Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (12)

Глава 10
Обри

Необорима презумпция (юрид.) : Презумпция, която е вярна и няма нужда от доказателства, за да бъде доказана.

Следващата сутрин се събудих на ръба, в пълен шок.

Не можех да повярвам, че Андрю беше в Ню Йорк, както и че миналата вечер си беше признал, че му липсвам.

Да го видя отново извади всичките ми емоции на показ, и въпреки че бях казала на Браян, че Андрю си е отишъл, прекарах срещата ни миналата нощ в мисли за него.

За него и перфектния му костюм. За него и перфектните му устни, които почти се бяха притиснали в моите по време на спора ни. И за мой срам, за него и перфектния му пенис, който бях почувствала да се втвърдява в панталоните му, докато ме въртеше по дансинга.

Уф!

Станах от леглото и изпратих съобщение на Браян.

„Днес е единственият ми ден с Ашкрофт. Пожелай ми късмет!“

Той отговори незабавно.

„Късмет, скъпа! Вземи си кафе, защото ще имаш нужда от него…“

Вмъкнах се под душа и започнах да се мъмря сама.

— Браян е сладурче и е идеален за теб. Телефонният му секс може и да не струва, а ти може и да нямаш желание да спиш с него точно сега, но се отнася с теб толкова добре, колкото никой друг не го е правил досега…

Когато кожата ми се набръчка като стафида, излязох от банята и проверих колко е часа.

Четири и половина.

Имах двадесет минути, за да стигна до най-близката станция на метрото и да избегна гнева на Ашкрофт. Навличайки един стар анцуг, взех чантата си и грабнах палтото си от закачалката в коридора. Два пъти проверих портфейла си за пропуска ми за метрото, и когато отворих вратата, се оказах лице в лице с някакъв непознат, който държеше чаша с димящо и горещо кафе.

— Успех на репетицията днес — каза той и ми подаде чашата. — Това е направено специално за теб.

— Откога кафенетата правят доставки?

Той сви рамене.

— Не правят.

Взирах се в чашата, докато той се отдалечаваше, забелязвайки че името ми беше гравирано върху каймака с карамел, а на етикета с курсив беше изписано „Късмет“.

Беше сладка постъпка от страна на Браян, която ме накара да се почувствам виновна, че снощи не му бях обърнала достатъчно внимание. Докато вървях към метрото, отпивах от това, което може би беше най-доброто кафе, която някога съм опитвала, заклевайки се, че от сега нататък Браян ще получава цялото ми внимание.

Изтрих всички стари имейли от Андрю, дори и онези, които бяха скрила в архива ми. Блокирах номера му, предотвратявайки по-нататъшните му обаждания, и въпреки че не можех да блокирам имейла му, смених настройките на кутията си, така че съобщенията му да отиват директно в папката със спам.

Когато най-накрая тази сутрин стигнах на репетицията, танцувах по-добре от когато и да било…

 

 

По-късно същата вечер…

— Как успяваш да намериш време и да хванеш метрото само за да ме посрещнеш след репетицията и да ме изпратиш вкъщи? — погледнах към Браян, докато прекосявахме улицата. — Откъде намираш сили?

— Винаги намирам време за нещата, които наистина харесвам.

Той ме целуна по челото.

— Искаш ли да гледаме някой филм този уикенд? Аз черпя? Дължа ти един…

— Така ли?

— Все още се чувствам зле заради онова, което се случи в нощта на бала, и онова, което ти каза онзи мъж от миналото ми — казах. — Наистина съжалявам.

— Не се тревожи. Сигурен съм, че той е… — Млъкна, когато стигнахме блока ми, посочвайки към мъжа, който се беше облегнал на входната врата.

Андрю.

Поех си дълбоко дъх, когато той слезе по стълбите.

— Добър вечер, Обри — каза той, подсмихвайки се. — А твоето име беше „дансьор“, нали така?

— Казвам се Браян.

— Е, бях близо.

Браян кръстоса ръце.

— Мога да се закълна, че я чух да ти казва, че не те иска вече. Защо просто не можеш схванеш намека?

— Защото през цялото време тя казва неща, които всъщност не мисли. — Той погледна към мен, мигновено възпламенявайки нервните ми окончания. — Знам, че просто ми е ядосана.

— Пич! — въздъхна Браян раздразнено. — Аз съм гаджето й, така че очевидно е продължила напред… има гадже.

— Честно казано, не се чувствам застрашен — каза Андрю, все още гледайки към мен. — Получи ли кафето ми тази сутрин?

Какво?

— Било е от теб? — Очите ми се разшириха. — Мислех…

— Какво кафе, Обс? — Браян изглеждаше обезпокоен. — За какво говори той?

— Андрю… — поклатих глава. — Благодаря ти за кафето, но това не променя нищо.

— Никога не съм казвал, че е обратното.

Задуха студен вятър и буквално се почувствах привлечена от него. Направих няколко крачки в негова посока, но веднага след това отстъпих назад.

— Сега съм с Браян… — Грабнах ръката на Браян и го поведох към вратата ми, отказвайки да погледна към Андрю, който изглеждаше наранен.

Затръшнах вратата и прегледах сметките ми, забелязвайки че той все още стоеше на мястото си. Объркан.

— Виж, Обс… — Звукът от гласа на Браян привлече вниманието ми. — Не мисля, че ще се получи между нас.

— Какво? Не, не, не. Разбира се, че ще се получи. Това е просто един малък проблем.

— Мисля, че сърцето и умът ти са някъде другаде. Всъщност мисля, че винаги са били.

— Ти сериозно ли? — кръстосах ръце. — Само защото една нощ някакъв психопат от миналото ми се появява и изведнъж е решил, че ме иска отново? Това ли е?

— Това и факта, че по-рано днес този психопат ми изпрати съобщение, в което пишеше: „Вагината й ми принадлежи“. Бях забравил за това…

Въздъхнах, а той се приближи и ме целуна по челото.

— Ако това е малък проблем и той не означава нищо за теб, можем да опитаме отново след месец.

— След месец?

Той кимна.

— Така ще съм сигурен, а телефонният ни секс ще бъде два пъти по-страхотен, след като няма да го правим толкова дълго. Може след това да преминем към истински секс.

Не казах нищо и той напусна апартамента ми.

Отново надникнах през щорите, гледайки го как изчезва в нощта, и тогава забелязах, че Андрю не беше помръднал от мястото си.

Вбесена, затропах по стъпалата и тръгнах към него.

— Имаш ли представа колкото те мразя в този момент?

— Омразата не е чувство, което може да се измери адекватно.

— Току-що разруши една чудесна връзка, която имах в този град. Накара го да ме зареже.

— Хубаво — каза той. — Направих ти услуга.

— Това ли е бил плана ти да ме накараш да говоря отново с теб?

— Част от него.

— Няма да проработи. — Притиснах пръста си към гърдите му, подчертавайки всяка сричка. — Казах ти, че ще трябва да ме умоляваш, и след като знам, че не действаш по този начин…

— Нямаш си шибана представа как действам.

— Ще ме изпращаш ли всяка сутрин до спирката на метрото?

— Имам шибана кола.

— Ще ме изпращаш ли до вратата ми, когато репетицията ми свърши?

— Същият отговор.

— Ще се отнасяш ли към мен с проклето уважение?

Той обхвана лицето ми в ръцете си.

— Ако ми дадеш този шанс…

Отстъпих назад, все още ядосана.

— Няма да чакам със затаен дъх.