Джон Уилямс
Стоунър (10)

10

И това наистина не беше краят.

В понеделник след последния петък от семестъра Стоунър седна да оформя оценките. Тази част от преподаването му беше най-неприятна и той винаги гледаше да я отхвърли възможно най-бързо. Написа на Уокър „слаб“ и повече не се замисля по въпроса. Седмицата между семестрите посвети главно на това да чете първите чернови на две дисертации, които трябваше да бъдат представени през пролетта. Бяха написани плахо и Стоунър трябваше да им отдели доста внимание. Случката с Уокър бе изместена на заден план в съзнанието му.

Но половин месец след началото на втория семестър отново му напомниха за нея. Една сутрин Стоунър намери в пощенската си кутия бележка от Гордън Финч, който го молеше да намине, когато му е удобно, към кабинета му, за да си поговорят.

Приятелството между Гордън Финч и Уилям Стоунър беше достигнало точка, до каквато достигат всички по-дълги приятелства: беше непринудено, силно и толкова предпазливо сдържано, че чак бе почти безлично. Рядко си ходеха на гости, въпреки че от време на време Каролайн Финч се обаждаше по телефона на Едит. В разговорите си Финч и Стоунър си припомняха младежките години и всеки си представяше другия в едно по-различно време.

Финч вече бе навлязъл в средната възраст и стъпваше напето, но с нетвърда крачка, като човек, който прави всичко възможно да не напълнява, лицето му беше месесто, още без бръчки, въпреки че се бяха появили зачатъци на втора гуша и гънки кожа по тила. Косата му беше много рядка и той бе започнал да я реши така, че плешивостта да не бие толкова на очи.

Следобеда, когато Стоунър се отби в кабинета му, те си поговориха за семействата: Финч се преструваше по навик, с лекота, че бракът на Стоунър е като всички останали, Стоунър пък изразяваше по навик неверието си, че Гордън и Каролайн са родители на две деца, по-малкото, от които вече ходи на детска градина.

След като по инерция засвидетелстваха непринудената си близост, Финч погледна разсеяно през прозореца и каза:

— Та за какво исках да поговоря с теб? А, да. Деканът на докторантите… решил, че щом сме приятели, трябва да ти го спомена. Нищо важно. — Той си погледна бележника. — Става въпрос за някакъв докторант, който е останал с впечатлението, че миналия семестър си го порязал в курса си.

— Уокър — каза Стоунър. — Чарлс Уокър.

Финч кимна.

— Същият. Та какво с него?

Стоунър сви рамене.

— Мен ако питаш, изобщо не беше чел книгите от задължителния списък… за семинара ми по латинска традиция. Опита да манкира, когато трябваше да изнесе доклада, дадох му възможност да напише друг или да ми представи препис, той обаче отказа. Нямах друг избор, освен да го скъсам.

Финч кимна още веднъж.

— Така си и знаех. Бог ми е свидетел, никак не ми се иска да ми губят времето с такива работи, но трябваше да проверя не толкова за друго, а за да те защитя.

Стоунър попита:

— Някакви… проблеми ли имаш?

— Не, не — увери го Финч. — Само оплакване. Знаеш как е. Всъщност Уокър е получил „среден“ и на изпита за първия курс по програмата за докторантура тук, ако искаме, спокойно можем да го изключим. Но решихме да го допуснем до устния изпит след месец, пък да видим какво ще излезе. Съжалявам, че изобщо те занимавам.

Поговориха малко за други неща. После, тъкмо когато Стоунър понечи да си тръгне, Финч го задържа нехайно.

— А, да, исках да ти спомена още нещо. Ректорът и настоятелството най-после решиха, че трябва да се направи нещо с Клермонт. Затова предполагам, че от догодина ще бъда декан на хуманитарните науки… официално.

— Радвам се, Гордън — каза Стоунър. — Крайно време беше.

— А това означава, че трябва да посочим нов ръководител на катедрата. Мислил ли си по въпроса?

— Не — отвърна Стоунър, — изобщо не съм мислил.

— Можем или да потърсим човек извън катедрата и да доведем някой нов, или да издигнем за ръководител някого от преподавателите. Опитвам се да разбера, ако все пак изберем някого от катедрата… Имаш ли претенции към поста?

Стоунър се позамисли.

— Не съм мислил, но, не. Не го искам.

Облекчението на Финч беше толкова очевидно, че Стоунър се усмихна.

— Чудесно. Така си и знаех. Голяма разправия е. Трябва да се срещаш с разни хора, да ходиш по светски сбирки и… — Той извърна поглед. — Знам, че не си по такива неща. Но откакто старият Слоун почина, откакто миналата година Хъгинс и онзи, как му беше името, Купър се пенсионираха, ти си с най-голям стаж в катедрата. В случай обаче, че не си хвърлил око на поста…

— Не съм — отсече Стоунър. — От мен едва ли ще излезе добър ръководител на катедра. Нито очаквам, нито искам да ме назначат.

— Чудесно — каза Финч. — Чудесно. Това улеснява много нещата.

Сбогуваха се и известно време Стоунър не се замисляше за този разговор.

 

 

Устният изпит на Чарлс Уокър бе насрочен за средата на март и Стоунър бе донякъде изненадан, когато получи от Финч бележка, че е включен в тричленната изпитна комисия. Напомни му, че е скъсал Уокър, че той го е приел лично, и помоли да бъде освободен от това задължение.

— Правилник — въздъхна Финч. — Знаеш как е. Комисията се състои от научния ръководител на кандидата, от един преподавател, който му е провеждал семинар, и от човек извън специалността. Ръководител му е Ломакс, ти си единственият, чийто семинар е посещавал, и аз посочих новия човек, Джим Холанд, като преподавател извън тази специалност. Ние с декана Ръдърфорд ще бъдем служебни лица. Ще се постарая да го направя колкото се може по-безболезнено.

Но това си беше жива мъка, която не можеше да се направи безболезнена. Въпреки че Стоунър искаше да задава възможно най-малко въпроси, правилата за устния изпит бяха неумолими: на всеки от преподавателите се отпускаха по четирийсет и пет минути, през които да задава на кандидата каквито въпроси реши, макар че обикновено се включваха и другите от комисията.

Следобеда, за когато бе насрочен изпитът, Стоунър нарочно отиде със закъснение в аудиторията на третия етаж на Джеси Хол. Уокър седеше в края на дългата, лъсната до блясък маса, присъстваха и четиримата, които щяха да го изпитват: Финч, Ломакс, новият преподавател в катедрата Холанд и Хенри Ръдърфорд, които бяха насядали около масата. Стоунър влезе и седна в другия край на масата, срещу Уокър. Финч и Холанд му кимнаха, Ломакс, който седеше сгърбен, гледаше право напред и барабанеше с дълги бели пръсти по огледалната повърхност на масата. Уокър огледа насядалите, държеше главата си високо, със студено презрение.

Ръдърфорд се прокашля.

— А, господин… — Той погледна листа хартия отпред. — Господин Стоунър.

Беше слаб дребен мъж с побеляла коса и закръглени рамене, очите и веждите му бяха смъкнати откъм външния край, което му придаваше леко отчаян вид. Уж познаваше Стоунър от години, а все не можеше да му запомни името. Пак се прокашля.

— Тъкмо се канехме да започваме.

Стоунър кимна, отпусна китки върху масата, преплете пръсти и се взря в тях, докато Ръдърфорд излагаше с гъгнещ глас изискванията за устния изпит.

Господин Уокър се явявал на изпит (на това място гласът на Ръдърфорд се превърна в равномерно глухо бучене), за да се определи доколко е способен да продължи докторантурата в Английската катедра към Университета на Мисури. Това бил изпит, на който се явявали всички кандидати за докторска степен, и той имал за цел не само да се прецени общата подготовка на кандидата, но и да се определят неговите силни и слаби страни, така че бъдещото му обучение да бъде насочвано с полза за него. Били възможни три резултата: кандидатът да издържи изпита, да го издържи, но със забележка, и да бъде скъсан. Ръдърфорд описа условията за трите възможности и без да вдига поглед, изпълни ритуала — представи участниците в изпитната комисия и кандидата. После избута встрани листа хартия и огледа безнадеждно околните.

— Прието е — допълни тихо — изпитът да започне с въпросите на научния ръководител. — Господин… — Той погледна листа. — Ако не се лъжа, научен ръководител на господин Уокър е господин Ломакс. И така…

Ломакс отметна рязко глава, сякаш е задрямал и внезапно са го събудили. Като примигваше, огледа масата с едва загатната усмивка върху устните, очите му обаче гледаха изпитателно и зорко.

— Господин Уокър, смятате да пишете дисертация за Шели и елинистичния идеал. Едва ли вече сте обмислили задълбочено темата, но бихте ли започнали с това да ни разкажете малко за предисторията, по каква причина сте избрали точно тази тема и така нататък.

Уокър кимна и заговори бързо:

— Възнамерявам да проследя първия случай, когато в „Прослава на красивия ум“ Шели отхвърля детерминизма на Годуин в полза на Платоновия идеал, после да се спра на зрялото прилагане на този идеал в „Освободения Прометей“ като всеобхватен синтез на по-ранния му атеизъм, радикализъм, християнство и научен детерминизъм и накрая да разгледам залеза на този идеал в такава късна творба като „Елада“. По мое мнение темата е важна по три причини: първо, тя показва качествата на Шели като мислител и оттам ни насочва към по-добро разбиране на неговата поезия. Второ, откроява основните философски и литературни сблъсъци от началото на деветнайсети век и така помага да разберем и оценим поезията на романтиците. И, трето, това е тема, която би могла да има пряко отношение към нашето време, време, когато сме изправени пред много от същите стълкновения, на които са се натъквали Шели и съвременниците му.

Стоунър слушаше и колкото повече слушаше, толкова по-голямо бе изумлението му. Не можеше да повярва, че това е същият човек, който е присъствал на семинара и когото смяташе, че познава. Изложението на Уокър бе ясно, подредено и умно, на места бе почти блестящо. Ломакс беше прав — ако дисертацията разкриеше заложеното в тези думи, тя наистина щеше да бъде блестяща. Плисна го надежда, топла и въодушевяваща, и той се наведе напред, за да чува по-добре.

Уокър излагаше темата на дисертацията си вероятно десет минути, после внезапно спря. Ломакс му зададе бързо друг въпрос и Уокър отговори веднага. Гордън Финч срещна погледа на Стоунър и му кимна леко озадачен, Стоунър се усмихна едва доловимо, сякаш се признаваше за виновен, и присви рамене.

Когато Уокър замълча отново, Джим Холанд се намеси незабавно. Беше слаб младеж, напрегнат и блед, с леко изпъкнали сини очи, говореше преднамерено бавно, с глас, който сякаш трепереше постоянно в опитите на Холанд да се сдържа.

— Малко преди това, господин Уокър, споменахте детерминизма на Годуин. Можете ли да направите връзка между него и феноменологията на Джон Лок?

Стоунър си спомни, че Холанд е специалист по осемнайсети век.

За кратко настъпи мълчание, Уокър се извърна към Холанд, свали кръглите си очила и ги почисти, очите му примигаха и се взряха напосоки. Уокър си ги сложи отново и пак примига.

— Бихте ли повторили въпроса, ако обичате?

Холанд понечи да заговори, но Ломакс го прекъсна.

— Джим — рече мило, — нали нямаш нищо против да поразширя въпроса? — Той побърза да се извърне към Уокър още преди Холанд да е отговорил. — Господин Уокър, изхождайки от подтекста във въпроса на професор Холанд и по-точно, че Годуин е приемал теорията на Лок за сетивното естество на познанието — tabula rasa и така нататък, — и че е съгласен с Лок в схващането, че преценката и познанието могат да бъдат случайно изопачени от страстта и неминуемото невежество, нещо, което може да се поправи с образованието, — изхождайки от това, бихте ли коментирали принципа на познанието при Шели и по-точно, принципа на красотата, изложен в последните строфи на „Адонаис“?

Холанд се облегна озадачен и свъсен на стола. Уокър кимна и каза припряно:

— Въпреки че началните строфи на „Адонаис“, където Шели отдава почит на своя приятел и събрат по перо Джон Кийтс, са традиционно класически с препратките към Майката, Часовете, Урания и така нататък и с повтарящите се призиви, истински класическият момент се появява чак в последните строфи, които всъщност са върховна възхвала на отколешния Принцип на Красотата. Ако за миг насочим вниманието си към тези прочути стихове:

На вековете сводът е покрит

с негаснещи, горящи светила.

Изгряват те, достигат свой зенит

и на Смъртта пълзящата мъгла

не може блясъкът им да стъмни.

Символиката, вложена в тези стихове, не е ясна, докато не ги разгледаме в техния контекст. „Той жив е! — пише няколко стиха по-горе Шели. — Мъртва е смъртта, не Той.“ Тук в съзнанието ни изникват не по-малко известните строфи на Кийтс:

Красотата е истина, истината Красота —

Това е всичко, което има да знаем на тази земя.

И така, принципът е Красотата, но красотата е и познание. И това е схващане, което се корени в…

Гласът на Уокър продължи да се лее плавно и самоуверено, от устата му, която се движеше бързо, се сипеха думи, сякаш… — Стоунър се сепна и надеждата, зародила се в него, умря точно толкова внезапно, както се бе и зародила. За миг му призля почти физически. Той погледна надолу към масата и видя между ръцете лицето си, отразено в лъснатия до блясък орехов плот. Образът беше тъмен, Стоунър не различи чертите, сякаш виждаше призрак, който блещука безплътно върху твърдото дърво и идва, за да го пресрещне.

Ломакс приключи с въпросите и започна Холанд. Стоунър не можеше да не признае, че Ломакс се справя майсторски, ненатрапчиво, с много чар и чувство за хумор. Случваше се Холанд да зададе въпрос и Ломакс да се престори добродушно на озадачен, а после да поиска той да го доизясни. Друг път се извиняваше за въодушевеността си и след поредния въпрос на Холанд изказваше мнение, с което въвличаше Уокър в спор, та се създаваше впечатлението, че всъщност е участник и той. Перифразираше въпросите (винаги така, сякаш се извиняваше), променяше ги по начин, при който първоначалното намерение се губеше в разясненията. Включи Уокър в нещо като сложно теоретично обсъждане, въпреки че говореше предимно той. А накрая, пак с извинения, започна да прекъсва въпросите на Холанд със свои и тласна Уокър натам, където искаше той.

През това време Стоунър не каза нищо. Слушаше разговора, който се вихреше наоколо, взираше се в лицето на Финч, което се беше превърнало в тежка маска, поглеждаше към Ръдърфорд, който седеше със затворени очи и кимаше, виждаше и колко озадачен е Холанд, с какво любезно презрение се държи Уокър и колко трескаво оживен е Ломакс. Чакаше да направи каквото знаеше, че трябва да направи, чакаше с уплаха, гняв и мъка, които от минута на минута се засилваха. Радваше се, че докато ги е гледал, не е срещнал погледа на никого.

Накрая времето, отредено за въпросите на Холанд, изтече. Финч си погледна часовника и кимна така, сякаш участваше по някакъв начин в уплахата на Стоунър.

Стоунър си пое дълбоко въздух. Все така загледан в призрака на лицето си в гладката като огледало политура на масата, той каза безизразно:

— Господин Уокър, ще ви задам няколко въпроса за английската литература. Прости въпроси, които не изискват сложни отговори. Ще започна от ранен период и ще вървя по хронологията, доколкото ми позволява времето. Бихте ли започнали с описание на принципите в англосаксонското стихосложение?

— Да, господине — каза Уокър. Лицето му се беше смразило. — Като начало англосаксонските поети, доколкото ги е имало през Ранното средновековие, не са притежавали предимствата на чувствителността, каквито са имали по-късните английски поети. Всъщност бих казал, че поезията им се отличава с примитивизъм. Въпреки това в рамките на този примитивизъм са заложени възможности, макар и вероятно скрити за нечии очи, заложени са възможности за изтънчено чувство, което се отличава с…

— Господин Уокър — каза Стоунър, — попитах ви за принципите на стихосложението. Можете ли да ми ги посочите?

— Ами, господине — подхвана Уокър, — то е доста приблизително и изменчиво. Стихосложението де.

— Само това ли можете да ми кажете?

— Господин Уокър — побърза да се намеси Ломакс — малко необуздано, както си помисли Стоунър, — приблизителността, за която споменахте, може ли с нея да се обясни…

— Не — прекъсна го твърдо Стоунър, без да поглежда към никого. — Искам да се отговори на въпроса ми. Само това ли можете да ми кажете за англосаксонското стихосложение?

— Ами, господине — рече Уокър и се усмихна, после усмивката му се превърна в нервно хихикане. — Да ви призная, още не съм изкарал курса по англосаксонска литература, който влиза в програмата, и се колебая дали да обсъждам въпроси, без да имам нужните познания.

— Чудесно — рече Стоунър. — Да прескочим англосаксонската литература. Можете ли да ми посочите средновековна пиеса, повлияла в една или друга степен върху развитието на ренесансовата драматургия?

Уокър кимна.

— Разбира се, всички средновековни пиеси са довели — всяка по свой начин — до високите постижения на Ренесанса. Трудно е да си представим, че само няколко години по-късно върху безплодната почва на Средновековието ще разцъфти Шекспировата драматургия и…

— Господин Уокър, задавам прости въпроси. Настоявам за прости отговори. Ще опростя още повече въпроса. Посочете три средновековни пиеси.

— Ранни или късни, господине?

Той си беше махнал очилата и ги чистеше яростно.

— Все едно кои, но да са три, господин Уокър.

— Има толкова много — подхвана пак младежът. — Трудно е да… Например „Всеки човек“…

— Можете ли да посочите други?

— Не, господине — отвърна Уокър. — Трябва да си призная, че съм слаб в областта, която вие…

— Можете ли да посочите други заглавия — само заглавията, — на литературни творби от Средновековието?

Ръцете на Уокър трепереха.

— Както споменах, господине, трябва да призная, че съм слаб в…

— В такъв случай да преминем към Ренесанса. В кой жанр от периода се чувствате най-уверен, господин Уокър?

— Ами… — Уокър се поколеба и погледна неволно с молба към Ломакс. — В поезията, господине. Или… в драматургията. Може би в драматургията.

— Добре тогава, драматургията. Коя е първата английска трагедия в бял стих, господин Уокър?

— Първата? — Младежът си навлажни устните. — Учените не са единодушни по въпроса, господине. Бих се поколебал да…

— Можете ли да посочите, която и да е значима пиеса отпреди Шекспир?

— Разбира се, господине — отвърна Уокър. — Например Марлоу… мощната линия на…

— Посочете някои пиеси на Марлоу.

Уокър се окопити с усилие.

— Например „Доктор Фауст“, който е с основание толкова прочут. И… и „Малфийският евреин“.

— „Фаустус“ и „Малтийският евреин“. Други можете ли да посочите?

— Да ви призная, господине, това са единствените две пиеси, които съм имал възможност да прочета отново през последните една-две години. Затова бих предпочел да не…

— Добре. Разкажете ми нещо за „Малтийският евреин“.

— Господин Уокър — извика Ломакс. — Нека поразширя въпроса. Бихте ли…

— Не! — отсече мрачно Стоунър, без да поглежда към Ломакс. — Искам отговори на въпросите ми, господин Уокър?

Той каза отчаяно:

— Мощната линия на Марлоу…

— Нека забравим за „мощната линия“ — каза уморено Стоунър. — Какво се случва в пиесата?

— Ами — рече малко диво Уокър. — Марлоу засяга въпроса за антисемитизма, както той се е проявявал в началото на шестнайсети век. Състраданието, бих казал дори дълбокото състрадание…

— Достатъчно, господин Уокър. Да продължим с…

Ломакс извика:

— Остави кандидата да отговори на въпроса! Дай му поне време да отговори.

— Чудесно — отвърна меко Стоунър. — Желаете ли да продължите с отговора, господин Уокър?

Той се подвоуми за миг.

— Не, господине — отвърна.

Стоунър продължи неумолимо да задава въпроси. Гневът и възмущението, споделяни и от Уокър, и от Ломакс, се превърнаха в нещо като състрадание и болезнено съжаление, отново споделяни и от тях двамата. След малко Стоунър вече имаше чувството, че се наблюдава отстрани и сякаш чува глас, който продължава и продължава да говори безлично и смъртоносно.

Накрая чу отново гласа.

— Добре, господин Уокър. Специализацията ви е по деветнайсети век. Както личи, знаете малко за литературата от предишните столетия, вероятно ще се чувствате по-спокоен с поетите романтици.

Постара се да не гледа в лицето Уокър, но не се сдържа и от време на време очите му се вдигаха и виждаха кръглата втренчена маска, извърната към него със студена бледа злоба. Уокър кимна отсечено.

— Запознат сте с по-важните стихотворения на лорд Байрон, нали?

— Разбира се — потвърди Уокър.

— В такъв случай бъдете така любезен да разкажете за „Английските бардове и шотландските рецензенти“.

Уокър го погледна за миг, беше се усъмнил. После се усмихна тържествуващо.

— А, господине — каза и закима рязко. — Разбирам. Сега вече разбирам. Опитвате се да ме подведете. Естествено. „Английските бардове и шотландските рецензенти“ изобщо не е от Байрон. Това е прочутият отговор, който Джон Кийтс дава на журналистите, опитали се след публикуването на първите му стихове да очернят името му на поет. Похвално, господине. Похвално…

— Добре, господин Уокър — каза уморено Стоунър. — Нямам други въпроси.

Известно време сред групата цареше мълчание. После Ръдърфорд се прокашля, прехвърли листовете на масата отпред и каза:

— Благодаря ви, господин Уокър. Бъдете така любезен да излезете за малко навън и да почакате, комисията ще обсъди изпита и ще ви съобщи решението си.

Докато Ръдърфорд каже каквото имаше да казва, Уокър се окопити. Изправи се и отпусна недъгавата си ръка върху масата. Усмихна се едва ли не снизходително на групата.

— Благодаря, господа — каза. — Изключително ценно изживяване.

Излезе с куцукане от залата и затвори след себе си вратата.

Ръдърфорд въздъхна.

— Е, господа, ще обсъдим ли нещата?

В помещението отново се възцари тишина. Ломакс каза:

— Смятам, че в моята част на изпита се представи много добре. Както и в частта на Холанд. Трябва да призная, че съм донякъде разочарован от начина, по който протече втората половина от изпита, но си мисля, че той вече бе доста уморен. Наистина е добър студент, но когато е под напрежение, не се представя достатъчно добре. — Ломакс озари Стоунър с куха измъчена усмивка. — А и ти, Бил, го попритисна. Не може да не го признаеш. Гласувам да зачетем изпита.

Ръдърфорд каза:

— Господин… Холанд?

Холанд премести поглед от Ломакс към Стоунър, беше се свъсил озадачено и примигваше.

— Но… ами на мен ми се стори ужасно слаб. И аз не знам какво да мисля. — Той преглътна притеснено. — Това е първият устен изпит, в който участвам тук. Наистина не знам какви са ви изискванията, но… той изглеждаше ужасно слаб. Нека помисля малко.

Ръдърфорд кимна.

— Господин… Стоунър?

— Скъсан — отвърна той. — Очевиден провал.

— О, я стига, Бил — извика Ломакс. — Прекалено строг си към момчето, не мислиш ли?

— Не — отговори безизразно Стоунър с очи, вперени право напред. — Знаеш, че не съм, Холи.

— Какво имаш предвид? — попита Ломакс така, сякаш се надяваше, като повиши тон, да вкара в гласа си някакви чувства. — Какво точно имаш предвид?

— Стига, Холи — отговори уморено Стоунър. — Човекът не е подготвен. Изобщо не може да има съмнение. Въпросите, които му задавах, са за студенти от началните курсове, а той не успя да отговори задоволително и на един-единствен от тях. Освен това е ленив и непочтен. Миналия семестър на моя семинар…

— На твоя семинар! — прихна Ломакс. — Е, чух за него. Пък и има още нещо. Въпросът е как се е представил днес. И е ясно — той присви очи, — ясно е, че се представи доста добре, докато ти не започна да го притискаш.

— Задавах му въпроси — каза Стоунър. — Най-простите, за които се сетих. Бях готов да му дам шанс. — Той замълча, сетне добави предпазливо: — Ти си негов научен ръководител, естествено е двамата да сте обсъдили темата на дисертацията. Затова, докато ти му задаваше въпроси по темата, той се справяше много добре. Но когато излязохме извън рамките на темата…

— Какво намекваш? — извика Ломакс. — Нима намекваш, че аз… че е имало…

— Не намеквам нищо, казвам само, че по мое мнение кандидатът не се е справил както подобава. Не мога да се съглася, че е взел изпита.

— Виж какво — рече Ломакс. Гласът му бе по-спокоен и той се опита да се усмихне. — Разбирам защо съм с по-добро мнение за работата му от теб. Той е присъствал на много от занятията ми и… както и да е. Дайте да направим компромис. Въпреки че според мен е много сурово, нека приемем, че е издържал изпита със забележка. Това означава, че може да се подготви в рамките на един-два семестъра и когато…

— Добре — намеси се с облекчение Холанд, — това е по-приемливо, отколкото да впишем, че е издържал изпита. Не познавам човека, но очевидно не е готов да…

— Чудесно — озари го с усмивка Ломакс. — Значи се разбрахме. Ще…

— Не — прекъсна го Стоунър. — Длъжен съм да гласувам за това да го скъсаме.

— По дяволите! — кресна Ломакс. — Даваш ли си сметка какво правиш, Стоунър? Даваш ли си сметка какво причиняваш на момчето?

— Да — отвърна той тихо, — и ми е мъчно за него. Предотвратявам това да получи докторска степен, предотвратявам и това да преподава в колеж или университет. Което и целя. Истинско бедствие ще бъде той да стане преподавател.

Ломакс седеше, без да помръдва.

— Това ли е окончателното ти решение? — попита ледено.

— Да — потвърди Стоунър.

Ломакс кимна.

— Е, все пак ще те предупредя, Стоунър, че нямам намерение да оставя нещата току-така. — Ти… ти отправи днес с недомлъвки някои обвинения… прояви предразсъдъци, които… които…

— Моля ви, господа — намеси се Ръдърфорд. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разридае. — Да не се отклоняваме от въпроса. Както знаете, за да вземе кандидатът изпита, трябва да сме единодушни в решението си. Няма ли начин да отстраним различията?

Никой не отговори.

Ръдърфорд въздъхна.

— Добре тогава, нямам друг избор, освен да обявя, че…

— Един момент — обади се Гордън Финч — през целия изпит беше мълчал и другите почти бяха забравили, че присъства и той. Сега се понадигна на стола и заговори уморено и решително на плота на масата: — Като временно изпълняващ длъжността ръководител на катедрата ще отправя една препоръка. Разчитам да се вслушате в нея. Препоръчвам да отложим решението до вдругиден. Така ще имаме време да се поохладим и да го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме — каза разгорещено Ломакс. — Щом Стоунър иска да…

— Отправих своята препоръка — промълви тихо Финч — и тя ще бъде изпълнена. Господин Ръдърфорд, предлагам да съобщим на кандидата какво е решението ни по въпроса.

Намериха Уокър да седи съвсем спокойно в коридора пред заседателната зала. В дясната си ръка държеше небрежно цигара и гледаше отегчено тавана.

— Господин Уокър — извика Ломакс и закуцука към него.

Уокър се изправи, беше няколко сантиметра по-висок от Ломакс и волю-неволю го гледаше отвисоко.

— Господин Уокър, получих указания да ви съобщя, че комисията не успя да стигне до единодушно мнение относно вашия изпит, ще бъдете уведомен вдругиден. Но ви уверявам… — Той повиши глас: — Уверявам ви, че нямате причини за безпокойство. Никакви причини.

Уокър продължи да стои и да ги гледа един по един.

— Благодаря ви още веднъж за вниманието, господа.

Срещна погледа на Стоунър и по устните му пробяга нещо като усмивка.

Гордън Финч побърза да се отдалечи, без да казва нищо на никого, Стоунър, Ръдърфорд и Холанд тръгнаха заедно по коридора, Ломакс поизостана и заговори угрижено с Уокър.

— Е — подхвана Ръдърфорд, който вървеше между Стоунър и Холанд, — неприятна работа. Както и да го погледнеш, неприятна работа.

— Да, така е — съгласи се Стоунър и се раздели с тях.

Заслиза по мраморните стъпала с крачка, която се ускори, когато той наближи първия етаж, после излезе навън. Пое дълбоко от следобедния въздух с дъх на пушек, сетне го направи още веднъж като плувец, който се показва от водата. След това тръгна да се прибира бавно към къщи.

На другия ден рано следобед, още преди да е успял да обядва, по телефона му се обади секретарката на Гордън Финч, която го помоли да слезел незабавно в кабинета.

Финч чакаше нетърпеливо, когато Стоунър влезе в стаята. Стана и показа с ръка на Стоунър да седне на стола, който беше придърпал при бюрото си.

— Оная история с Уокър ли? — попита Стоунър.

— В известен смисъл — отговори Финч. — Ломакс помоли да се срещнем, за да уредим нещата. Изглежда, няма да бъде много приятно. Исках да поговорим насаме няколко минути, докато Ломакс не е дошъл. — Седна отново и няколко минути се клати напред-назад във въртящия се стол, като гледаше замислено Стоунър. Каза внезапно: — Ломакс е добър човек.

— Знам — потвърди Стоунър. — В някои отношения вероятно е най-добрият в катедрата.

Финч продължи, сякаш той не беше казал нищо:

— Има си проблеми, но те не избиват много често, а когато избият, Ломакс обикновено успява да ги овладее. Неприятно е, че тази история се забърка точно сега, в най-неподходящия момент. Ако сега катедрата се разцепи…

Финч поклати глава.

— Гордън — подхвана притеснен Стоунър, — надявам се да не си…

Финч вдигна ръка.

— Чакай — прекъсна го той. — Жалко, че не ти казах по-рано. Но трябваше да се пази в тайна и всъщност още нямаше нищо официално. Пак би трябвало да не се разгласява, но… помниш ли разговора ни отпреди няколко седмици за длъжността ръководител на катедрата?

Стоунър кимна.

— Е, Ломакс. Той е новият ръководител. Решено е, уточнено е. Предложението дойде отгоре, но трябва да ти кажа, че го подкрепих. — Той се засмя. — Не че бях в положение да направя друго. Но и да бях, щях да го подкрепя — тогава. Сега не съм толкова сигурен.

— Ясно — рече замислен Стоунър. След малко продължи: — Радвам се, че не си ми казал. Едва ли щеше да има особено значение, но поне не размъти нещата.

— По дяволите, Бил — възкликна Финч. — Разбери. Пет пари не давам за Уокър или Ломакс, или… но ти си ми стар приятел. Виж какво. Според мен си прав. По дяволите, знам, че си прав. Но да бъдем практични. Ломакс го взима много присърце и няма да се даде току-така. Стигне ли се до кавга, ще хвърчи перушина. Ломакс може да е отмъстителен, знаеш го не по-зле от мен. Не може да те уволни, но може да направи всичко друго. И в известна степен ще се наложи да го подкрепя. — Той се засмя още веднъж — горчиво. — По дяволите, до голяма степен ще се наложи да го подкрепя. Тръгне ли деканът да оспорва решенията на ръководител на катедра, ще се наложи да го уволни. И така, ако Ломакс стигне твърде далеч, мога да го махна от длъжността ръководител на катедра, или най-малкото мога да опитам. Мога дори да успея или да не успея. Но и да успея, ще се вдигне пушилка, от която катедрата, че и колежът ще се разцепят. И, по дяволите… — Най-неочаквано Финч се смути и промърмори: — По дяволите, трябва да мисля за колежа. — Погледна право в лицето на Стоунър. — Схващаш ли какво ти казвам?

Стоунър усети как го обзема топло чувство на любов, на обич и уважение към стария му приятел. Той каза:

— Разбира се, Гордън. Нима смяташ, че няма да разбера?

— Добре — отвърна Финч. — И още нещо. Ломакс е влязъл някак под кожата на ректора и го върти на малкия си пръст. Затова може да се окаже и по-трудно, отколкото си мислиш. Слушай, единственото, което трябва да направиш, е да кажеш, че си променил мнението си. Можеш дори да стовариш вината върху мен — да кажеш, че съм те накарал да го направиш.

— Изобщо не става въпрос за това да спасявам доброто си име, Гордън.

— Знам — увери го Финч. — Лошо се изразих. Погледни го така. Какво толкова му е важното на този Уокър? Знам, разбира се — важен е принципът, но има още един принцип, за който трябва да мислиш.

— Не е заради принципа — започна да упорства Стоунър. — Заради Уокър е. Ще бъде истинско бедствие, ако допуснем да преподава.

— Да му се не види — каза уморено Финч. — Ако не успее тук, може да отиде другаде и да защити степента, въпреки всичко, може да го направи дори тук. Каквото и да правиш, нищо чудно и да загубиш, да знаеш. Няма как да разкараме всички Уокъровци.

— Сигурно — съгласи се Стоунър. — Но можем да опитаме.

Доста дълго Финч мълча. После въздъхна.

— Добре де. Безпредметно е да караме Ломакс да чака още. Дай да приключваме.

Стана от бюрото и тръгна към вратата на малкото антре. Но докато минаваше покрай Стоунър, той го хвана за ръката и го задържа за малко.

— Гордън, помниш ли какво каза навремето Дейв Мастърс?

Финч вдигна озадачен вежда.

— Защо точно сега споменаваш Дейв Мастърс?

Стоунър погледна през стаята към прозореца — опитваше се да си спомни.

— Тримата бяхме заедно и той каза нещо от рода на това, че университетът е пристан, убежище от света за онеправданите, за осакатените. Но нямаше предвид такива като Уокър. За Дейв Уокър щеше да е светът. И ние с теб не можем да го пуснем. Направим ли го, ставаме като света, ставаме точно толкова нереални, точно толкова… Единствената ни надежда е да не го допускаме.

Финч го гледа дълго. После се усмихна.

— Ах, негодник такъв — каза весело. — А сега дай да се видим с Ломакс.

Отвори вратата, повика го и той влезе.

Вървеше много сковано и вдървено, почти не се забелязваше, че накуцва с десния крак, тънкото му красиво лице беше застинало и студено, той държеше главата си високо и въздългата му чуплива коса почти опираше в гърбицата, обезобразила гърба му под лявото рамо. Ломакс не погледна никого от двамата мъже, които бяха заедно с него в кабинета, само седна на стола срещу бюрото на Финч възможно най-изправен и се загледа в пространството между Финч и Стоунър. Поизвърна леко глава към Финч.

— Помолих да се срещнем тримата с една проста цел. Искам да знам дали Стоунър е преразгледал необмисленото си решение от вчера.

— Ние с господин Стоунър обсъдихме въпроса — рече Финч. — Опасявам се, че не успяхме да го решим.

Ломакс се извърна към Стоунър и го изгледа, светлосините му очи бяха студени, сякаш върху тях бе паднал прозрачен слой.

— В такъв случай се опасявам, че ще се наложи да отправя открито някои доста тежки обвинения.

— Какви обвинения? — В гласа на Финч имаше изненада, лек гняв. — Не си споменавал нищо за…

— Съжалявам — отвърна Ломакс. — Но се налага. — Той каза на Стоунър: — За пръв път си разговарял с Чарлс Уокър, когато той е помолил да го допуснеш до семинара за докторанти. Нали така?

— Точно така — потвърди Стоунър.

— Не си искал да го допуснеш, нали?

— Да — рече Стоунър. — В групата вече имаше дванайсет студенти.

Ломакс погледна бележките, които държеше в дясната си ръка.

— А когато студентът ти е обяснил, че трябва задължително да се включи, си го приел без особено желание, като си казал, че това всъщност ще провали семинара. Така ли е?

— Не точно — отговори Стоунър. — Доколкото си спомням, казах, че още един човек в групата…

Ломакс махна с ръка.

— Не е толкова важно. Просто се опитвам да уточня обстоятелствата. И така, при този първи разговор подложи ли на съмнение подготвеността му да участва в семинара?

Гордън Финч каза уморено:

— Какво ще ни даде всичко това, Холи? Каква полза от…

— Много те моля — прекъсна го Ломакс. — Казах вече, че имам да отправям обвинения. Трябва да ме оставиш да ги изложа. И така. Не подложи ли на съмнение подготвеността му?

Стоунър каза спокойно:

— Да, зададох му няколко въпроса, за да видя дали е в състояние да работи.

— И удовлетворен ли остана?

— Май не бях съвсем сигурен — призна си Стоунър. — Трудно ми е да си спомня.

Ломакс се извърна към Финч.

— И така, установихме, първо, че като преподавател Стоунър не е имал желание да допусне Уокър в семинара си, второ, че нежеланието му е било много силно и той е заплашил Уокър, че ако го приеме, семинарът ще се провали, трето, в най-добрия случай се е съмнявал, че Уокър е подготвен за работата, и, четвърто, въпреки съмненията и силното си негодувание го е допуснал в групата.

Финч поклати безнадеждно глава.

— Всичко това е безсмислено, Холи.

— Чакай — рече той. Погледна набързо бележките си, после извърна пронизващи очи към Финч. — Имам да отбелязвам и други неща. Мога да ги изложа с „кръстосан разпит“ — натърти иронично Ломакс, — но не съм адвокат. Ала ви уверявам, че ако се наложи, съм готов да внеса уточнения. — Известно време мълча, сякаш събираше сили. — Готов съм да докажа, че, първо, Стоунър е допуснал господин Уокър до семинара си, въпреки че е имал стаени предразсъдъци към него, готов съм да докажа, че тези предразсъдъци са били изострени поради факта, че по време на семинара на повърхността е избил този конфликт на характерите и чувствата, разпален с помощта на самия господин Стоунър, който е позволил и в някакъв момент дори е насърчил другите участници в семинара да се присмиват и да се подиграват на господин Уокър. Готов съм да докажа, че неведнъж и два пъти тези предразсъдъци са се проявявали в изявления на Стоунър като преподавател пред студенти и други, че той е обвинил господин Уокър в „нападки“ към човек от групата, че е признал гнева си от тези така наречени „нападки“ и не само това, но си е и позволил да злослови, че господин Уокър „се е държал безразсъдно“. Готов съм, освен това да докажа, че без да е предизвикван, само заради предразсъдъците си, Стоунър е обвинил господин Уокър в леност, невежество и непочтеност. И накрая, че в групата е имало тринайсет души, а господин Уокър е бил единственият — единственият, — когото Стоунър е заподозрял и от когото е поискал да му представи в писмен вид доклада си за семинара. А сега призовавам господин Стоунър да отхвърли тези обвинения по безспорен начин.

Едва ли не възхитен, Стоунър поклати глава.

— Господи — каза. — Как само извърташ нещата. Всичко, което казваш, е, разбира се, факт, но нищо не е истина. Поне така, както го казваш.

Ломакс кимна, сякаш е очаквал отговора.

— Готов съм да докажа, че всичко, което казах, е истина. Ако се стигне до там, ще бъде лесно да извикаме един по един хората, присъствали на семинара, и да ги разпитаме.

— Не! — рече остро Стоунър. — В някои отношения това е най-възмутителното, което каза целия следобед. Няма да допусна да забъркваш в тая история и студентите.

— Може и да нямаш друг избор, Стоунър — рече тихо Ломакс. — Може и изобщо да нямаш избор.

Гордън Финч погледна Ломакс и пророни тихо:

— Накъде биеш?

Ломакс не му обърна внимание. Каза на Стоунър:

— Господин Уокър сподели с мен, че макар и като цяло да е против такова нещо, сега е готов да ти предаде доклада за семинара, за който си изразил такива грозни съмнения, готов е да се съобрази с всяко решение, което вземете ти и двама други представители на катедрата. Ако докладът получи с мнозинство от тримата оценка, с която господин Уокър да продължи нататък обучението си, значи е издържал изпита и ще има правото да довърши докторантурата.

Стоунър поклати глава, беше го срам да погледне Ломакс.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Чудесно. Не ми е приятно, но ако не промениш становището си от гласуването вчера, ще бъда принуден да ти отправя официално обвиненията.

Гордън Финч повиши глас:

— Ще бъдеш принуден да направиш какво?

Ломакс отговори спокойно:

— Според Устава на Университета на Мисури всеки преподавател на постоянен щат има правото да повдига обвинения срещу всеки друг преподавател на постоянен щат, ако има основателни причини да смята, че обвиненият преподавател е неподготвен, не се придържа към етиката или не изпълнява задълженията си в съответствие с етичните норми, изложени в Член шести, Част трета на Устава. Тези обвинения и доказателствата, които ги подкрепят, ще бъдат чути от всички преподаватели и в края на разглеждането те или ще подкрепят с две трети от гласовете обвиненията, или ще ги отхвърлят.

Гордън Финч се облегна с отворени уста и поклати невярващо глава. Каза:

— Виж какво. Нещата излизат от контрол. Едва ли говориш сериозно, Холи.

— Уверявам те, че говоря съвсем сериозно — възрази Ломакс. — Това не е шега работа. Това е принципен въпрос и… на съмнение бе подложена моята почтеност. Мое право е, ако сметна за необходимо, да повдигна обвинения.

Финч каза:

— Изключено е да ги защитиш.

— Въпреки това е мое право да повдигна обвинения.

За миг Финч погледна Ломакс. После каза спокойно, почти приятелски:

— Няма да има никакви обвинения. Не знам как ще се разреши въпросът, пък и не ме вълнува особено. Но обвинения няма да има. След няколко минути всички ще излезем оттук и ще се опитаме да забравим повечето неща, които се изговориха днес следобед. Или поне ще се преструваме, че сме ги забравили. Няма да допусна катедрата или колежът да бъдат въвлечени в такава бъркотия. Няма да има обвинения. Защото — добави той любезно, — ако има, ти обещавам, че ще направя всичко по силите си да те видя съсипан. Няма да се спра пред нищо. Ще впрегна цялото си влияние, ако се наложи, ще лъжа, ако се стигне дотам, ще те натопя. Ще съобщя на декана Ръдърфорд, че гласуването за господин Уокър си остава същото. Ако пак настояваш да продължиш с това, можеш да се обърнеш към него, към ректора или към Бога. Но в моя кабинет приключихме. Не искам повече да ме занимаваш с това.

Докато Финч говореше, лицето на Ломакс стана замислено и студено. Щом той приключи, Ломакс кимна почти нехайно и стана от стола. Погледна веднъж към Стоунър, после закуцука през стаята и излезе. Доста дълго Финч и Стоунър седяха, без да казват нищо. Накрая Финч рече:

— Какво ли има между него и Уокър?

Стоунър поклати глава.

— Не е каквото си мислиш — рече той. — Не знам какво е. И май не искам да научавам.

 

 

След десет дни беше обявено, че Холис Ломакс е назначен за ръководител на Катедрата по английски език, а след половин месец преподавателите в нея получиха програмата на лекциите и занятията за следващата година. Стоунър откри без изненада, че и за двата семестъра, от които се състоеше учебната година, са му дали три групи първокурсници, на които да води „Композиция“, и една второкурсници, на които щеше да преподава „Основи на предмета“, от програмата бяха свалени лекциите по средновековна литература за горните курсове и семинарът за докторанти. Стоунър си даде сметка, че такава програма може да очаква току-що постъпил преподавател. И не само това: лекциите и занятията бяха разпределени така, че между тях имаше големи „прозорци“, и то шест дни в седмицата. Не възрази и реши догодина да преподава така, сякаш не се е случило нищо.

Но за пръв път, откакто бе започнал да преподава, му се стори възможно да напусне университета, да се прехвърли другаде. Отвори дума за това пред Едит и тя го изгледа така, сякаш я беше ударил.

— Не мога — отсече. — О, не мога. — А после се усети, че се е издала, като е показала страха си, и се ядоса. — Ти какво си въобразяваш? — попита. — Домът ни… хубавият ни дом. И приятелите. И училището на Грейс. Не е хубаво детето да се мести от училище на училище.

— Може да се наложи — отвърна той.

Не й беше казвал за случката с Чарлс Уокър и за намесата на Ломакс, но бързо стана очевидно, че Едит знае всичко.

— Необмислено — отсече тя. — Напълно необмислено.

Но гневът й бе странно разсеян, почти повърхностен, светлосините й очи се отместиха от Стоунър и се заплъзгаха нехайно ту по един, ту по друг предмет във всекидневната, сякаш тя искаше да се увери, че още са тук, тънките й пръсти със светли лунички мърдаха неспокойно.

— О, знам всичко за неприятностите ти. Никога не съм ти се бъркала в работата, но… наистина, много вироглав си. В смисъл, че това засяга и нас с Грейс. И със сигурност не можеш да очакваш да се вдигнем и да се преместим само защото си се поставил в неловко положение.

— Но аз мисля — поне отчасти, — и за вас с Грейс. Остана ли тук, едва ли ще се издигна повече в катедрата.

— О — рече Едит отчуждено и се постара гласът й да звучи огорчено. — Това не е важно. Дотук бяхме бедни, няма причина да не бъде така и занапред. Трябваше да помислиш преди за това, до какво може да доведе. Един недъгав. — Най-неочаквано гласът й се промени и тя се засмя безгрижно, почти с любов. — Наистина, прекалено се вживяваш. Не е ли все едно?

Не искаше и да чуе да напусне Колумбия. Каза, че ако се стигнело дотам, двете с Грейс винаги можели да се преместят при леля Ема, тя била съвсем изнемощяла и само щяла да се радва на компанията.

И така, Стоунър се отказа от тази възможност почти веднага след като му хрумна да го направи. Предстоеше му да води лекции през лятото и два от предметите го интересуваха особено — бяха включени в програмата още преди Ломакс да стане ръководител на катедрата. Стоунър реши да им посвети цялото си внимание, понеже знаеше, че не е изключено да мине доста време, докато има възможност да ги преподава отново.