Джон Уилямс
Стоунър (5)

5

Прибраха се в Колумбия два дни по-рано, отколкото възнамеряваха: неспокойни и напрегнати от уединението си, сякаш се движеха заедно из затвор. Едит каза, че наистина не е зле да се върнат в Колумбия, та Уилям да се подготви за лекциите, а тя да започне да подрежда в новото жилище. Стоунър се съгласи веднага — и си помисли, че нещата ще потръгнат, след като двамата се приберат в своя дом, при хора и обстановка, които познават. Същия следобед си събраха багажа и вечерта вече бяха във влака за Колумбия.

В припрените смътни дни преди сватбата Стоунър беше намерил свободно жилище на втория етаж в стара сграда с вид на плевня на пет пресечки от университета. Беше тъмно и голо, с тясна спалня, мъничка кухня и огромна дневна с високи прозорци — навремето тук бе живял художник, преподавател в университета, който явно не бе от най-подредените: широките тъмни дъски по пода бяха напръскани с всички оттенъци на жълтото, синьото и червеното, по стените имаше размазана боя и мръсни петна. Стоунър смяташе жилището за романтично и удобно — добро място за начало на нов живот.

Едит се нанесе така, сякаш жилището бе враг, който трябва да бъде победен. Макар и несвикнала на физически труд, изтърка почти цялата боя по подовете и стените и изчегърта мръсотията, която й се привиждаше навсякъде: ръцете й се покриха с мазоли и лицето й стана измъчено, с тъмни кръгове под очите. Когато Стоунър се опита да й помогне, тя се заинати, стисна устни и поклати глава, каза, че времето му трябвало за наука и това било нейна работа. Той все пак настоя да се включи и Едит направо се разсърди и реши, че я унижават. Озадачен и безпомощен, Уилям вдигна ръце и загледа как Едит продължава да търка намусено и непохватно лъснатите подове и стени, да шие пердета и да ги закача накриво по високите прозорци, да поправя, да боядисва и пребоядисва покъщнината втора ръка, която бяха започнали да събират. Макар и несръчна, тя се трудеше с мълчалива и напрегната ярост и когато следобед се прибереше от университета, Уилям я заварваше капнала от умора. Тя се завлачваше да приготви вечеря, хапваше набързо и после изчезваше с мърморене в спалнята — да спи като упоена чак до другата сутрин и да става едва след като Уилям е тръгнал на лекции.

След месец той вече знаеше, че бракът му е провал, след година се отказа от надеждата, че нещо ще се подобри. Усвои мълчанието и не настояваше на любовта си. Заговореше ли на Едит, докоснеше ли я нежно, тя се извръщаше и се затваряше в себе си, ставаше безмълвна, търпяща и дни наред се докарваше до нови висоти на изтощението. От неизречено упорство, каквото притежаваха и двамата, продължаваха да делят едно легло, случваше се нощем, насън Едит да се притисне неволно до него. И тогава — пак понякога, решимостта и ясното му съзнание рухваха пред любовта и той лягаше върху нея. Ако Едит се бе разсънила достатъчно, тя се сковаваше и се напрягаше, извръщаше с познато движение глава настрани и я заравяше във възглавницата, за да изтърпи насилието, в такива случаи Стоунър гледаше да свърши възможно най-бързо с любовта, мразеше се за припряността и съжаляваше за страстта си. По-рядко Едит лежеше сънена и тогава не се дърпаше и шепнеше — Уилям не знаеше дали от възмущение или от изненада. С времето започна да чака с трепет тези редки и непредсказуеми мигове, защото в това сънено покорство можеше да се преструва, че е намерил някакъв отклик.

И не можеше да обсъжда с Едит, че, както му се струваше, е нещастна. Опиташе ли, тя възприемаше думите му като мнение за самата нея и за това доколко е оправна в живота и се затваряше навъсена в себе си, точно както докато Уилям я любеше. Той винеше непохватността си и смяташе, че сам носи отговорност, задето Едит се чувства така.

С тиха безпощадност, породена от отчаянието му, опитваше различни начини да я зарадва. Носеше й подаръци, които тя приемаше безразлично, случваше се и да го укори леко, че се охарчва, водеше я на разходки и излети в горите около Колумбия, Едит обаче се уморяваше лесно и понякога се разболяваше, говореше й за работата си, както когато я бе ухажвал, ала интересът й бе станал повърхностен и снизходителен.

Накрая, макар да знаеше, че е саможива, настояваше възможно най-меко да започнат да канят гости. Поканиха на чай в непринудена обстановка някои от по-младите преподаватели и асистенти в катедрата, няколко пъти правеха и вечери. Едит не показваше по никакъв начин как се чувства, дали й е приятно или неприятно, ала подготовката й за тези събития бе толкова трескава и обсебваща, че когато дойдеха гостите, Едит бе на път да изпадне от напрежение и умора в истерия, макар и да не го забелязваше никой, освен Уилям.

Беше добра домакиня. Разговаряше с гостите оживено и непринудено, Уилям направо не можеше да я познае, в тяхно присъствие се обръщаше към него задушевно, с обич, което винаги го изненадваше. Наричаше го Уили и това по някакъв странен начин го трогваше, случваше се и да отпусне нежно ръка върху рамото му.

Но щом гостите си тръгнеха, фасадата рухваше върху самата себе си и разкриваше несъстоятелността на Едит. Тя ги одумваше хапливо, въобразяваше си, че някой, видите ли, я е обидил и пренебрегнал, тихо и отчаяно описваше онова, което й се струваше неин непростим провал, седеше замислена, без да се помръдва, сред хаоса, оставен от гостите, не откликваше на Уилям и му отговаряше отсечено и разсеяно, с глух монотонен глас.

Само веднъж фасадата се пропука и в присъствието на гостите.

Няколко месеца след сватбата на Стоунър и Едит Гордън Финч се сгоди за момиче, с което се запознал съвсем случайно, докато бил разквартируван в Ню Йорк, и чиито родители живееха в Колумбия. Беше назначен за постоянно заместник-декан и негласната уговорка бе, че след смъртта на Джосая Клермонт ще бъде сред първите, разглеждани като кандидати за поста му. С известно закъснение, в чест и на новата длъжност на Финч и на обявения му годеж Стоунър ги покани с годеницата му на вечеря.

Те дойдоха точно преди да се мръкне една топла вечер в края на май с нов лъскав черен автомобил, който изпуфтя няколко пъти, докато Финч спираше вещо на покрития с тухли път пред дома на Стоунър. Натисна клаксона и махна весело с ръка, докато Уилям и Едит слизаха долу. До него седеше дребно мургаво момиче с кръгло усмихнато лице.

Той го представи като Каролайн Уингейт и четиримата поговориха малко, докато Финч му помагаше да слезе от колата.

— Е, харесва ли ви? — попита, като удари с юмрук по предната броня на автомобила. — Красавец, нали? На бащата на Каролайн е. И аз мисля да си взема такъв…

Гласът му заглъхна и очите му се присвиха, Финч огледа колата, замислен и притихнал, сякаш тя е бъдещето.

После пак се оживи и развесели. Долепи показалец до устата си, огледа се крадешком и уж тайно взе от предната седалка на колата голям плик от амбалажна хартия.

— Шшшт! — пошушна. — На никого нито дума. Прикривай ме, приятелю, може и да успеем да го внесем в къщата.

Вечерята мина добре. Стоунър не бе виждал от години Финч толкова приветлив и си спомни как в ония далечни петъци подир занятията са седели следобед тримата с Финч и Дейв Мастърс, пиели са бира и са си говорели. Годеницата Каролайн почти не отваряше уста: усмихваше се щастливо на шегите на Финч и намигаше. Почти стъписан, Стоунър осъзна със завист, че Финч наистина си го обича това мургаво красиво момиче и че то мълчи не за друго, а защото се е прехласнало по приятеля му.

Дори Едит се поотпусна и не беше толкова напрегната — усмихваше се непринудено, смехът й беше спонтанен. Финч се държеше с нея закачливо и свойски, по начин, който, както Стоунър осъзна, той няма да се държи никога, макар да й е съпруг, а Едит за пръв път от месеци беше толкова щастлива.

След вечерята Финч извади от хладилника плика от амбалажна хартия — беше го пъхнал там да се изстуди, и взе от него няколко тъмнокафяви бутилки. В тях имаше домашна бира, която той бе направил много тайнствено и тържествено в дрешника на ергенското си жилище.

— Няма място за дрехите ми — заяви, — но човек трябва да отстоява ценностите си.

Предпазливо, с присвити очи, със светлина, която проблясваше по светлата му кожа и оредяващата руса коса, като химик, отмерващ рядко вещество, той наля от бирата в бутилките по чашите.

— Трябва да се внимава с тази чудесия — каза. — На дъното се образува голяма утайка и ако наливаш много бързо, тя пада и в чашата.

Изпиха по една чаша и похвалиха Финч за вкусната бира. Колкото и да е изненадващо, тя наистина беше добра, пивка, светла и с хубав цвят. Дори Едит си изпи чашата и поиска втора.

Понапиха се, започнаха да се смеят разнежено, ей така, без повод, видяха се един друг по нов начин.

След като вдигна чашата към светлината, Стоунър каза:

— Дали на Дейв щеше да му хареса?

— На кой Дейв? — попита Финч.

— Дейв Мастърс. Помниш ли колко обичаше бира?

— Дейв Мастърс — повтори Финч. — Добрият стар Дейв. Колко жалко.

— Мастърс — каза и Едит. Усмихваше се неизвестно на какво. — Това онзи ваш приятел, когото са убили във войната, ли е?

— Да — потвърди Стоунър. — Същият.

Пак го обзе старата тъга, но той се усмихна на Едит.

— Добрият стар Дейв — каза още веднъж Финч. — Еди, ние с мъжа ти и с Дейв наистина се забавлявахме на воля… много преди той да се запознае с теб, разбира се. Добрият стар Дейв…

Усмихнаха се при спомена за Дейвид Мастърс.

— Добър приятел ли ви беше? — попита Едит.

Стоунър кимна.

— Добър.

— Шато Тиери. — Финч изпи до дъно чашата. — Войната е ад. — Той поклати глава. — Но старият Дейв. Сигурно сега ни се смее някъде отгоре. Едва ли се самосъжалява. Дали е успял да види нещичко от Франция?

— Не знам — отвърна Стоунър. — Убиха го почти веднага след като пристигна.

— Жалко, ако не е успял. Винаги съм мислел, че това е една от основните причини да се запише доброволец. За да види малко от Европа.

— Европа — натърти Едит.

— Да — каза Финч. — Старият Дейв не искаше много, но виж, наистина искаше да види Европа, преди да умре.

— Навремето и аз щях да ходя в Европа — рече Едит. Усмихваше се и очите й блестяха безпомощно. — Помниш ли, Уили? Канехме се да заминем с леля Ема точно преди да се оженим. Помниш ли?

— Помня — потвърди Стоунър.

Едит нададе неприятен смях и поклати недоумяващо глава.

— Изглежда отдавна, а не е. Преди колко време беше, Уили?

— Едит… — каза Стоунър.

— Чакай да видя, щяхме да заминем през април. И после една година. А сега сме май. Значи е било… — Най-неочаквано очите й се напълниха със сълзи, въпреки че тя още се усмихваше ведро, но и сковано. — Предполагам, сега вече няма да стигна никога дотам. Много скоро леля Ема ще умре и аз никога няма да имам възможност да…

После с усмивка, все така сковала устните й, и с очи, от които се лееха сълзи, Едит се разхлипа. Стоунър и Финч станаха от столовете.

— Едит — каза безпомощно Стоунър.

— О, оставете ме на мира! — Тя се изправи и застана със странно въртеливо движение пред тях — беше стиснала силно очи и държеше ръцете си, свити на юмруци, отстрани на хълбоците. — Всички! Просто ме оставете на мира!

Обърна се и залитайки, се прибра в спалнята, като затръшна след себе си вратата.

Известно време всички мълчаха — слушаха сподавеното хлипане на Едит. После Стоунър каза:

— Извинете я. Напоследък е уморена и не е много добре. Напрежението…

— Разбира се. Знам какво е, Бил — засмя се кухо Финч. — Женска му работа. Сигурно и аз доста скоро ще свикна. — Той погледна Каролайн, засмя се още веднъж и сниши глас. — Е, точно сега няма да притесняваме Еди. Само й благодари от наше име, кажи й, че е сготвила чудесно, нека подредим и ще дойдете у нас.

— Благодаря, Гордън — каза Стоунър. — Ще й предам.

— И не се притеснявай — допълни Финч. Удари с юмрук Стоунър по ръката. — Случват се такива неща.

След като Гордън и Каролайн си тръгнаха, след като Уилям Стоунър чу как новата кола пуфти и се дави, а после отпрашва в нощта, той застана в средата на дневната и заслуша сухите равномерни хлипове на Едит. Звукът беше странно глух и без чувства и сякаш нямаше да заглъхне никога. На Уилям му се искаше да утеши Едит, искаше му се да я успокои, но той не знаеше какво да каже. Затова продължи да стои и да слуша, а след малко си спомни, че никога дотогава не е чувал Едит да плаче.

 

 

След ужасната вечеря с Гордън Финч и Каролайн Уингейт Едит изглеждаше едва ли не доволна, по-спокойна, отколкото когато и да било през брака им. Но не искаше да им идват гости и проявяваше нежелание да напуска жилището. Пазаруваше главно Стоунър — по списъци, които Едит му пишеше със странно прилежен детински почерк върху сини листчета от бележник. Изглеждаше по-щастлива, когато е сама, седеше и с часове шиеше и бродираше покривки за маса и салфетки, а върху устните й играеше усмивчица. Леля й — Ема Дарли, започна да й идва на гости все по-често, следобед, щом се прибереше от университета, Уилям ги заварваше двете да пият заедно чай и да си говорят съвсем тихо, сякаш през шепот. Винаги го поздравяваха учтиво, но Уилям знаеше, че го гледат със съжаление — след като той си дойдеше, госпожа Дарли рядко стоеше повече от няколко минути. Уилям се научи да гледа ненатрапчиво и сдържано на света, в който Едит бе започнала да живее.

През лятото на 1920 година той прекара една седмица с родителите си, а Едит отиде на гости на роднините си в Сейнт Луис — Стоунър не бе виждал майка си и баща си още от сватбата.

Ден-два работи на нивата, за да помогне на баща си и на негъра надничар, но топлите податливи влажни буци пръст под краката му и миризмата на току-що преорана земя в ноздрите му не пробудиха в него усещането, че се е завърнал и е заобиколен от нещо познато. Прибра се в Колумбия и до края на лятото се готви за новия курс, който щеше да поеме от следващата академична година. Почти целия ден прекарваше в библиотеката и понякога се прибираше в жилището при Едит късно вечерта в тежката сладка миризма на орлови нокти, носеща се из топлия въздух и сред нежните листа на дряна, които шумоляха и се въртяха като призраци в мрака. Очите му пареха от дългото взиране в неясни текстове, съзнанието му беше обременено от нещата, които наблюдаваше, пръстите му бяха изтръпнали леко от усещането за стара кожа, картон и хартия, Уилям обаче беше отворен за света, през който минаваше, и намираше в него някаква радост.

На заседанията на катедрата се появиха няколко нови лица, други — познати, — вече ги нямаше, а Арчър Слоун продължаваше бавното си спускане надолу, което Стоунър бе започнал да забелязва през войната. Ръцете му трепереха, той вече не можеше да задържи вниманието си върху онова, което говореше. Катедрата продължаваше нататък благодарение на ускорението, което имаше покрай традициите си и самия факт на съществуването им.

Стоунър продължи да преподава напрегнато и бясно, по начин, от който някои от по-новите хора в катедрата се стряскаха и който донякъде притесняваше колегите му, познаващи го по-отдавна. Лицето му стана изпито, той отслабна, сгърби се още повече. През втория семестър онази година имаше възможност да вземе още лекции — срещу допълнително заплащане, и се възползва; пак срещу допълнително заплащане онази година се хвана да преподава и на новите летни курсове. Искаше му се да спести достатъчно пари и да замине в чужбина, за да покаже на Едит Европата, от която тя се бе отказала заради него.

През лятото на 1921 година, докато търсеше препратка към едно стихотворение на латински, която беше забравил, Стоунър погледна дисертацията си за пръв път от три години, когато я бе предал за одобрение: прочете я от начало до край и отсъди, че е прилична. Поуплашен от мисълта, се запита дали да не я преработи в книга. Макар че отново му предстоеше да преподава през целия летен семестър, прочете отново повечето текстове, които беше използвал, и се зае да разширява студията. Към края на януари реши, че е възможно да подготви книга, а в началото на пролетта бе напреднал дотолкова, че написа първите плахи страници.

Пак през онази пролет Едит му каза спокойно и почти безразлично как била решила, че иска дете.

 

 

Решението дойде внезапно и без видима причина, затова, когато една сутрин по време на закуска, броени минути преди Уилям да тръгне за първата лекция, Едит му го съобщи, в гласа й се долавяше едва ли не изненада, сякаш тя е направила откритие.

— Какво? — рече Уилям. — Какво каза?

— Искам дете — отвърна Едит. — Мисля, че искам да имам дете.

Отхапа малко от препечената филия. Избърса си устата с края на салфетката и се усмихна сковано.

— Не мислиш ли, че трябва да си имаме? — попита. — Женени сме от близо три години.

— Разбира се — отвърна той. Остави много внимателно чашата върху чинийката. Не погледна Едит. — Сигурна ли си? Никога не сме говорили за това. Не бих искал да…

— О, да — прекъсна го Едит. — Съвсем сигурна съм. Мисля, че не е зле да имаме дете.

Уилям си погледна часовника.

— Закъснявам. Жалко, че нямаме повече време да го обсъдим. Искам да си сигурна.

Между очите й се появи бръчица.

— Казах ти вече, сигурна съм. Ти не искаш ли? Защо продължаваш да питаш? Не ми се говори повече за това.

— Добре тогава — каза Уилям. Продължи да седи и да я гледа. — Трябва да тръгвам.

Но не се помръдна. След това сложи плахо ръка върху дългите й пръсти на масата и ги държа, докато тя не ги отдръпна. Стана, заобиколи едва ли не срамежливо Едит и си взе книгите и записките. Както винаги, тя дойде в дневната и го зачака да излезе. Уилям я целуна по бузата — нещо, което не бе правил отдавна.

На вратата се обърна и каза:

— Аз… Радвам се, че искаш дете, Едит. Знам, че в някои отношения бракът ни те разочарова. Надявам се това да промени отношенията ни.

— Да — отвърна тя. — Ще закъснееш за лекциите. Побързай.

След като той излезе, Едит продължи да стои няколко минути в средата на стаята и да гледа вторачено затворената врата, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Сетне тръгна неспокойно из стаята, започна да обикаля от място на място, сякаш не понасяше дрехите по себе си, които шумоляха и се гънеха върху плътта й. Разкопча пеньоара от твърда сива тафта и го остави да падне на пода. След като се обхвана с ръце, започна да мачка под тънката фланелена нощница ръцете си над лактите. Спря, после се насочи целеустремено към мъничката спалня и отвори една от вратите на гардероба, върху която бе окачено огледало — така че да се виждаш в цял ръст. Едит го намести спрямо светлината и след като се отдръпна малко, огледа отражението на високото слабо тяло в най-обикновена синя нощница. Без да сваля очи от огледалото, разкопча горните копчета на нощницата и я съблече през главата си, след което застана гола в сутрешната светлина. Намачка нощницата и я хвърли в гардероба. После се завъртя пред огледалото и пак огледа тялото си, сякаш принадлежеше на друг. Прокара длани по малките си увиснали гърди, плъзна ги леко надолу по тънкия кръст и плоския корем.

Отдръпна се от огледалото и отиде при леглото, което още не беше оправено. Отметна завивките, сгъна ги небрежно и ги прибра в гардероба. Изглади чаршафа и легна на него по гръб, с изопнати крака и ръце отстрани до тялото. Без да мига и да се помръдва, се втренчи в тавана и чака цяла сутрин, а после и целия дълъг следобед.

Вечерта, когато Уилям Стоунър се прибра, вече се мръкваше, но на втория етаж не светеше. Леко уплашен, той се качи по стълбището горе и щракна осветлението във всекидневната. В стаята нямаше никой. Уилям извика:

— Едит!

Отговор не последва. Той извика още веднъж.

Погледна в кухнята, съдовете от закуската още бяха на мъничката маса. Прекоси забързано всекидневната и отвори вратата на спалнята.

Едит лежеше гола на леглото без завивки. Когато вратата се отвори и върху нея падна светлината от дневната, тя извърна глава към Уилям, но не стана. Очите й бяха разширени и вторачени, от притворените й уста излизаха тихи звуци.

— Едит! — възкликна той и след като отиде, където лежеше тя, приклекна до нея. — Добре ли си? Какво има?

Тя не отговори, но звуците, които издаваше, станаха по-силни и тялото й се приближи. Изневиделица ръцете й се устремиха като нокти на хищна птица към него и той за малко да се дръпне, те обаче го хванаха за дрехите, започнаха да ги смъкват и разкъсват, да го дърпат на леглото до Едит. Устата й, зейнала и гореща, се впи в него, ръцете й продължаваха да го опипват, да дърпат дрехите му, да го търсят — и през цялото време очите й бяха широко отворени, вторачени и безметежни, сякаш принадлежаха на друг и не виждаха нищо.

 

 

Уилям научи нещо ново за Едит: това желание, което приличаше на глад, толкова силен, че сякаш нямаше нищо общо с нея, глад, който веднага щом бъдеше заситен, отново започваше да расте, така че и двамата живееха в напрегнатото очакване на неговото присъствие.

Макар че следващите два месеца бяха единственото време на страст, което Уилям и Едит изживяха заедно, отношенията им всъщност не се промениха. Много скоро Стоунър осъзна, че силата, привличаща телата им, няма нищо общо с любовта — те се съвкупяваха с бясна, но в същото време хладна решителност, разделяха се и пак се съвкупяваха без силата да задоволят нуждата си.

Понякога през деня, докато Уилям беше в университета, тази нужда връхлиташе с такава мощ Едит, че не я свърташе на едно място, тя излизаше и обикаляше забързано нагоре-надолу по улиците, ходеше безцелно от място на място. А щом се прибереше, дърпаше пердетата по прозорците, събличаше се и свита в полумрака, чакаше Уилям да си дойде. Още щом той отвореше вратата, Едит му се нахвърляше с диви, искащи ръце, които сякаш водеха някакъв свой си живот, дърпаше го към спалнята, към леглото, още намачкано от предната нощ или сутрин.

Едит зачена през юни и веднага след това се разболя от болест, от която така и не се възстанови докрай през цялата бременност. Едва ли не в мига, когато зачена, още преди това да се потвърди от календара и от лекаря й, гладът за Уилям, бушувал вътре в нея близо два месеца, секна. Тя показа недвусмислено на съпруга си, че няма да понесе да я докосне и с пръст, и на Стоунър започна да му се струва, че върши насилие върху нея дори само като я гледа. Ненаситната им страст се превърна в спомен и накрая Стоунър гледаше на нея като на сън, който няма нищо общо с никого от двамата.

И така леглото, което доскоро бе арена на страстта им, се превърна в ложе на нейната болест. Едит не мърдаше от него почти през целия ден, ставаше само колкото сутрин да повърне, а следобед — да походи с неуверена крачка няколко минути из всекидневната. Следобед и вечер, след като се прибереше бързо от университета, Уилям чистеше стаите, миеше съдовете и приготвяше вечерята, която носеше на Едит в леглото. Въпреки че не искаше той да се храни с нея, Едит като че ли се радваше да пийнат заедно след това по чаша слаб чай. И така, няколко минути вечер двамата разговаряха тихо и нехайно, като стари приятели или изтощени врагове. Малко след това Едит заспиваше, а Уилям се връщаше в кухнята, довършваше къщната работа и после сядаше на масата пред канапето във всекидневната, където проверяваше писмени работи и подготвяше лекциите. Сетне, вече след полунощ, се завиваше с одеялото, което държеше старателно сгънато зад дивана, и свит на него, спеше неспокойно до сутринта.

 

 

Детето — момиче, — се роди след тридневни родилни болки в средата на март през 1923 година. Кръстиха го Грейс, на една леля на Едит, която от много години беше покойница.

Дори веднага след раждането Грейс беше красиво момиченце, с изписани черти и перушинеста златна косица. След няколко дни кожата й, която в началото беше червена, стана лъскава и златисторозова. Тя плачеше рядко и изглежда, забелязваше всичко наоколо. Уилям се влюби на мига в нея, пренесе обичта, която не можеше да покаже на Едит, върху дъщеря си — не беше очаквал, че ще изпитва такова удоволствие да се грижи за нея.

Близо година след раждането на Грейс Едит беше почти през цялото време прикована към леглото и имаше известни опасения да не остане до края на живота си инвалид, въпреки че лекарят не можеше да посочи какво точно й има. Уилям нае жена, която идваше сутрин да се грижи за Едит, и уреди лекциите му да са така, че да се прибира рано следобед.

Повече от година се грижеше за къщата и за двама безпомощни души. Ставаше по тъмно, оценяваше писмените работи и се готвеше за лекциите, преди да отиде в университета, хранеше Грейс, правеше закуска за себе си и за Едит и си взимаше нещо за обяд — слагаше го в чантата си. След занятията се връщаше в жилището, където метеше, бършеше прах и чистеше.

И за дъщеря си беше по-скоро майка, отколкото баща. Сменяше й пелените и ги переше, избираше й дрехите и ги кърпеше, ако се скъсаха, хранеше я и я къпеше, гушкаше я, когато е разстроена. От време на време Едит се провикваше свадливо да й донесат бебето и Уилям й го даваше, а тя сядаше в леглото, облягаше се на възглавниците и няколко минути го държеше притеснена, без да казва и дума, сякаш детето бе на друг, на непознат. После се уморяваше и с въздишка връщаше бебето на Уилям. Трогната от някакво неведомо чувство, си поплакваше, бършеше си очите и обръщаше гръб на Уилям.

Така през първата година от живота си Грейс Стоунър познаваше само допира на баща си, само неговия глас и любов.