Метаданни
Данни
- Серия
- Хоторн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Obsession, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- wenby, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
8.
— Съжалявам — извика Едуина и закърши ръцете. — Не исках да оставя вратата отключена. Забравих…
— Забра̀ви? — попитах презрително. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да си честна с мен относно мотивите си. Искаш Мария да умре, признай си. Искаш да видиш клетото й тяло, затворено в гробницата, където няма да бъде нищо друго, освен пир за червеите.
Преследвах я, докато тя отстъпваше назад. Лицето й пребледня, а гърлото й се сви.
— Пак си обезумял. Безчувствен си колкото е и тя.
— Ще те изпратя в ада, Едуина. Може би там най-сетне ще намериш някой, който да оцени склонността ти към жестокост.
— Ти си един лицемерен двуличник. Имаш сърце на дявол.
— Да.
Обхванах с едната си ръка гърлото й и я бутнах срещу стената, притиснах я там като пеперуда, закрепена под стъкло.
— Ако знаех със сигурност, че умишлено си оставила врата отключена, бих ти прекършил врата и хвърлил сладострастния ти малък труп на гладните свине.
— Чудесно! Все още има надежда за теб. Заприличваш на себе си с всяка измината минута.
Очите ми се стесниха, обърнах се, приближих се към шкафа с алкохол и си налях едно питие. Едуина се премести зад мен.
— Какво направи с нея?
Изпих скоча на един дъх и си налях друг.
— Какво те интересува?
— Предполагам, че надеждата да я върнеш в Менсън ще бъде…
— Глупава.
Тя прокара ръка нагоре по моята.
— Мръсен си, скъпи. Защо не наредиш на Айрис да ни приготви една топла вана…
— Защо не наредиш на Айрис да ми приготви една топла вана? — Усмихнах й се студено. — Помислих, че си си тръгнала.
Взимайки чашата от ръката ми, тя се облегна на мен.
— Наистина, скъпи, не можем ли да бъдем поне малко цивилизовани един с друг?
— Скъпа Едуина, няма нищо дори смътно цивилизовано в теб от момента, в който си била достатъчно възрастна, за да изплюеш първата си обида.
— Ваша Светлост — дойде неясния глас на Хърбърт от вратата. — Имате посетители.
— Исусе — казах, — не и баба ми. — Все още бях мръсен и твърде много уморен, за да я приема точно сега и да се надявам да оцелея.
— Баба, наистина — обяви весел глас, който веднага разпознах. Беше на лорд Дариан Паркхърст.
Когато влезе в стаята, той се поклони леко досами краката си, облечени в груби кожени гамаши за езда.
— Ваша Светлост, бих ли ходил с тези принадлежности? Ако бях баба ви вдовстващата херцогиня, щях да се хлъзна по корем.
— Чудесно! — извика Оскар Уайтинг от преддверието. — Доста добре, старче. Хидрата на Солтърдън отново ще нанася удари.
Уайтинг влезе в стаята с развяващ се фрак и хвърли шапката си на близката маса. Буйните му коси пламтяха в оранжево като тиква, също както и луничките по лицето му.
— Ах, посрамената двойка. Очаквах да ви намеря и двамата потънали в разочарование по повод разтрогнатата в последния момент сватба. Но ето ви вас, гледате се един друг така презрително, както винаги. Дали сме закъснели за пристъпа на истерия, натежали гърди и скубане на коси?
Едуина определено се обиди, избълва няколко вулгарни израза и нетърпеливо напусна стаята.
— Представи си — каза Оскар, като гледаше след нея, — най-накрая успях да я обидя. Кажи ми, Солтърдън, има ли момичето и частица чувство в нея?
Налях си друго уиски и се приближих към прозореца.
— Кой знае? — Изведнъж се почувствах изтощен. — С Едуина е всичко или нищо, нали?
Паркхърст се присъедини към мен до прозореца, а Уайтинг си сипа щедра доза бренди. Подпирайки едното си рамо на перваза, той скръсти ръце на гърдите си и се вгледа в мен със зелените си очи.
— Виждал съм болни свине да изглеждат по-добре от теб, Трей. Късметът не е на твоя страна, нали?
— Как я намери в това бунище? — попита Уайтинг, когато се присъедини към нас, подавайки на Паркхърст питие.
Гледах през прозореца към тънката струя черен дим, издигащ се над тресавището. Докоснах следите от все още болящия ме белег на бузата и се опитвах насила да изтрия от съзнанието си гледката, която представляваше Мария в Менсън.
— Тя не е добре — казах тихо, преглъщайки сълзите си.
Те се втренчиха в мен за миг с отворена уста.
Накрая Паркхърст прочисти гърлото си.
— Жалко, старче. Какво смяташ да правиш?
— Аз… не зная.
— Къде е тя?
— Кажи — извика Уайтинг. — Какво си направил с нея?
Отпих от уискито, погледът ми се придвижи от единия простак на другия. Съмнение пропълзя по гръбнака ми. Познавах ги твърде добре; знаех, че могат да направят много за фартинг[1] или два. До неотдавна и аз бях като тях.
— Баба ми ли ви изпрати тук, за да измъкнете информация от мен? — попитах с мек, заплашителен тон.
Те се погледнаха един друг и избухнаха в смях.
— Представи си — Уайтинг се задави, не можейки да си поеме въздух, — старата врана да се осмели да помоли нас за услуга? Та тя ще изгризе собственото си сърце, преди въобще да признае съществуването ни.
— Хайде, хайде, Трей. — Паркхърст отметна назад глава, вълна от тъмнокестенява коса падна над челото му. — Познаваш ни по-добре от всеки друг.
— Факт е, че изчезна с месечната си издръжка и баща ти отказва да ти даде дори и фартинг за момента. Също знам, че си потънал в дългове към Грум Портър[2] — точно като мен. Ако ви заплашват така упорито, както заплашват мен, бихте направили почти всичко, за да се докопате до пари.
Уайтинг заяви:
— И това го казва човек, който щеше да продаде душата си на Едуина, за да може да уреди финансовите си дългове. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.
— Бих ли забил нож в гърба на най-добрия си приятел, Уайтинг?
Уайтинг изсумтя и се обърна. Паркхърст ми се усмихна насмешливо.
— Сериозно, херцоже мой. Изглеждаш ужасно! Наистина ли е толкова сериозно?
— Не можеш да си представиш.
Хуморът изчезна от лицето на Паркхърст и той проследи погледа ми към тресавището.
— Съжалявам да го чуя. Можем ли да направим нещо, за да помогнем?
— Не.
— Какво възнамеряваш да правиш сега? Относно баба ти, имам предвид. Кълна се, цяла Англия сдържа дъха си, очаквайки следващия ти ход.
— Не съм сигурен. Но едно ще ви кажа, по-добре да стои настрана. От Мария. И от мен. — Присвих очите си към тях. — Ако случайно пътищата ви се пресекат, можете да й го предадете дословно.
Изведнъж се събудих целият разтреперан. Отново сънувах Мария. Падах на колене до изоставена минна шахта, виках я по име, и когато сведох поглед надолу в тъмнината, видях как пламъците се гърчеха като змии.
Само че не нейното лице ме погледна от Ада, а моето собствено, отворило уста в безмълвен вик на ужас.
Гол между чаршафите, обърнах глава и съсредоточих замъгленото си зрение върху отворения прозорец. Нощните сенки бързо се плъзгаха над пейзажа. Седях със затаен дъх в очакване на първото трептене на светлината на топилната пещ. Лек полъх на вятъра раздвижи и освежи въздуха около мен и аз потръпнах, когато спомена за Мария, облечена в синя памучна рокля, блесна в съзнанието ми, заличавайки кошмара.
Нуждаех се да я видя още сега, за да се уверя, че съм я извадил от лудницата, и това не е било само сън. Отчаянието, което изпитвах, беше толкова силно, че ми причиняваше болка в гърдите. Но Берта ми каза да стоя далеч само за малко, като че ли присъствието ми би развълнувало Мария.
Глупаво копеле! Разбира се, че присъствието ми ще обърква чувствата й, напомних си. Ако имаше и капка здрав разум, останал в нея, тя би трябвало да ме мрази с всяка фибра от тялото си.
— Пропусна вечерята — прошепна Едуина в ухото ми.
Обърнах главата си и се загледах в сънливите й очи. Голите й гърди бяха сгушени в мен, едното й бедро почиваше на кръста ми. Косата й образуваше пламъци от мед върху възглавницата.
— Боже — казах дрезгаво. — Не съм го направил пиян, нали?
— Как мислиш? — усмихна ми се сладострастно тя.
— Ясно си спомням, че ти казах да изчезваш от ваната ми, което беше преди Паркхърст и Уайтинг да се впуснат в диво несвързано говорене за Хърбърт, който паднал с главата напред във варела с дъждовна вода.
Тя спусна ръката си по корема ми. Хванах я за китката и я спрях.
— Спомням си, че те изпратих да видиш за какво говорят тези нещастници. Напълно съм уверен, че бях обхванат от забвение до момента, когато си се върнала. Освен това не чувствам пресни следи от нокти по задника ми.
Обидена, тя ми обърна гръб.
— Отидоха ли си Паркхърст и Уайтинг? — попитах аз, поглеждайки отново към прозореца, където първите проблясъци на пламъците започнаха да проблясват на далечния скалист връх.
Скоро Томас щеше да тръгне с другите към мината. Усетих, че мисълта ми се носи към това дълбоко, тъмно място, където мъжете се трудеха, за да оцелеят.
Нормалните мъже. Тези, които не са се родили в привилегировано семейство. От… аристокрацията.
А това на Мария?
Исусе. Чаках три дълги години, за да я прегърна отново, да я видя, да я докосна, а тя остана при напълно чужди.
— Точно обратното. Настаниха се много удобно долу. Сигурна съм, че вече са пресушили и последната бутилка от скъпоценния ти портвайн. Също така доведоха Айрис до истерия, като настояха, че искат пушен фазан за обяд. Когато им каза, че нямаш пушен фазан — или каквото и да е друго пушено месо — те й казаха съвсем сериозно да излезе отвън и да застреля нещо.
— Тя с какво ги нахрани?
— Гълъб.
Трепнах.
Въздъхвайки, Едуина се протегна, в резултат на което чаршафът се плъзна по гърдите й и се спря върху леката заобленост в долната част на корема й.
— Движи се постоянно — осведоми ме тя. — Бебето, искам да кажа. Върти се вътре в мен като прилеп в пещера. Ето! Прави го отново.
Тя взе ръката ми я плъзна под чаршафа, сложи я върху издутината и я задържа там. Двамата се загледахме в тавана и тогава…
Нещо се раздвижи срещу дланта ми.
Щях да си дръпна ръката, но тя я задържа там, и отново нещо докосна дланта ми като потупване с перце.
Обърнахме глави едновременно и вперихме погледи един в друг. Усмивка изви устните ми. Нейните трепереха. Изведнъж огромните й очи се напълниха със сълзи, които се стекоха по бузите й.
— Какво ще правя, Трей? Аз… уплашена съм до смърт.
Тя завъртя тялото си отново към моето и се вкопчи в мен като изплашено дете, лицето й се зарови в свивката на врата ми. Сълзите й падаха горещо и влажно върху кожата ми, тялото й се разтърси. О, как ми се искаше това тяло в ръцете ми, така охотно и стоплено, да беше на Мария. Болката за нея заседна като горещ камък между краката ми.
— Дявол да го вземе — изплака Едуина. — Изглежда всичко, което правя напоследък, е да плача. И да ям, след което повръщам. След това плача повече. И гърдите ме болят наред с другите неща. — Повдигайки мокрото си лице, тя ме погледна в очите. — Не чувстваш ли поне малко съжаление към мен?
Усмихнах се пресилено. Чувствах кожата си топла и лепкава.
— Малко.
— Няма да имам никакви шансове да уловя друг съпруг.
— Какво те кара да мислиш така?
— Всички тези разгонени животни ги интересува само тялото ми.
— Не забравяй парите.
— Наистина, Солтърдън, не си толкова глупав. Има достатъчно заможни жени наоколо, които са повече от склонни да си хванат съпруг. Единствената разлика между нас, е, че най-малкото, докато спят с мен, няма нужда да покриват лицето ми с възглавница.
— О, не съм сигурен. — Завъртях се, грабнах възглавницата и покрих лицето й с нея.
Тя изпищя, а плачът бе заменен от кикот. Смушка ме и ме удари по раменете. Борихме се, докато паднах до нея, смеейки се и дишайки тежко. Отпускайки тялото си върху моето, тя се загледа надолу в лицето ми. Нейното изглеждаше бледо в задълбочаващата се тъмнина.
— Беше ни толкова добре заедно — каза тя тихо, — признай си.
— Имахме си нашите моменти — признах, побутвайки навито масурче коса над веждите й.
— Повечето.
— Нали няма да си сълзливосантиментална отново?
— Само ако ми обещаеш, че ще бъда желана така дори и след като родя.
— Защо не?
— Как бихме могли? Телата ни се разширяват до пръсване, гърдите и корема, опустошени от белези — разбирам защо мъжете не ни се радват много, ако разбираш какво имам предвид.
— Ако това беше така, Едуина, щеше да има много малко деца наоколо.
Тя притисна устните си леко срещу моите, и за един миг — само за един миг — аз отговорих, но тялото ми все още жадуваше силно за Мария. Прокарах ръка в косата й и я притиснах по-близо, отворих уста над нейната и пъхнах езика си вътре в нея.
Тя издаде гърлен звук — по-скоро смях, отколкото стон на желание — едно ръмжене на завоевание, което ме върна към реалността и остави горчив вкус заради стореното, което преобръщаше червата ми.
„Женското тяло е твое проклятие още от деня, в който си станал достатъчно голям, за да преспиш с първата си курва. Просто не можеш да се сдържиш. Имаш повече нужди от всички останали мъже. Дори и тя да се оправи и стане отново жената, която си обичал някога, ще може ли да те задоволи до края на дните ти? Веднъж каза, че благодарение на чистотата й си пречистил греха от душата си. Наричаше я «ангел». Твоето… спасение. Ще бъде ли тя в състояние да утоли низките ти страсти? Какво ще направиш, ако греховете ти покварят невинността й и тя престане да бъде ангел? Или по-лошо, в крайна сметка ще се умориш от наивността й и ще жадуваш за курва? Сигурна съм в това. Ние си приличаме, ти и аз. Ние… сме празни и гладът трябва да бъде задоволен. Това е, което ни свързва. Нашата нужда.“
Отблъснах я настрани и се изтъркалях от леглото.