Джон Уилямс
Стоунър (15)

15

И това беше една от легендите, които започнаха да прикачват към името му, легенди, които от година на година ставаха по-подробни и сложни и като митовете прерастваха от личните факти в ритуални истини.

Стоунър наближаваше петдесетте, но изглеждаше доста години по-стар. Гъста и буйна на младини, косата му бе почти изцяло побеляла, лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки, а очите му бяха хлътнали в орбитите, с годините глухотата, появила се лятото, след като той скъса с Катрин Дрискол, се засили, затова, слушаше ли някого, Стоунър наклоняваше главата си на една страна и гледаше вторачено, сякаш изследваше отдалеч странен животински вид, който не можеше да определи.

Глухотата му беше доста странна. Понякога Стоунър не чуваше, когато говореха на него, но често се случваше да чува съвършено ясно прошепнат разговор в шумна стая. Именно благодарение на тази странна глухота научи с времето, че по израза, разпространен в неговата младост, е смятан за „странна университетска птица“.

Така, без да иска, чуваше отново и отново разкрасения разказ как е преподавал на група първокурсници средноанглийски и как Холис Ломакс е капитулирал.

— И когато първокурсниците — общо трийсет и седем на брой, — се явиха на изпита по английски, познайте коя група получи най-високи оценки — подкани без особено желание един млад преподавател по английски на първокурсниците. — То се знае коя. Групата на онова приятелче Стоунър, който им преподаваше средноанглийски. А ние продължаваме да даваме упражнения и да караме по учебника!

Нямаше как Стоунър да не признае, че в очите на младите преподаватели и на студентите от горните курсове, които идваха и си отиваха още преди да е успял да свърже имената им с лицата, той се е превърнал едва ли не в митична фигура, колкото и променлива и многообразна да бе приписваната й роля.

Понякога го изкарваха злодей. Според една от версиите, с които се опитваха да обяснят дългата му вражда с Ломакс, той бил прелъстил, а после и изоставил млада докторантка, към която Ломакс изпитвал чиста почтена страст. Друг път Стоунър беше глупакът: според втора версия за същата вражда не говорел с Ломакс, понеже навремето той отказал да напише препоръка на една от докторантките му. Понякога беше и герой: в окончателната и рядко приемана версия Ломакс мразел Стоунър и той не се издигал в йерархията, понеже преди години бил хванал Ломакс да подсказва на един студент от групата му, когото фаворизирал.

Легендата обаче се определяше най-вече от поведението му в аудиторията. С годините Стоунър ставаше все по-разсеян и в същото време все по-устремен. Започваше лекциите и упражненията плахо и несигурно, но много бързо се потапяше в темата до степен да не забелязва нищо и никого наоколо. Веднъж в заседателната зала, където Стоунър водеше семинара по латинска традиция, бе насрочено заседание на неколцина представители на настоятелството с ректора на университета — Стоунър бе уведомен за заседанието, но беше забравил и водеше семинара на обичайното място и в обичайното време. Някъде по средата на вратата се почука тихо, но Стоунър не забеляза, погълнат от превода на латински текст, който бе свързан с темата и който той правеше направо тук, пред всички. След малко вратата се отвори и вътре на пръсти влезе нисък възпълен мъж на средна възраст с очила без рамки, който потупа леко Стоунър по рамото. Без да го поглежда, той му махна с ръка да не пречи. Мъжът се оттегли, а в коридора, пред отворената врата през шепот се състоя кратко съвещание с още неколцина. Стоунър продължи да си превежда. После в залата влязоха четирима мъже, предвождани от ректора, висок едър мъж с внушителни гърди и червендалесто лице, които спряха като взвод при бюрото на Стоунър. Ректорът се свъси и се прокашля силно. Без да спира, без да прекъсва превода, Стоунър вдигна поглед и каза тихо следващата строфа от стихотворението на ректора и свитата му:

— Марш, марш оттук, проклети гали!

И пак, без да прекъсва, отново извърна очи към книгата и продължи да говори, а през това време четиримата ахнаха и след като отстъпиха назад, се обърнаха и избягаха от залата.

Подхранвана от такива случки, легендата се разрастваше, докато не се появиха анекдоти, които придаваха плът на почти всичко, правено от Стоунър, разрастваше се, докато не достигна и до живота му извън университета. Накрая включи и Едит, която виждаха на университетските мероприятия толкова рядко заедно със Стоунър, че тя се бе превърнала в донякъде мистериозна личност, която се мяркаше като призрак из колективното въображение: мълвеше се, че тайно пиела от мъка, неизяснена и далечна, че умирала бавно от рядка и винаги смъртоносна болест, че била блестяща талантлива художничка, отказала се от кариерата, за да се посвети на Стоунър. По обществени прояви усмивката й озаряваше тясното лице толкова бързо и припряно, очите й блестяха толкова ярко, тя говореше толкова пискливо и несвързано, че всички бяха убедени: външността й прикрива като маска някаква истина, зад фасадата се крие силна личност, в която никой не може да повярва.

След заболяването си и от безразличие, превърнало се в начин на живот, Уилям Стоунър започна да прекарва все повече време в дома, който двамата с Едит бяха купили преди много години. В началото Едит се разстройваше от присъствието му толкова, че все си мълчеше, сякаш недоумяваше. После, щом се увери, че присъствието му следобед подир следобед, вечер подир вечер, неделя след неделя явно ще бъде за постоянно, тя подхвана старата битка с подновена сила. И за най-дребното нещо плачеше жално и обикаляше из стаите, а Стоунър само я поглеждаше безстрастно и промърморваше една-две състрадателни думи. Едит се заключваше в стаята си и не излизаше с часове оттам, а Стоунър готвеше вместо нея и се държеше така, сякаш не е забелязал отсъствието й, когато накрая тя се появяваше бледа, с хлътнали страни и очи. Подиграваше му се с повод и без повод, а Стоунър сякаш не я чуваше, тя крещеше и кълнеше, а той слушаше с любезен интерес. Едит избираше мига, когато Стоунър е погълнат от някоя книга, за да отиде във всекидневната и да заблъска трескаво по пианото, въпреки че иначе свиреше рядко, а когато Стоунър говореше спокойно на дъщеря си, тя се вбесяваше и от двамата или само от някого от тях. А Стоунър гледаше на всичко това — на яростта, на враждата, на крясъците, на зареденото с омраза мълчание, — сякаш то се случваше на двама други души, към които само с усилие на волята може да прояви съвсем повърхностен интерес.

Накрая — уморено, едва ли не с признателност. — Едит прие поражението си. Гневните изблици бяха все по-слаби, докато не станаха повърхностни като интереса на Стоунър към тях, а дългото мълчание се превърна в усамотение, от което Стоунър вече не се учудваше, а не в офанзиви към безразлична позиция.

Когато караше четирийсетата си година, Едит Стоунър бе точно толкова слаба, колкото и като момиче, но със скованост и спънатост, идващи от непреклонната й осанка, от която всяко движение изглеждаше така, сякаш тя го правеше без желание, против волята си. Чертите на лицето й се бяха изострили и тънката бледа кожа се беше опънала върху костите като върху рамка, от което бръчките изглеждаха напрегнати и остри. Едит беше много бледа и си слагаше големи количества пудра и руж така, сякаш всеки ден рисуваше наново чертите си върху бяла маска. Ръцете й под сухата твърда кожа изглеждаха така, сякаш се състояха само от кости, и се движеха неспирно, гънеха се, дърпаха и стискаха и в най-спокойните мигове.

Винаги сдържана, когато навлезе в средната възраст, Едит започна да става все по-отчуждена и разсеяна. След краткото време на последния щурм срещу Стоунър, припламнал като за последно с отчаяна сила, Едит се скиташе като призрак из собствената си усамотеност, място, от което така и не излезе докрай. Започна да си говори сама, тихо и спокойно, сякаш вразумяваше дете, правеше го открито и без да се стеснява, все едно е най-естественото нещо, което може да направи. От произволните артистични начинания, с които се бе занимавала от дъжд на вятър по време на брака си, накрая си избра скулптурата — като „носеща най-голямо удовлетворение“. Ваеше предимно с глина, макар че понякога работеше и с по-мек камък — из цялата къща бяха разпилени бюстове, фигури и композиции. Едит бе първа модернистка: бюстовете, които ваеше, представляваха минималистични сфери, фигурите се свеждаха до буци глина с издължени придатъци, а композициите обединяваха произволно наслагани геометрични фигури — кубове, сфери и пръчки. Понякога, докато минаваше покрай ателието й — стаята, където навремето бе кабинетът му. — Стоунър поспираше и слушаше как жена му работи. Тя си даваше указания, като на дете:

— А сега трябва да сложиш това тук — не много, — тук, точно до малката вдлъбнатинка. О, виж, пада. Не беше достатъчно влажен, нали? Е, можем да го оправим. Още малко вода, и… готово! Видя ли?

Създаде си навика да се обръща към мъжа си и дъщеря си в трето лице, сякаш говореше на друг. Казваше на Стоунър:

— Не е зле Уили да си изпие кафето, вече наближава девет, не е хубаво да закъснява.

Или пък на дъщеря си:

— Грейс наистина не свири достатъчно на пиано. Най-малко по час на ден, за предпочитане по два. Какво ще стане с този талант? Жалко, жалко.

Какво означаваше това отчуждаване за Грейс, Стоунър не знаеше, защото по свой начин тя също се бе затворила в себе си и се бе отчуждила като майка си. Беше си създала навика да мълчи и макар да бе запазила за баща си срамежливата мила усмивка, отказваше да разговаря с него. През лятото, когато баща й се бе разболял, се бе прокрадвала — ако не я наблюдават, — в малката му стаичка, беше сядала и бе гледала заедно с него през прозореца, явно доволна, че са само двамата, но дори тогава бе мълчала и опиташе ли се той да я извади от затвореността й, бе започвала да нервничи.

Лятото, когато Стоунър бе боледувал, тя бе дванайсетгодишно високо, слабо момиче с нежно лице и коса, по-скоро руса, отколкото червена. През есента, по време на последния мощен щурм на Едит срещу мъжа й, срещу брака й и срещу самата нея и онова, в което смяташе, че се е превърнала, Грейс почти не помръдваше, сякаш усещаше, че и най-малкото движение може да я хвърли в бездна, от която няма да се измъкне. След яростното буйство Едит реши със сигурното безразсъдство, на което бе способна, че Грейс мълчи, защото е нещастна, и че е нещастна, защото не е популярна сред съучениците си. Прехвърли все по-слабата ярост на щурма си срещу Стоунър върху щурм за, както го наричаше, „светския живот“ на Грейс. Още веднъж започна да проявява „интерес“: обличаше дъщеря си ярко, по последната мода, в дрехи на плисета и волани, които само подчертаваха колко е слаба, организираше празненства, свиреше на пиано и настояваше въодушевено всички да танцуват, притискаше Грейс да се усмихва на всички, да говори, да се шегува, да се смее.

Щурмът продължи по-малко от месец, после Едит заряза кампанията и пое на дългото бавно пътешествие към мястото, накъдето като през мъгла се бе запътила. Но за Грейс последиците от щурма бяха обратнопропорционални на неговата продължителност.

След щурма тя прекарваше почти цялото си свободно време сама в своята стая — слушаше малкото радио, което баща й й беше подарил за дванайсетия й рожден ден. Лежеше неподвижно на неоправеното легло или седеше, пак неподвижно, на бюрото и слушаше звуците, които се лееха пискливо от тумбестия грозен инструмент върху нощното шкафче, сякаш гласовете, музиката и смехът, който чуваше, бяха единственото, което е останало от самата нея, и сякаш дори те затихваха и заглъхваха в далечината, извън нейния обсег.

Освен това надебеля. От зимата до тринайсетия си рожден ден качи близо двайсет килограма, лицето й подпухна и изсъхна като превтасало тесто, а крайниците й станаха меки, бавни и спънати. Грейс ядеше почти колкото преди, макар че започна да се тъпче със сладко и винаги държеше в стаята си кутия с бонбони — нещо в нея като че се беше разхлабило, беше омекнало и бе изгубило надежда, сякаш някаква безформеност вътре в нея бе надделяла и се бе отскубнала на свобода, за да убеди сега плътта й да узакони това тъмно тайно съществувание.

Стоунър наблюдаваше това преображение с тъга и тя не се вписваше в безразличието върху лицето, което той показваше на света. Не си позволяваше лесния лукс на вината — при неговия характер и обстоятелствата в живота му с Едит беше безсилен да направи каквото и да било. И тази мисъл изостряше тъгата му така, както не би могла да я изостри вината, от нея любовта към дъщеря му ставаше по-пронизваща и дълбока.

Стоунър знаеше — и както предполагаше, бе разбрал много отдавна, — че Грейс е от рядко срещаните и винаги мили хора с нравствена природа, толкова крехка, че трябва да бъде подхранвана, трябва да получава грижи, за да се прояви. Чужда на света, тя трябваше да живее там, където не можеше да е като у дома си — жадна за нежност и спокойствие, трябваше да се подклажда от безразличието, бездушието и шума. Това беше природа, която дори на странното, враждебно място, където бе принудена да живее, не притежаваше диващината да отбива грубите сили, които й се противопоставяха, и единственото, което можеше да направи, бе да се оттегли в спокойствие, където бе окаяна, малка и притихнало неподвижна.

Когато Грейс беше на седемнайсет години, през първата половина на последния клас в гимназията, я застигна още едно преображение. Природата й сякаш бе намерила скривалище и най-сетне Грейс бе в състояние да представи на света някаква измамна външност. Точно толкова бързо, колкото бе напълняла, тя смъкна килограмите, които бе качила преди три години, и за онези, които я познаваха, това преображение сякаш бе станало с магия и Грейс се бе появила от пашкул във въздух, за който е била създадена. Бе почти хубава, тялото й, което навремето бе твърде слабо, а после изведнъж твърде дебело, сега беше нежно, с крехки крайници, а походката й бе лека и изящна. Красотата й беше ненатрапчива, почти смирена, лицето й бе, кажи-речи, безизразно, като маска, светлосините й очи гледаха направо в теб, без любопитство и без каквито и да било опасения, че можеш да надзърнеш зад тях, гласът й бе много тих, малко глух и тя говореше рядко.

Най-неочаквано стана, по израза на Едит, „популярна“. Често я търсеха по телефона, тя седеше във всекидневната, като кимаше от време на време, отговаряше на гласа тихо и кратко, в мрачните следобеди идваха коли, които я откарваха, анонимна сред виковете и смеха. Понякога Стоунър стоеше на предния прозорец, гледаше как автомобилите отпрашват със скърцащи спирачки и облаци прах и малко се притесняваше, малко се боеше — никога не бе притежавал кола и не се бе научил да шофира.

А Едит беше доволна.

— Виждаш ли? — казваше със студено ликуване, сякаш от трескавия й щурм към проблема с „популярността“ на Грейс не бяха минали близо три години. — Виждаш ли? Бях права. Единственото, от което Грейс имаше нужда, бе малко да я побутнеш. А Уили не одобряваше. О, знаех си аз. Уили не одобрява никога.

Години наред Стоунър бе заделял всеки месец по няколко долара, та когато стане време, Грейс да може да напусне Колумбия и да отиде в колеж, може би в източните щати, по-надалеч. Едит знаеше за намеренията му и уж ги одобряваше, но когато дойде времето, не искаше и да чуе.

— А, не! — каза тя. — Няма да го понеса! Детенцето ми! И от една година се справя толкова добре тук. Всички я търсят, толкова е щастлива. Ще се наложи да свиква и… детенцето ми, Грейси, детенцето ми. — Едит се извърна към дъщеря си. — Грейси всъщност не иска да се разделя с мама. Нали? И да я оставя самичка.

Известно време Грейс гледа майка си, без да казва нищо. Извърна се за миг към баща си и поклати глава. Каза на майка си:

— Ако искаш да остана, ще го направя, разбира се.

— Грейс — намеси се Стоунър. — Чуй ме. Ако искаш да заминеш… много те моля, ако наистина искаш да заминеш…

Тя не пожела да го погледне още веднъж.

— Няма значение — каза.

Още преди Стоунър да е успял да добави нещо, Едит заговори как с парите, заделени от баща й, щели да обновят гардероба й, щели да накупят наистина хубави дрехи, а може би дори и малък автомобил, така че Грейс и приятелите й да могат… А Грейс се усмихна с бавната си, едва доловима усмивка, като кимаше и току казваше по някоя дума, сякаш го очакваха от нея.

Въпросът беше решен и Стоунър така и не разбра какво чувства Грейс, защо е останала, дали защото го иска майка й, или защото го иска тя, или пък от пълно безразличие към собствената си съдба. Есента щеше да се запише първи курс в Университета на Мисури, щеше да учи там поне две години, а после, ако пожелае, щеше да получи разрешение да замине, да напусне щата, за да завърши колеж. Стоунър си казваше, че така е по-добре, по-добре е за Грейс да търпи още две години затвора, в който едва ли подозираше, че се намира, отколкото да бъде разкъсвана върху кръста на безпомощната воля на Едит.

И така, не се промени нищо. Грейс си получи гардероба, отказа предложението на майка си за малка кола и се записа да следва в Университета на Мисури. Телефонът продължи да звъни, същите лица (или лица, които не се отличаваха особено) продължиха да идват, да се смеят и да крещят на входната врата, в здрача продължиха да реват същите автомобили. Както и в гимназията, Грейс почти не се свърташе вкъщи и Едит бе доволна от — както си мислеше, — все по-голямата популярност на дъщеря си.

— На майка си се е метнала — казваше. — Преди да се омъжи, тя беше много популярна. Всички момчета… Тате се вбесяваше от тях, но дълбоко в себе си се гордееше много, чувствах го.

— Да, Едит — отвръщаше тихо Стоунър и усещаше как сърцето му се свива.

Семестърът бе труден за Стоунър, беше негов ред да подготви изпита по английски за всички студенти първокурсници в университета, и в същото време бе зает като ръководител на две особено трудни докторски дисертации — и двете изискваха от него много допълнително четене. Затова той отсъстваше от дома си по-често, отколкото през последните няколко години.

Една вечер към края на ноември се прибра по-късно от обикновено. Във всекидневната не светеше, къщата беше притихнала и той предположи, че Грейс и Едит са си легнали. Занесе някои от книжата, които бе взел със себе си, в задната стаичка с намерението да почете, след като си легне. Отиде в кухнята за сандвич и чаша мляко — тъкмо си беше отрязал филия и бе отворил хладилника, когато най-неочаквано чу протяжен писък, остър и пронизващ като нож, проехтял някъде от долу. Изтича във всекидневната, писъкът се чу още веднъж, този път къс и някак яростен в силата си, идваше откъм ателието на Едит. Стоунър прекоси бързо стаята и отвори вратата.

Едит седеше на пода, сякаш беше паднала, очите й бяха диви, устата й бе отворена, готова да нададе още един писък. Грейс седеше със скръстени крака на тапицираното кресло отсреща и гледаше едва ли не спокойно майка си. Светеше само настолната лампа върху работната маса на Едит, затова помещението беше изпълнено с ослепителна яркост и наситени сенки.

— Какво има? — попита Стоунър. — Какво се е случило?

Главата на Едит се завъртя с лице към него, сякаш беше на разхлабен винт, очите й бяха празни. Тя каза странно сприхаво:

— О, Уили. О, Уили.

Продължи да го гледа, главата й се клатеше леко.

Той се извърна към Грейс, която изглеждаше все така спокойна. Тя рече нехайно:

— Бременна съм, татко.

И писъкът проехтя отново, пронизващ и неизразимо гневен, двамата се извърнаха към Едит, която започна да мести очи напред-назад, от единия към друг — те бяха изцъклени и студени над разтворената за писък уста. Стоунър прекоси стаята, наведе се зад нея и я изправи — тя се отпусна безжизнено в ръцете му и се наложи той да придържа тежестта й.

— Едит! — каза рязко. — Млъкни.

Тя се вцепени и се отдръпна. Прекоси с подкосяващи се нозе стаята и застана над Грейс, която не се беше помръднала.

— Ти! — избълва. — О, Боже. О, Грейси. Как можа… о, Боже. Същата като баща си. На него си се метнала. О, да. Мръсотия. Мръсотия…

— Едит! — подвикна по-рязко Стоунър и отиде бързо при нея. Хвана я здраво над лактите и я обърна с гръб към Грейс. — Върви в банята да се наплискаш със студена вода. После се качи в стаята и си легни.

— О, Уили — пророни тя умолително. — Детенцето ми. Милото ми детенце. Как можа да се случи? Как можа тя да…

— Върви — повтори Стоунър. — Ще те повикам след малко.

Едит излезе с несигурна крачка. Стоунър я изпрати с поглед, без да се помръдва, докато не чу водата в мивката в банята. После се обърна към Грейс, която продължаваше да го гледа от креслото. Усмихна й се набързо, отиде при работната маса на Едит, взе един стол, върна се и го сложи пред креслото на Грейс, за да може да й говори, без да гледа отвисоко лицето й.

— И така — подхвана, — защо не ми разкажеш?

Тя му се усмихна мило.

— Няма много за разказване — отвърна. — Бременна съм.

— Сигурна ли си?

Грейс кимна.

— Ходих на лекар. Току-що получих резултатите.

— Добре — каза Стоунър и я докосна непохватно по ръката. — Излишно е да се притесняваш. Всичко ще бъде наред.

— Да — каза тя.

Той попита предпазливо:

— Искаш ли да ми кажеш кой е бащата?

— Един студент — отговори Грейс. — От университета.

— Предпочиташ да не споделяш ли?

— О, не — каза тя. — Няма особена разлика. Казва се Фрай. Ед Фрай. Второкурсник. Миналата година е бил на курса ти по композиция.

— Не го помня — рече Стоунър. — Изобщо не го помня.

— Съжалявам, татко — каза Грейс. — Беше глупаво. Той беше пийнал, не се… пазехме.

Стоунър извърна очи от нея, към пода.

— Съжалявам, татко. Ужасен си, нали?

— Не — каза той. — Може би изненадан. Последните няколко години не сме се познавали добре, нали?

Тя извърна поглед и рече притеснена:

— Ами… вероятно е така.

— Обичаш ли го това момче, Грейс?

— О, не — призна си тя. — Всъщност не го познавам много добре.

Той кимна.

— Какво искаш да направиш?

— Не знам — рече Грейс. — Наистина няма значение. Не искам да ви създавам главоболия.

Дълго седяха, без да казват нищо. Накрая Стоунър подхвана:

— Излишно е да се тревожиш. Всичко ще се нареди. Каквото и да решиш — каквото и да искаш да направиш, всичко ще е наред.

— Да — каза Грейс. Тя стана от креслото. Сетне, както стоеше, погледна баща си и рече: — Ти и аз, сега вече можем да разговаряме.

— Да — потвърди Стоунър. — Можем.

Грейс излезе от ателието и Стоунър изчака да чуе как вратата на стаята й горе се затваря. После, преди да се прибере в стаята си, се качи тихо горе и отвори вратата в спалнята на Едит. Тя спеше непробудно, беше се проснала направо с дрехите на леглото, нощната лампа хвърляше върху лицето й ярка светлина. Стоунър угаси лампата и слезе долу.

На другата сутрин по време на закуска Едит бе почти весела, не даваше признаци за истерията от предната вечер и говореше така, сякаш бъдещето е хипотетична задача, която трябва да решат. След като научи името на момчето, каза бодро:

— И така. Как мислите, дали не трябва да се свържем с родителите, или е по-добре първо да поговорим с момчето? Чакайте да видим… сега сме последната седмица на ноември. Да кажем, половин месец. Дотогава можем да приключим с всички приготовления, защо да не направим и малка венчавка в църквата? Грейси, какво смята твоят приятел… как се казва?

— Едит — намеси се Стоунър. — Чакай. Говориш така, сякаш много неща се разбират от само себе си. Грейс и този младеж може би не искат да се женят. Трябва да го обсъдим с Грейс.

— Какво толкова има да обсъждаме? Разбира се, че искат да се оженят. В края на краищата те… те… Грейси, кажи на баща си. Обясни му.

Грейс му каза:

— Не е важно, татко. Изобщо не е важно.

И Стоунър проумя, че наистина не е важно: очите на Грейс бяха вперени някъде зад него, в далечина, която тя не виждаше и която съзерцаваше без любопитство. Стоунър си замълча и остави жена си и дъщеря си да правят планове.

Беше решено, че „младежът“ на Грейс, както го наричаше Едит, сякаш името му беше забранено, ще бъде поканен у тях и те двамата с Едит „ще си поговорят“. Тя организира следобеда така, сякаш е театрално представление, с хора, които се качват на сцената и слизат от нея, че дори и с две-три реплики. Предвиждаше се Стоунър да се извини, Грейс да постои още малко, а после също да се извини, оставяйки Едит и младежа сами — да си поговорят. Предвиждаше се още след половин час Стоунър да се върне, а след него и Грейс, и дотогава всичко да е уточнено.

И стана точно както го беше решила Едит. След време Стоунър щеше да се пита развеселен какво ли си е мислел младият Едуард Фрай, когато е почукал срамежливо на вратата и е бил пуснат в стая, пълна сякаш със заклети врагове. Беше висок, доста едър, с разплуто и леко намусено лице, беше смутен и уплашен, затова пелтечеше и не поглеждаше никого. Преди да излезе от стаята, Стоунър видя, че младежът седи сгърбен на стола с китки върху коленете и поглед, забит в пода, а когато след половин час се върна в стаята, той пак беше в същото положение, сякаш не се беше и помръднал под масирания артилерийски обстрел, на какъвто приличаше бодрото чуруликане на Едит.

Но всичко беше уточнено. С писклив, превзет, но наистина весел глас Едит им съобщи, че „младежът на Грейс“ произхождал от много добро семейство от Сейнт Луис, че баща му бил борсов посредник и по едно или друго време вероятно е сключвал сделки с баща й или най-малкото с банката му, че „младите“ били решили сватбата „да е възможно най-бързо, без излишни формалности“, че и двамата щели да прекъснат следването най-малко за година-две, че щели да живеят в Сейнт Луис, „смяна на пейзажа, ново начало“, че този семестър нямало да могат да си вземат изпитите, понеже точно тогава, в петък, била сватбата, но въпреки това до ваканцията щели да ходят на лекции. И не било ли ужасно мило — въпреки всичко.

 

 

Сватбата се състоя в тесния кабинет на един мирови съдия. На церемонията присъстваха само Уилям и Едит, по време на нея жената на съдията, сбръчкана, побеляла и вечно намусена, правеше нещо в кухнята и накрая се появи колкото да се разпише като свидетелка. Следобедът беше студен и мрачен, датата бе 12 декември 1941 година.

Пет дни преди сватбата японците бяха обстрелвали Пърл Харбър и Уилям Стоунър наблюдаваше церемонията със смесени чувства, каквито не беше изпитвал преди. Подобно на мнозина, минали през онова време, беше обзет от нещо, което можеше да определи единствено като вцепенение, макар да знаеше, че е обхванат от чувства, толкова разнопосочни, силни и дълбоки, че човек не може да ги признае дори пред себе си просто защото няма как да живее с тях. Стоунър усещаше обхвата на всеобщата трагедия, усещаше ужас и злочестина, толкова поголовни, че личните трагедии и беди бяха изместени на друга плоскост, но въпреки това бяха засилени от всеобхватността, сред която се разиграваха, точно както един гроб изглежда много по-скръбно, ако се намира сред необятна пустош. С почти сляпо състрадание Стоунър наблюдаваше краткия тъжен сватбен ритуал и колкото и да е странно, се трогна от застиналата, безразлична красота в лицето на дъщеря си и от намусеното отчаяние по лицето на младежа.

След церемонията младите се качиха безрадостно на малкия автомобил на Фрай и поеха към Сейнт Луис, където тепърва им предстоеше да се изправят пред още двама родители и да живеят. След като потеглиха от къщата, Стоунър ги изпрати с поглед — можеше да си представи дъщеря си само като съвсем мъничко момиченце, което навремето е седяло до него в далечна стая и го е гледало вглъбено и радостно, само като прелестно дете, което е умряло отдавна.

Два месеца след сватбата Едуард Фрай се записа доброволец, а решението на Грейс бе да остане до раждането на детето в Сейнт Луис. След половин година Фрай лежеше мъртъв върху плажа на малък остров в Тихия океан — един от многото новобранци, пратени в отчаяно усилие да спрат офанзивата на японците. Детето на Грейс се роди през юни 1942 година, беше момче и тя му даде името на бащата, когото то нямаше да види никога и нямаше да обича.

Когато онзи юни отиде в Сейнт Луис „да помага“, Едит се опита да убеди дъщеря си да се прибере в Колумбия, но тя не искаше и да чуе — имаше малко жилище, малък доход от застраховката на Фрай и нови родители — свекър и свекърва, и изглеждаше щастлива.

— Променила се е някак — сподели объркана Едит със Стоунър. — От нашата малка Грейси не е останало нищо. Много й се струпа на главата и подозирам, че не иска да й се напомня нищо… Помоли да ти предам, че те обича.