Катрин Сътклиф
Мания (9)

9.

През следващите два дни успях потисна чувството на безсилие, зает с Паркхърст и Уайтинг. Заедно ловувахме яребици и фазани, пиехме от намаляващите ми запаси алкохол, играехме карти, докато не можех да държа очите си отворени от отегчение. Едуина, излегнала се в леглото ми, се кълнеше, че е твърде болна, за да пътува. Не се и съмнявах в това. А и как ли бих могъл, след като бях принуден да наблюдавам как повръща тежко в нощното гърне всеки път, когато влизах в стаята?

Паркхърст и Уайтинг бяха тези, на които не можех да вярвам напълно. Те не бяха от хората, които без основателна причина биха пропилявали дните си и скъпоценните си нощи, скитащи в студените и изложените на течение зали в провинциален имот.

Не успяха да ме заблудят. Нито за миг. Баба ми е стигнала до тях… подкупила ги е, платила им е. Бях сигурен, че ги чака някъде наблизо като някоя хитра лисица да се върнат с каквато и да е информация, та да започне своя следващ план, с който да продължи да руши живота ми.

Това, което ме изненада, бе двуличието на Паркхърст. Можех само да предполагам колко големи трябва да са дълговете му, че трябва или да се подчини на кроежите на баба ми, или да страда от тежки последствия.

За това бях принуден да му простя. Такова дълбоко отчаяние беше и мой постоянен спътник през по-голямата част от съзнателния ми живот, и все още е. Промъкваше се повече от очевидно с всеки изминал ден — толкова отчаяно, колкото сгъстяващите се зимни облаци на хоризонта.

В интерес на истината причините за идването и оставането им тук много малко ме притесняваха, в сравнение с нарастващия ми глад отново да съм с Мария. Необходимостта от нея сгорещяваше кръвта ми. Караше ме нощем да ставам от леглото, да бродя по коридорите. Имах чувството, че сигурно полудявам като хората, затворени в Менсън.

Връщах се в музикалната стая отново и отново, сядах на стола и като в транс се взирах в покритото с прах пиано. Мелодията на Песента на Мария се въртеше в главата ми, спомените за умственото ми объркване караха сърцето ми да бие бързо.

При мен обаче то се дължеше на нараняване на главата, докато на Мария й бе причинено от наранено сърце.

Все повече и повече, търпението ми се изчерпваше. „Дай й време“, предложи Берта.

Колко?

Една седмица? Месец? Проклета година?

Не бе ли достатъчно, че прекарах три дълги години, страдащ заради изчезването й? Как си я представях в прегръдките на друг мъж, да го обича, както аз я обичах?

Беше ми омразно да призная вината си за нейното състояние. Да бъде забравена в това ужасно място, докато аз я мразех, за това, че се е омъжила за друг. Каква ирония, че и двамата изгубихме умовете и сърцата си, да не говорим за живота си през последните години.

Проклета загуба.

Проклето нещастие!

 

 

Студен и ревящ като гладни лъвове вятър задуха от север срещу тъмните камъни на имението.

Когато в полунощ излязох навън, спрях и се огледах. Очите ми се присвиха срещу бурята, ушите ми писнаха от воя на вятъра в дърветата.

Не блестеше светлина от прозорците на стаите, където Паркхърст и Уайтинг спяха. Знаех, че рискувам, въпреки че се строполиха пияни в леглата си. Ако откриеха, че съм излязъл, щяха да тръгнат да ме търсят. Имаше вероятност дори и да ме намерят.

Бях готов да рискувам. Нямах избор. Необходимостта да видя Мария стана непоносима. Трябваше да се уверя, че тя е добре. Трябваше да я докосна, да вдъхна аромата й, да погледна в очите й и да вникна в душата й.

Вятърът блъскаше в гърба ми, пронизвайки ме със студ, сякаш всички демони от ада се стремяха да ме държат далеч от нея. Изминах трудно целия път. Дъхът ми секна, когато прегазих през реката, потреперих, когато студът ме сграбчи нагоре по краката, този път по-студено и по-дълбоко заради дъждовете от север.

Когато надигналият се вятър се понесе към насрещния връх, спрях и погледнах назад. Ниски черни облаци се плъзгаха по запустелите полета и наведоха върховете на елите, разкривайки за кратко очертанията на господарска къща, преди да изчезне от очите ми. Но не и преди да забележа светлина в единия от прозорците, където преди беше тъмно.

— Паркхърст, копеле — казах през зъби. Нямах друг избор. Стигнах твърде далече.

Самата мисъл да видя Мария отново вливаше енергия в мен, която ме движеше напред.

Спрях поглед върху къщата на Уайтфийлд. От прозореца струеше светлина. Вървях упорито надолу по пътеката, тичайки и препъвайки се, докато вятърът подгъваше краката ми. Най-накрая приближих къщата, дишах тежко и с усилие. Предпазливо се преместих до прозореца и погледнах.

Тя беше там! Пред огъня. Седеше на малък стол, облечена в синята рокля, и гледаше спокойно пламъците.

Мили боже, изглеждаше като ангел. Колко е бледа и съвършена! Нямаше лудост в тази външност. Нямаше истерия, нямаше страх. Изглеждаше толкова нормално като всяка млада жена, потънала в мислите си.

— Тя не е готова — достигна до мен гласа на Берта и аз се обърнах рязко, за да погледна надолу към строгите й очи, озарени от светлината през прозореца. Вятърът развяваше полата й, когато се придвижи към вратата с кошница в едната си ръка, а другата повдигна, за да предпази лицето си от хапещия вятър.

— Тя изглежда добре — казах аз.

— Изглежда, но не е готова. Все още не. Няма да й помогнеш, като упорстваш.

— Кога? — настоях аз.

— Търпение.

Ударих с юмрук срещу каменната стена.

— Госпожо, аз не съм от най-търпеливите хора.

— Да, знам това. Не е нужно да ми посочваш очевидното.

— Чаках дяволски дълго…

— Ще чакаш още по-дълго. Ден, може би. Седмица. Месец. Докато тя е готова.

Стоях упорито и твърдо, стиснах ръце и се разтреперих от гняв така ожесточено, че се изплаших за Берта в този момент.

— Какво говориш, по дяволите… — казах с подигравка. — Месец? Ще я взема още тази минута…

— Хайде, тогава. Вземи си я. — Берта посегна към вратата, като ме изгледа свирепо. — Нямам никакви права над нея. Когато умре, няма да тежи на моята съвест.

Погледнах пак през прозореца и се съсредоточих отново върху Мария. Бе навела глава и се взираше в огъня със странно очакване.

Какъв проклет обрат. Това, което трябваше да бъде радостта на живота ми, беше агония, така ужасно присвила гърдите ми като най-голямото зло на света.

Вина!

Горчиво последствие!

Отровата й ме изгори отвътре — възмездие за всички грехове, които съм извършил в живота си. Каква по-добра отплата за злодеянията ми, освен да ми отнемат най-желаното и най-мечтаното!?

— Кажи ми истината — задъхах се. — Прекалено ли е увредена?

Берта постави ръка върху моята.

— Не толкова, колкото си мислех в нощта, когато съпруга ми я пренесе през врата и я сложи на легото. Не и толкова като в деня, в който ти си тръгна. Умът й се държи на тънка нишка. Тя идва и си отива. Понякога е много близо до това да си върне разсъдъка, но след това пак се затваря в себе си. Но ти си прав. Твое право е да я вземеш оттук, ако пожелаеш. Тя е твоята любима, не нечия друга.

Моята любима. Да. Това беше тя.

— Върви, тогава — казах й, а погледът ми все още бе съсредоточен в Мария. — Преди да променя решението си.

С бързо кимване Берта подпря отворената врата, спря за миг на прага и се втренчи в мен, а след това затвори вратата пред лицето ми. Бързо се приближих до прозореца, вятърът и студът насълзиха очите ми, бузите ми пареха. Мощен порив разтърси тялото ми. Гледах как Берта покри с шал раменете на Мария, а след това разрови огъня, така че пламъците подскочиха високо и хвърлиха ярка златиста светлина в уютната стая.

Полагайки чело срещу стъклото, издишах уморено и гледах образа й, неясен зад замъгленото от дъха ми стъкло.

— Лека нощ, любов моя — прошепнах аз.

 

 

Останах, отказвайки да се върна в Торн Роуз. Не можех да се откъсна от близостта на Мария.

Вятърът духаше диво, брулейки дърветата. Пронизващият дъжд се забиваше в земята, студът ме режеше до мозъка на костите ми. Сгуших се с гръб към ствола на една офика и гледах през прозореца, понякога съзирах Берта, и по-рядко Мария. В един момент светлините в прозореца угаснаха и всичко, което остана, беше миризмата на пушека от комина.

— Ще умреш от простуда, господине — достигна женски глас зад мен и аз се обърнах, виждайки Луиз.

Понесе се насрещен северен вятър, развява дългата, падаща свободно коса на жената и притисна полата към слабите й крака. Очите й, засенчени от нощта, ме наблюдаваха втренчено.

— Ела в къщи на топло, докато премине дъжда.

Последвах я с вцепенено от студа тяло.

Малката къща беше същата като на тази на Уайтфийлд. В легло до камината лежеше болният й съпруг, лицето му бе посиняло, а гърдите му се повдигаха тежко.

Чаках до затворената врата, гледах я как дръпна шала от раменете си и постави стол пред огнището.

— Седни — каза ми.

Седнах, все още съсредоточил внимание в нещастния й съпруг.

Докато Луиз приготвяше чай, от време на време поглеждаше към мен, след това към съпруга си. Имаше хубаво лице, но то изглеждаше уморено, белязано може би от трудностите на живота.

— Това е най-ужасното нещо, сър, да гледаш как любимия човек умира.

— Да — казах, погледнах обратно към пламъците, мислейки за болката, която изпитвах по Мария, и страхът ми да не я загубя — че може би вече съм я загубил.

— Лу — повика я съпругът й тихо.

Тя забърза към него и го хвана за ръката, усмихвайки се храбро.

— Да, любов моя?

— Кой дойде, момиче?

— Познат на Томас и Берта.

— Нека го видя.

Тя ме погледна и аз неохотно се приближих към леглото.

Тъмните му мътни очи се спряха на мен и той ми се усмихна слабо.

— Добре дошъл, сър.

Опитах да се усмихна.

— Предложи ли му бира? — попита Ричард.

— Да, любими.

— Добра жена. — Той се бореше за глътка въздух. — Изглежда ви е студено, сър. Донеси му одеяло, Лу.

Докато продължаваше да ме гледа в очите, почувствах хлад по-остър, отколкото от студения въздух. Смъртта се бе издигнала около нас. Тръпка пропълзя по влажната ми кожа и притисна сърцето ми като тежък камък.

— Как те наричат, сър?

— Трей.

— От този край ли си?

— Той работи в Торн Роуз — каза Луиз, като хвърли едно одеяло върху раменете ми.

— Ах. Толкоз по-зле за тебе, сър.

Той бавно затвори очи и изстена.

— Тихо сега — прошепна Луиза. — Пази си силата, съпруже.

— Малко сила ми остана, за да я съхранявам, любима. — Той съумя слабо да се усмихне и вдигна ръка към нея. Тя я стисна срещу сърцето си. — Ах, момиче — прошепна той. — Не успях и съжалявам.

— Глупости. — Очите й проблеснаха.

— Нямаме деца, които да се грижат за теб, след като аз си отида. Какво ще стане с теб, любов моя?

— Ще се справя.

Брадичката му потрепери и аз се върнах обратно при огъня, където седнах, взирайки се в пламъците, а звукът от тихите му ридания изгаряше лицето ми. Болеше ме, че трябваше да стана свидетел на тази тъга.

Когато той се успокои, Луиз приготви чай и остави димяща чаша в ръцете ми. Взе един стол до моя и наметна плътно шала около слабите си рамене. Лицето й изглеждаше изпито от мъка.

— Какво ще правиш? — попитах тихо.

— Не знам — прошепна тя.

— Нямаш ли семейство?

— Нямам.

Тя извади писмо от джоба на полата си, отвори го с треперещи ръце и го прочете отново на светлината на огъня, преди да обърне лицето си, за да ме погледне.

— Той не знае, че е пристигнало. Не смея да му кажа. Ще се предаде. Ще ме напусне.

Взех писмото от нея и го прочетох — изискването, че тъй като съпругът й вече не е годен за работа, трябва да освободят къщата на компанията в рамките на две седмици, докато заместят Ричард с нов човек, който да работи в мината.

— Предполагам, че ако той беше по-добре, щеше да се върне на работа, и нямаше да се поставя въпроса за освобождаването на къщата.

— Да. — Тя поклати глава. — Но е късно за чудеса. Съпругът ми умира.

Стоическата й смелост се разпадна и тя покри лицето си с ръце, сълзите падаха и слабите й рамене се разтресоха.

Станах от стола и внимателно я взех в прегръдките си. Чувствах как тялото й се разтърсва. Топлите й сълзи мокреха ризата ми. Нямаше нищо, което бих могъл да кажа, нямах утеха, или нещо, което да я успокои.

Просто я прегръщах.