вече не е семинар, още един човек, и край. Щом държите да изкарате курса, защо не го оставите за догодина?

Уокър извърна очи.

— Ами, да ви призная — подхвана той и пак го озари с усмивка, — станах жертва на недоразумение. Аз съм си виновен, разбира се. Не знаех, че за да защитиш докторска степен, трябва да си посетил най-малко четири семинара, и миналата година нямам нито един. А както знаете, не разрешават да ходиш на повече от един на семестър. Затова, ако искам да защитя след две години степента, трябва този семестър да присъствам на един семинар.

Стоунър въздъхна.

— Ясно. Значи не проявявате особен интерес към влиянието на латинската традиция?

— Как да не проявявам, проявявам, господине. Наистина. Ще ми бъде от изключителна полза за дисертацията.

— Би трябвало да знаете, господин Уокър, че курсът е тясно специализиран и не насърчавам никого да се запише на него, освен ако няма подчертан интерес.

— Да, господине — отвърна Уокър. — Уверявам ви, наистина проявявам подчертан интерес.

Стоунър кимна.

— Как сте с латинския?

Уокър заклати глава.

— О, владея го, господине. Още не съм си взел изпита по латински, но чета свободно.

— А знаете ли френски и немски?

— О, да, господине. И на тези изпити още не съм се явил, но мисля да ги взема накуп в края на годината. Ала и на двата чета свободно. — Известно време Уокър мълча, сетне добави: — Господин Ломакс каза, че според него със сигурност ще се справя със семинара.

Стоунър въздъхна.

— Чудесно — рече той. — Текстовете са главно на латински, малко на френски и немски, въпреки че нищо чудно да се справите и без тях. Ще ви дам списък с книгите, които трябва да прочетете, и следващата сряда следобед ще обсъдим темата ви за семинара.

Уокър му благодари отново и отново, после стана с известно затруднение от стола.

— Веднага ще се заема с книгите — каза. — Сигурен съм, няма да съжалявате, че сте ме допуснали до семинара си, господине.

Стоунър го погледна малко изненадано.

— Този въпрос не ми е хрумвал, господин Уокър — каза той студено. — Ще се видим в сряда.

Семинарът се провеждаше в тясно сутеренно помещение в южното крило на Джеси Хол. От циментовите стени се просмукваше миризма на влага, която обаче не бе неприятна, по голия циментов под глухо нашепваха плъзгащи се нозе. От тавана в средата на стаята висеше една-единствена лампа, която хвърляше светлина надолу, така че които седяха на чиновете в средата, бяха обгърнати от плисналата се яркост, но стените бяха мрачносиви и ъглите бяха почти черни, сякаш гладкият небоядисан цимент всмукваше светлината, струяща от тавана.

Онази втора сряда на семинара Уилям Стоунър дойде в аудиторията с няколко минути закъснение, поговори със студентите и започна да подрежда книгите и записките си по малката дъбова катедра, сложена точно в средата при стената с черната дъска. Погледна групичката, пръсната из помещението. Някои познаваше: двама пишеха докторати и той им беше научен ръководител, други четирима още бяха в магистърската програма, където беше водил занятия, от останалите трима правеха дисертации, посветени на новите езици, един следваше философия и пишеше дисертация за схоластиците, имаше и една жена в напреднала възраст, гимназиална учителка, която се опитваше през едногодишния си отпуск^[1] да защити магистърска степен, присъстваше още една тъмнокоса млада жена, нова преподавателка в катедрата, постъпила на работа за две години, докато подготвя дисертация, с която се бе заела след дипломирането си в един университет в източните щати. Беше помолила Стоунър да я включи като слушателка в семинара и той се бе съгласил. Чарлс Уокър го нямаше в групата. Стоунър поизчака още малко, като прехвърляше записките си, после се прокашля и започна занятието.

— На първата ни среща обсъдихме обхвата на семинара и решихме да ограничим запознанството със средновековната латинска традиция с първите три от общо седемте хуманитарни науки и по-точно, с граматиката, риториката и диалектиката. — Той замълча и се взря в лицата — плахи, любопитни, с вид на маски, — които бяха насочили цялото си внимание към него и към думите му. — На някои от вас такова ограничение може да се стори безразсъдно строго, но не се и съмнявам, че ще намерим достатъчно материал, с който да се заемем, дори и да проследим съвсем повърхностно развитието на тези три науки до шестнайсети век. Важно е да разберем, че те: риториката, граматиката и диалектиката, са означавали за човека от Късното средновековие и Ранния ренесанс нещо, което ние днес можем да си представим само смътно, ако не приложим историческо въображение. За такъв учен науката граматика например не се е свеждала просто до механичното разположение на частите на речта. От края на елинизма до Средновековието изучаването и прилагането на граматиката са включвали не само „умела словесност“, за каквато говорят Платон и Аристотел, те — което с времето става много важно, — са включвали и изучаването на поезията в техническите й подробности, тълкуването на поезията и като форма, и като съдържание, и изящния стил, доколкото той може да бъде разграничен от риториката. — Стоунър усети, че се е запалил по темата, и забеляза, че доста от студентите са се навели напред и са спрели да си водят записки. Продължи: — И не само това, ако попитат нас, хората от двайсети век, коя от тези три науки е най-важна, вероятно ще изберем диалектиката или риториката и едва ли граматиката. Въпреки това римският и средновековният учен — и поет — почти със сигурност ще сметне за най-важна граматиката. Не бива да забравяме…

Беше прекъснат от силен шум. Вратата се беше отворила и в аудиторията влезе Чарлс Уокър, който, докато я затваряше, изпусна учебниците под сакатата си ръка и те нападаха с трясък на пода. Той се наведе непохватно с недъгав крак, изпънат под него, и събра бавно учебниците и листовете. После се изправи и затътрузи нозе през стаята, а подметките му застъргаха по голия цимент, засъскаха толкова силно, че звукът прокънтя глухо из помещението. Уокър намери стол на първия ред и седна.

След като Уокър се настани и подреди върху чина учебниците и листовете, Стоунър продължи:

— Да не забравяме, че средновековната представа за граматика е дори по-обща от представата на елините и римляните. Тя включва не само науката на правилния говор и изкуството на тълкуването, тя включва и съвременните разбирания за аналогия, етимология, начини на представяне, композиция, правилата за позволено в поезията и изключенията от тези правила и дори метафоричния език и словесните обрати.

Докато Стоунър говореше и разясняваше категориите в граматиката, които е споменал, очите му се плъзгаха по присъстващите — той разбра, че те са се разсеяли от появата на Уокър, а също, че трябва да мине известно време, докато ги убеди да внимават. Отново и отново очите му спираха заинтригувано върху Уокър, който в началото си записваше бясно, после обаче остави молива върху тетрадката и загледа свъсен и озадачен Стоунър. Накрая вдигна рязко ръка, а Стоунър си довърши изречението и му кимна.

— Господине — подхвана Уокър, — извинявайте, но не разбирам. Какво общо има… — Той замълча и закръгли устни, за да изрече думата. — Граматиката с поезията? Говоря принципно. С истинската поезия.

Стоунър отговори меко:

— Както обясних, преди да влезете, господин Уокър, и за римските, и за средновековните риторици понятието „граматика“ е било по-всеобхватно, отколкото днес. За тях то е означавало… — Той замълча, усетил, че се кани да повтори първата част от лекцията и студентите са се размърдали нетърпеливо. — Мисля, че връзката ще ви стане ясна по-нататък, когато видим до каква степен поетите и драматурзите дори от Средния и Късния ренесанс са били повлияни от латинските риторици.

— Всички ли, господине? — подсмихна се Уокър и се облегна на стола. — Нима Самюъл Джонсън не е казал не за друг, а за самия Шекспир, че поназнайва малко латински и още по-малко древногръцки?

В стаята се чу сподавен смях, а Стоунър усети как го обзема нещо като съжаление.

— Имате предвид Бен Джонсън, разбира се.

Уокър си махна очилата и се зае да ги бърше, като мигаше безпомощно.

— Разбира се — каза. — Грешка на езика.

Макар че Уокър го прекъсна няколко пъти, Стоунър успя да прочете без особени затруднения лекцията и да възложи първите доклади. Каза на студентите, че са свободни, близо половин час по-рано и излезе бързо от аудиторията колкото да забележи, че Уокър върви към него със застинала усмивка върху лицето. Тръгна да се качва с трополене по дървеното стълбище в сутерена, а после започна да взима по две гладките мраморни стъпала за втория етаж — имаше странното усещане, че Уокър се тътри упорито след него и се опитва да го настигне в бягството му. Плисна го припряна вълна на срам и вина.

На третия етаж отиде право в кабинета на Ломакс. Той разговаряше с някакъв студент. Стоунър надзърна в стаята и каза:

— Мога ли да те видя за малко, Холи, след като приключиш?

Ломакс му махна сърдечно с ръка.

— Влизай де. Тъкмо приключваме.

Стоунър влезе и се престори, че разглежда редиците книги в библиотеката, докато Ломакс и студентът си казваха последните думи. След като младежът си тръгна, Стоунър седна на освободения от него стол. Ломакс го погледна изчаквателно.

— Става дума за един студент — подхвана Стоунър. — Чарлс Уокър. Каза, че при мен си го пратил ти.

Ломакс допря върховете на пръстите си и докато ги разглеждаше, кимна.

— Да. Ако не ме лъже паметта, предположих, че ще има полза от семинара ти по… — по какво беше? По латинска традиция, нали?

— Можеш ли да ми разкажеш нещо за него?

Ломакс вдигна поглед от ръцете си и се вторачи в тавана, а долната му устна се издаде преценяващо.

— Добър студент. Бих казал, отличен студент. Пише дисертация за Шели и елинистичния идеал. По всичко личи, че ще е блестяща, наистина блестяща. Няма да е, както биха се изразили някои… — Той се подвоуми за думата. — Няма да е подредена, затова пък ще носи белега на мощно въображение. Имаш ли конкретна причина да питаш?

— Да — потвърди Стоунър. — Днес на семинара той се държа доста безразсъдно. Просто се питах дали да му отдавам особено значение.

Доскорошната сърдечност на Ломакс се бе изпарила и върху лицето му се бе появила по-познатата иронична маска.

— А, да — каза той с ледена усмивка. — Колко нетактични и безразсъдни са младите. По причини, които вероятно разбираш, Уокър е доста непохватен и срамежлив и затова понякога се държи така, сякаш се защитава и се налага. И той като всички нас си има проблеми, но се надявам научните и критическите му способности да не бъдат съдени в светлината на неговите разбираеми душевни терзания. — Той погледна Стоунър право в лицето и каза с весела нахъсаност: — Както сигурно си забелязал, е недъгав.

— Възможно е да е заради това — съгласи се замислен Стоунър. Въздъхна и стана от стола. — Вероятно е твърде рано да съм загрижен. Просто исках да проверя при теб.

Най-неочаквано Ломакс заговори с глас, напрегнат и едва ли не разтреперан от сдържан гняв:

— Ще се убедиш, че е много добър студент. Уверявам те, ще се убедиш, че е отличен студент.

Стоунър го изгледа, свъсен озадачено. После кимна и излезе от стаята.

 

 

Семинарът се провеждаше веднъж седмично. Първите няколко пъти Уокър се намесваше с въпроси и забележки, толкова далеч от темата, че Стоунър се видя в чудо — не знаеше как да ги възприема. Не след дълго самите студенти посрещаха със смях въпросите и изявленията на Уокър или просто не им обръщаха внимание и след няколко седмици той престана да се обажда, седеше с каменно възмущение и вид на засегната почтеност, докато семинарът кипеше край него. Стоунър си помисли, че е щяло да бъде забавно, ако във възмущението и негодуванието на Уокър нямаше нещо толкова разголено.

Но въпреки Уокър семинарът беше успешен, един от най-добрите, провеждани някога от Стоунър. Почти от самото начало темата с нейния подтекст запали студентите и всички те изпитваха чувството за откривателство, което те обзема всеки път, доловиш ли, че разглежданата тема е ядро на нещо по-голямо, усетиш ли остро, че ако продължиш да изследваш темата, тя ще те отведе… къде, не знае никой. Семинарът се организираше сам, студентите се увлякоха дотолкова, че Стоунър просто стана един от тях и започна да копае не по-малко усърдно. Дори слушателката — младата преподавателка, дошла в Колумбия, докато завърши дисертацията си, — попита дали може и тя да напише доклад, понеже според нея се била натъкнала на нещо, което би могло да е ценно и за другите. Казваше се Катрин Дрискол и наближаваше трийсетте. Стоунър всъщност не я беше забелязвал изобщо, докато тя не дойде да поговори след лекциите с него за доклада и да го попита дали не иска да прочете дисертацията й, след като тя я напише. Той отговори, че с удоволствие ще чуе доклада й и ще се радва да прегледа дисертацията.

Докладите бяха предвидени за втората половина на семестъра, след коледната ваканция. Уокър трябваше да прочете своя, озаглавен „Елинизмът и средновековната латинска традиция“, в самото начало, но той все протакаше, като обясняваше на Стоунър, че се затруднявал да набави нужните книги, понеже ги нямало в университетската библиотека.

Бяха се разбрали, тъй като е само слушателка, госпожица Дрискол да прочете доклада си след студентите, но в последния ден, предвиден от Стоунър за докладите, половин месец преди края на семестъра Уокър пак се примоли да му отпуснат още една седмица, понеже бил болен, имал проблеми с очите и една от книгите, изписана от друга библиотека, още не била пристигнала. Затова госпожица Дрискол прочете доклада си в деня, освободен след измъкването на Уокър.

Казваше се „Донат и ренесансовата трагедия“. Младата жена бе насочила вниманието си към Шекспир и как той е използвал традициите на Донат, традиции, упорито съхранили се в граматиките и учебниците на Средновековието. Няколко минути след като тя започна, Стоунър вече знаеше, че докладът ще е добър, и заслуша с вълнение, каквото не го беше обземало отдавна. След като госпожица Дрискол приключи и студентите обсъдиха доклада, Стоунър я задържа за малко, докато другите излизаха от аудиторията.

— Госпожице Дрискол, искам само да ви кажа, че… — Той замълча и за миг го плисна вълна от притеснение и смущение. Тя го гледаше с големите си тъмни очи изчаквателно, лицето й бе съвсем бяло до строгата черна рамка на косата, опъната назад и прибрана на малък кок на тила. Той продължи: — Искам само да кажа, че докладът ви е най-добрият по темата, който знам, и съм ви признателен, че сама поискахте да го прочетете.

Тя не отговори. Лицето й не се промени, но за миг на Стоунър му се стори, че е ядосана: в очите й проблесна нещо яростно. После младата жена пламна до червено и наведе глава — дали от гняв, дали от признателност, Стоунър не знаеше, — и се отдалечи бързо. Стоунър излезе бавно от помещението, разтревожен и озадачен, притеснен, че какъвто е недодялан, може би я е обидил по някакъв начин.

Беше предупредил възможно най-внимателно Уокър, че ако иска да получи кредити за курса, трябва да представи следващата сряда доклада си, и както и очакваше, Уокър се ядоса хладно, но без да обижда, повтори различните обстоятелства и спънки, които са го забавили, и увери Стоунър, че е излишно да се притеснява и докладът е почти готов.

Онази последна сряда Стоунър се забави няколко минути в кабинета си заради отчаян второкурсник, който искаше да е сигурен, че ще получи „задоволителен“ по обща английска литература, за да не го изритат от университета. Стоунър слезе бързо долу и когато се появи на семинара в аудиторията в сутерена, беше леко задъхан: завари Чарлс Уокър да седи на бюрото му и да наблюдава властно и строго малката група студенти. Явно разиграваше някакъв свой театър. Обърна се към Стоунър и го изгледа високомерно, сякаш беше професор, който слага на място буен първокурсник. После лицето му стана по-весело и той каза:

— Тъкмо се канехме да започнем без вас… — В последната минута замълча, позволи си да се усмихне, поклати глава и допълни, за да разбере Стоунър, че това е шега: — Уважаеми господине.

Той го погледна, после се извърна към студентите.

— Извинявайте, че закъснях. Както знаете, за днес е предвидено господин Уокър да прочете доклада си „Елинизмът и средновековната латинска традиция“.

После намери място на първия ред, до Катрин Дрискол.

Известно време Чарлс Уокър прехвърля листовете по катедрата отпред и си позволи отново да погледне високомерно. Почука с десен показалец по ръкописа и погледна към ъгъла на помещението в другия край спрямо мястото, където седяха Стоунър и Катрин Дрискол, сякаш чакаше нещо. Сетне заговори, като от време на време поглеждаше към купчинката листове върху бюрото.

— Изправени пред тайнството на литературата и непогрешимата й мощ, сме длъжни да открием извора на тази мощ и тайнство. Но в крайна сметка дали е възможно? Литературното творчество хвърля пред нас плътно було, което не можем да вдигнем. Пред него ние сме само поклонници, безпомощни пред размаха му. Кой би намерил дързостта да повдигне това було, да открие неоткриваемото, да достигне недостижимото? И най-силните сред нас не са нищо повече от малодушни слабаци, не са друго, освен дрънчащи чинели и тътнещ духов оркестър пред това вечно тайнство.

Гласът му ту се извисяваше, ту се снишаваше, дясната му ръка със свитите пръсти се устремяваше като за молба нагоре, тялото му се клатеше в такт с думите, очите му бяха извърнати леко нагоре, сякаш той отправяше заклинание. В онова, което правеше, имаше нещо гротескно познато. И изведнъж Стоунър проумя защо. Това беше Холис Ломакс, или, по-скоро, някаква приблизителна негова карикатура, появила се, без карикатуристът да подозира за това, жест не на презрение и неодобрение, а на уважение и любов.

Гласът на Уокър се сниши до разговорно равнище и той се обърна към задната стена в аудиторията с тон, спокоен и просмукан от здрав разум.

— Наскоро чухме доклад, който по академичното схващане трябва да се оцени като отличен. Забележките, които следват, не са лични. Желая да онагледя мнението си. В този доклад чухме изложение, което уж обяснява тайнството и високия лиризъм в Шекспировото изкуство. Е, аз пък ви казвам… — насочи той към публиката си показалец, сякаш за да намушка някого. — Казвам ви, че това не е вярно. — Облегна се на стола и се взря в книжата по бюрото. — От нас се иска да повярваме, че Донат — малко известен римски граматик от четвърти век от новата ера, — от нас се иска да повярваме, че такъв човек, един сухар, има достатъчно сили, за да предопредели делото на един от най-великите гении в цялата история на изкуството. Възможно ли е да се усъмним в такава теория? Длъжни ли сме да се усъмним?

В Стоунър се надигна гняв, неподправен и глух, който надделя над сложните чувства от началото на доклада. Той понечи да стане, да прекъсне рязко разгръщащия се фарс — знаеше, че ако не спре незабавно Уокър, ще се наложи да го остави да говори колкото си иска. Поизвърна се малко, за да види лицето на Катрин Дрискол, то беше спокойно и безизразно, ако не броим любезното и хладно любопитство, тъмните очи гледаха Уокър с незаинтересованост, граничеща със скука. Стоунър я наблюдава скришно няколко мига и се запита какво ли чувства тя и какво ли иска от него. Когато накрая откъсна очи от нея, Стоунър си даде сметка, че е взел решение. Бе чакал прекалено дълго, за да прекъсне Уокър, който караше устремно нататък:

— … внушителното здание на ренесансовата литература, зданието, което е крайъгълен камък на великата поезия от деветнайсети век. Въпросът за доказателствата, свойствен на хладния ход на науката, за разлика от критиката, също за съжаление е останал незасегнат. Какви доказателства ни се дават, че Шекспир изобщо е чел този малко известен римски граматик? Да не забравяме, че не друг, а Бен Джонсън… — Той се поколеба за кратко. — Не друг, а Бен Джонсън, приятел и съвременник на Шекспир, е казал, че той поназнайва малко латински и още по-малко древногръцки. А Джонсън, който е въздигал направо в култ Шекспир, не е вменявал на великия си приятел никакви недостатъци. Обратното, искал е — подобно на мен — да намекне, че високият лиризъм на Шекспир се дължи не на запаления среднощен газеник, а на гений, вроден и превъзхождащ правилата и земните закони. За разлика от по-второстепенните поети Шекспир не е роден да се черви далеч от чуждите очи и да прахосва на вятъра своята сладост, безсмъртният бард е черпел от онзи тайнствен извор, където всички поети ходят за вдъхновение, и за какво са му били такива безсмислени правила, каквито откриваме в някаква си граматика? Дори и да е чел Донат, какво би му дал той? Геният, неповторим и закон сам по себе си, не се нуждае от подкрепата на „традиция“, каквато ни се описва, била тя латинска изобщо или конкретно на Донат, или на когото и да било. Геният, възвишен и свободен, трябва да…

След като посвикна с гнева си, Стоунър усети как постепенно, пряко волята му го обзема необяснимо възхищение. Колкото и високопарни и неточни да бяха, риторичните умения и изобретателността на този човек наистина бяха стряскащо внушителни и колкото и гротескно да бе, присъствието му си беше съвсем истинско. В очите му имаше нещо студено, пресметливо и бдително, нещо излишно безразсъдно и въпреки това отчаяно предпазливо. Стоунър си даде сметка, че присъства на блъф, толкова дързък и нагъл, че той не знаеше как да излезе от положението.

И за най-невнимателните студенти в аудиторията беше ясно, че Уокър се е впуснал в представление, което е изцяло импровизирано. Стоунър се съмняваше, че той е имал представа какво ще каже, преди да седне на катедрата пред студентите и да ги погледне със студения си, властен поглед. Вече беше ясно, че купчината листове на катедрата отпред не е нищо повече от купчина листове — след като се разгорещи, Уокър престана дори да се преструва, че поглежда в тях, а към края толкова се развълнува и стана толкова припрян, че ги изтика встрани.

Говори близо час. Към края другите студенти на семинара вече се споглеждаха притеснено, сякаш бяха в опасност и умуваха как да избягат — внимаваха да не извръщат очи към Стоунър или младата жена, която седеше безстрастно до него. Най-неочаквано, сякаш доловил неспокойствието, Уокър приключи, облегна се на стола и се усмихна победоносно.

Веднага щом той млъкна, Стоунър се изправи и освободи семинара — навремето не го съзнаваше, но го направи от някакво смътно уважение към Уокър, така че да не даде на другите възможност да обсъждат казаното от него. После отиде при катедрата, където Уокър продължаваше да седи, и го помоли да остане за малко. Той кимна разсеяно, сякаш мислеше за друго. След това Стоунър се обърна и излезе заедно с неколцина поизостанали студенти в коридора. Видя, че Катрин Дрискол си тръгва сама по коридора. Извика я по име и когато тя спря, отиде и застана пред нея. Докато й говореше, усети, че отново го обзема притеснение — както миналата седмица, когато я беше похвалил за доклада й.

— Госпожице Дрискол, аз… съжалявам. Наистина беше много несправедливо. Имам чувството, че нося известна вина. Вероятно трябваше да го спра.

Младата жена пак не отговори, върху лицето й не се изписа нищо, тя само погледна Стоунър така, както бе гледала през аудиторията Уокър.

— При всички положения съжалявам, че той ви нападна — продължи още по-притеснено Стоунър.

Тогава вече тя се усмихна. Бавно, първо с очи, после с устни, докато накрая цялото й лице грейна от лъчезарна, стаена душевна наслада. Стоунър за малко да се отдръпне от внезапната неволна топлина.

— О, не беше срещу мен — каза Катрин с тембър, в който се долавяше лекото трептене на потиснатия смях. — Изобщо не беше срещу мен. Беше срещу вас. Аз нямам почти нищо общо.

Стоунър усети как се смъква бремето на съжалението и притеснението, което не знаеше, че носи, облекчението бе почти физическо и той почувства как краката му се подкосяват и малко му се вие свят. Засмя се.

— Разбира се — каза. — Разбира се, че е така.

Усмивката върху лицето на Катрин угасна и тя го погледна сериозно. После наклони глава, обърна се и забърза по коридора. Беше слаба и вървеше изправена, държеше се ненатрапчиво. Стоунър постоя още малко в коридора, докато Катрин не се скри. После въздъхна и се върна в аудиторията, където чакаше Уокър.

Той не се беше помръднал от катедрата. Изгледа Стоунър и се усмихна, върху лицето му се беше изписала странна смесица от раболепие и наглост. Стоунър седна на стола, който бе освободил преди малко, и погледна заинтригуван Уокър.

— Да, господине? — каза младежът.

— Имате ли някакво обяснение? — попита тихо Стоунър.

Върху кръглото лице на Уокър се появи обидена изненада.

— В какъв смисъл, господине?

— Много ви моля, господин Уокър — рече уморено Стоунър. — Денят беше тежък, и двамата нямаме сили. Имате ли някакво обяснение за изпълнението си днес следобед?

— Сигурен съм, господине, че не съм искал да обидя никого. — Той свали очилата си и ги изтри бързо, Стоунър отново бе поразен от разголената уязвимост на лицето му. — Казах, че забележките ми не са лични. Ако има засегнати чувства, с най-голямо удоволствие ще обясня на младата дама, че…

— Господин Уокър — прекъсна го Стоунър. — Знаете, че не това е най-важното.

— Да не би младата дама да ви се е оплакала? — попита Уокър. Докато си слагаше отново очилата, пръстите му трепереха. Вече с тях върху лицето му все пак се появи гневна бръчка. — Наистина, господине, оплакването на студентка, чиито чувства са били засегнати, не бива да…

— Господин Уокър! — Стоунър чу, че неволно е повишил тон. Пое си дълбоко въздух. — Това няма нищо общо с младата дама, с мен или с каквото и да било, освен вашето представление. Още чакам обяснението, което сте длъжен да дадете.

— В такъв случай се опасявам, господине, че изобщо не разбирам. Освен ако…

— Освен ако какво, господин Уокър?

— Освен ако не става въпрос просто за несъгласие — отвърна младежът. — Разбирам, че схващанията ми не съвпадат с вашите, но винаги съм смятал, че несъгласието е здравословно. Предполагах, че сте достатъчно зрял да…

— Няма да допусна да увъртате — прекъсна го Стоунър. Гласът му беше студен и делови. — И така. Каква беше темата, която получихте за семинара?

— Ядосан сте — каза Уокър.

— Да, ядосан съм. Каква беше темата, която получихте за семинара?

Уокър започна да се държи сковано официално и учтиво.

— Темата ми, господине, беше „Елинизмът и средновековната латинска традиция“.

— И кога завършихте доклада, господин Уокър?

— Преди два дни. Както вече ви обясних, бях на път да приключа преди половин месец, но една книга, която бях поръчал от друга библиотека, се получи чак…

— Господин Уокър, щом сте били на път да приключите преди половин месец, как е станало така, че се опирате изцяло на доклада на госпожица Дрискол, който тя прочете преди седмица?

— В последния момент внесох доста поправки, господине. — В гласа му прозвуча силна ирония. — Предположих, че е позволено. И от време на време наистина се отклонявах от текста. Забелязах, че и други студенти го правят, и си помислих, че тази привилегия ще бъде позволена и на мен.

Стоунър едвам се пребори с почти истеричното си желание да прихне.

— Господин Уокър, бихте ли ми обяснили какво общо имат нападките ви срещу доклада на госпожица Дрискол с елинизма, съхранил се в средновековната латинска традиция?

— Подходих косвено към темата, господине — отвърна Уокър. — Помислих си, че ни е разрешена някаква свобода, когато излагаме схващанията си.

Известно време Стоунър мълча. После каза уморено:

— Господин Уокър, не ми е приятно да късам човек, който се готви за докторска степен. Особено неприятно ми е да късам човек, който се е самозабравил.

— Господине! — възмути се Уокър.

— Но вие ме затруднявате много да не го направя. И така, струва ми се, че имаме само няколко възможности. Мога да ви върна на поправителен, ако се споразумеем, че до три седмици ще подготвите удовлетворителен доклад по възложената ви тема.

— Но, господине — повтори Уокър. — Вече съм написал доклад. Ако се съглася да правя друг, значи да призная… да призная…

— Добре тогава — рече Стоунър. — Ако ми дадете ръкописа, от който днес следобед се отклонихте, ще видя дали нещо може да се спаси.

— Господине — извика Уокър. — Точно сега бих се подвоумил да го предоставям на друг. Черновата е много груба.

Стоунър продължи с мрачен неспокоен срам:

— Не се притеснявайте. Ще намеря каквото искам да разбера.

Уокър го изгледа хитро.

— Я ми кажете, господине, искали ли сте от някой друг да ви предоставя ръкописа?

— Не съм — призна Стоунър.

— В такъв случай — възкликна Уокър тържествуващо, едва ли не щастливо — съм принуден от принципни съображения да откажа да ви го предам. Освен ако не поискате същото и от всички останали.

Известно време Стоунър го гледа, без да трепне.

— Чудесно, господин Уокър. Взели сте решение. С това приключихме.

Уокър попита:

— Как да го разбирам, господине? Какво да очаквам от този курс?

Стоунър прихна.

— Изумявате ме, господин Уокър. Вие, естествено, ще получите „слаб“.

Уокър се постара да удължи кръглото си лице. Каза с търпеливото огорчение на великомъченик:

— Ясно. Добре тогава, господине. Човек трябва да е готов да страда заради убежденията си.

— А също за леността, непочтеността и невежеството си — допълни Стоунър. — Струва ми се почти излишно да го казвам, господин Уокър, но бих ви посъветвал горещо да преразгледате положението си тук. Наистина се съмнявам, че имате място при докторантите.

За пръв път чувствата на Уокър като че ли бяха искрени — гневът му вдъхна някакво подобие на достойнство:

— Стигате прекадено далеч, господин Стоунър. Едва ли говорите сериозно.

— Говоря съвсем сериозно — възрази Стоунър.

Известно време Уокър мълча и го гледа замислено.

После каза:

— Бях готов да приема оценката, която ми поставяте. Но трябва да разберете, че не мога да приема това. Вие подлагате на съмнение подготовката ми!

— Да, господин Уокър — потвърди уморено Стоунър. После се надигна от стола. — А сега ще ме извините…

Той се запъти към вратата.

Но го спря звукът на името му, което Уокър изкрещя. Стоунър се обърна. Лицето на младежа беше наситеночервено, кожата се бе издула така, че очите зад дебелите очила бяха като мънички точици.

— Господин Стоунър! — извика той още веднъж. — Това още не е краят. Повярвайте, това изобщо не е краят!

Стоунър го погледна студено, без интерес. Кимна разсеяно, обърна се и излезе в коридора. Краката му бяха натежали и се влачеха по голия циментов под. Не му бяха останали никакви чувства, освен усещането, че е много стар и уморен.